Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (15)

14.

Сега й предстоеше важна работа в една от адвокатските кантори на Източна четиридесет и девета улица, недалеч от Ийст Ривър.

— И така, госпожице Синклер, с какво мога да ви бъда полезен? — попита Стивън Кеплер.

Нора се усмихна топло.

— Оливия, моля.

— Нека тогава да бъде Оливия. — Иззад масивното си бюро адвокат Кеплер се усмихна широко, дори прекалено широко. — Знаеш ли, че яхтата ми е кръстена „Оливия“?

— Нима? — Нора умело се престори на искрено смаяна от небивалото съвпадение. — Приемам го като добро знамение.

Но като още по-добро знамение възприе тя начина, по който Стивън Кеплер — с два косъма, старателно зализани назад, среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града — се прехласваше по гърдите и краката й.

Всичко това можеше да й гарантира попътен вятър и безметежно плаване.

Другите адвокати мъже, с чиито визитни картички разполагаше, се оказаха прекалено ангажирани за следващите две-три седмици. Единствено Стивън Кеплер внезапно успя да се освободи, тъй като един от клиентите му се бе разболял. Шансът явно бе много благоприятен за нея, понеже за по-малко от двадесет и четири часа тя успя да си уреди среща с него. Или по-скоро Оливия успя. За това, което Нора си бе наумила, по-разумно бе да използва името на майка си.

— Най-много можеш да ми помогнеш, Стивън, с уреждането на един бизнес — продължи тя. Което, между другото, няма абсолютно нищо общо със съдържанието на сутиена ми.

— Именно в подобни дела съм отличен специалист — кимна адвокатът.

Нора умело успя да прикрие неприязънта си, след като той добави към края на изречението едно недвусмислено намигване и още по-ясен намек под формата на отвращаващо премляскване.

— И къде се намира този бизнес? — попита той.

— На Каймановите острови.

— О! — изрече той и замлъкна. По лицето му премина сянка на загриженост. Новата му привлекателна клиентка в къса пола несъмнено търсеше най-късия път покрай закона, за да не плаща данъци.

— Надявам се, че това не е никакъв проблем за теб — отбеляза Нора.

Отблъскващият оглед, на който я подлагаше Стивън Кеплер, продължи прекалено дълго.

— А, не, не виждам защо… хм… ще се уреди — запелтечи той. — Но работата е в това, че уреждането на бизнес там изисква сътрудничество с така наречените регистрирани посредници. Казано най-просто, това са жители на Каймановите острови, които макар и чисто фиктивно, се упълномощават да оперират от името на твоята компания. Ясен ли съм?

Всичко това отдавна й бе известно, но тя с нищо не се издаде. Задоволи се само да кима с глава като гимназистка, запленена от любимия си преподавател.

— За късмет в момента разполагам с подходящия човек — добави Кеплер.

— Истински късмет — съгласи се Нора.

— Предполагам, че ще искаш да откриеш на островите банкова сметка на твое име, така ли е?

Бинго!

— Да, мисля, че е добра идея. Ще го направиш ли заради мен?

— Всъщност, редно е ти лично да свършиш тази работа — обясни Стивън.

Нора се размърда нервно в креслото.

— О, но това е ужасно неудобство — оплака се тя.

— Така е, знам. — Той се наведе над бюрото. — Е, мога да се обадя тук-там, да използвам връзките си и да уредя нещо по твоя въпрос. Не е изключено да ти спестя пътуването дотам.

— Ще бъде чудесно! Ти си истински спасител.

Той бръкна в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв формуляр.

— Само че ще се нуждая от малко повече сведения за теб, Оливия.