Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (73)

72.

Излязох изпод душа и с опакото на ръката си избърсах замъгленото от влагата огледало, за да се огледам. Поклатих глава. После още веднъж.

Е, този път наистина добре се издъни, ОʼХара.

Работата под прикритие винаги изисква известно пространство за маневриране, но този път стигнах твърде далеч. Бях прекрачил невидимата граница, докъдето се простираха моите задължения, само че не по този начин, за който ще ти окичат медал в сградата на Хувър^[1] във Вашингтон.

Така че се налагаше да се действа предпазливо, извънредно предпазливо.

— Крейг, добре ли си? — провикна се Нора от най-долното стъпало. Отворих вратата на банята, за да се чуваме по-добре.

— Душът ми се отрази чудесно. Ей сега слизам.

— Добре. Защото омлетът ей сега ще бъде готов.

Сресах косата си назад, отново облякох дрехите си и се спуснах по стъпалата надолу, за да се присъединя към Нора в кухнята. О, боже, тя представляваше страхотна гледка — само по сутиен, бикини и дървена шпатулка в ръка. Да можехте да видите великолепната й фигура, омайната й усмивка…

Направи ми впечатление, че на масата беше поставен само един комплект прибори за хранене.

— Ти нищо ли няма да хапнеш? — попитах я аз.

— Не, вече си взех малко от шунката. — Тя надигна бутилката си с минерална вода. — Така съм свикнала. Да следя за талията си.

— Нали аз ще следя всичко около теб да е наред. Така че нямаш основания за тревога.

Настаних се на стола и се загледах в нея, докато тя се оправяше с тигана върху котлона. И колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах. Беше страхотно привлекателна както отзад, така и отпред. А колкото до талията…

— Че какво ти е на талията?

По-кротко, ОʼХара.

Но, честно казано, не можех да спра. Това бе странно чувство, което веднага ми напомни за един отколешен мой познат — полицай, инспектор от Отдела за борба с наркотиците и мой приятел. Наистина беше много добър човек и добър полицай. Докато не направи фаталната грешка. Като последен глупак се зае лично да изпробва стоката и се пристрасти.

Такъв урок не можеше да се забрави.

Дори след душа все още усещах по кожата си уханието на Нора. Още усещах вкуса й. И мислех само за едно — колко силно я желая. Просто не знаех как да се спра.

— Готово, можеш да започваш.

Вперих очи в големия пухкав омлет — приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад, — който тя постави в широката чиния пред мен.

— Изглежда много апетитно. — Вече бях порядъчно изгладнял, може би защото на обяд почти нищо не бях хапнал.

Взех вилицата и вкусих първото късче.

— Забележително.

Тя наклони глава.

— Нали не ме лъжеш?

— Кой, аз ли?

— Ти, точно ти, Крейг Рейнълдс. — Нора се наведе и прокара ръка през косата ми. — Искаш ли бира или нещо друго?

— По-добре чаша вода. — Алкохолът бе последното, от което се нуждаех в момента.

Тя отиде до бюфета, за да вземе чаша, докато аз продължавах с омлета. Честно казано, беше страхотно вкусен.

— Не можеш ли да останеш тук за цяла нощ? — попита тя, когато се върна с чашата вода за мен. — Моля те, остани.

Въпросът й ме изненада, макар че сигурно не би трябвало. Огледах кухнята — може би най-сложно съоръжената кухня, в която кракът ми бе стъпвал. Помещението бе обзаведено от професионалисти и наистина изглеждаше много привлекателно, защото всичко в него бе изпипано до последния детайл. Разбира се, не липсваха кухненски уреди и обзавеждане от най-добрите в света фирми от този отрасъл: „Вайкинг“, „Траулсен“, „Улф“, „Миеле“, „Гаджия“.

Нора погледна към преддверието. Лятната й рокля още лежеше на мраморния под.

— Мисля, че вече е късно да си тръгваш — каза тя.

Имаше право и тъкмо се канех да се съглася с нея… когато изведнъж в стомаха си почувствах нещо много странно.