Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (114)

113.

Следващия петък бях в кабинета на Сюзън в Ню Йорк. Бяха ме призовали. Тя току-що бе приключила разговора си с Франк Уолш.

— ОʼХара, даже не знам как да ти го съобщя.

— Карай направо. Предполагам, че пак съм объркал нещо, така ли?

— Не е това, Джон. Касае се за… те са прекратили съдебното преследване срещу Нора Синклер.

Новината ми подейства като удар в корема. Суров, болезнен и напълно неочакван. Необходими ми бяха няколко секунди, преди въобще да успея да осъзная какво ми се говори.

— Какво искаш да кажеш с това, че са прекратили случая?

Сюзън се взря в мен иззад бюрото си с втренчен, немигащ поглед. В очите й прочетох колко е объркана и ядосана, но това бе много добре контролиран гняв.

За разлика от моя.

Закрачих нервно из кабинета й напред-назад, сипейки проклятия, ругатни и закани от всякакъв род, с една дума всичко, което можа да ми хрумне в момента, включително и да отнеса случая в редакцията на Ню Йорк Таймс.

— Седни, Джон — нареди ми тя.

Не можех да седя кротко на стола.

— Не разбирам. Как са способни на това? Та тя е хладнокръвна убийца.

— Знам коя е тя. Тя е една невероятно подла змия. Освен това е напълно побъркана.

— Тогава защо ще я пуснат да си върви?

— Сложно е за обяснение.

— Сложно ли? Това са глупости. Това е абсолютно неприемливо.

— Съгласна съм с теб — заяви Сюзън с премерен тон. — Ако крясъците и ругатните ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, моля. Но когато свършиш с изблиците, ще се убедиш, че нищо не си успял да промениш. Защото сделката се урежда на много по-високо ниво.

Мразех миговете, когато тя се оказваше права. Също както тогава, когато ми каза, че съм прекалено ангажиран със себе си, за да спася нашия брак. С което улучи право в целта.

Най-после седнах и поех дълбоко дъх.

— Добре, но защо?

— Всъщност, ако се позамислиш малко, ще откриеш, че знаеш причината.

Отново беше права. Може да го наречете опит за самоопровергаване или за самозалъгване, но аз винаги подозирах, че осъждането на Нора ще представлява сериозен проблем за „добрите момчета“. Ако имаше процес, прегрешението щеше да излезе наяве, а шефовете на Бюрото никак не бяха доволни от перспективата да понесат част от моя срам. Но все някак щяха да го преглътнат, ако проблемът се свеждаше само до това.

Но аз знаех, че тук се криеше нещо повече, много повече.

По дяволите, аз бях въвлечен в тази игра още когато действах под прикритие като Туриста.

Куфарът бе част от всичко това. Списъкът с имена и банковите сметки също беше част от всичко това.

Моят флирт с обвиняемата бледнееше пред това, което бе причина за много по-сериозна загриженост. Нещо много по-чувствително и потенциално много по-притеснително. Особено ако всичко излезеше наяве.

Франк Уолш го бе загатнал още по време на изслушването на моя случай от дисциплинарната комисия: следенето на трафика на пари към и от страната. Излишно е да се обяснява, че това не се постига чрез доброволци, надзираващи дейността на някоя местна банка. Това се осъществява единствено посредством частни споразумения между Секцията за вътрешна сигурност, ръководството на Бюрото и някои от най-могъщите мултинационални банки. Какво е основанието ми за този извод? Следното: единственото, което може да се окаже по-опасно от една терористична група е терористична група със солидна финансова подкрепа. Логиката се оказва удивително проста, нали? Спрете парите им и ще спрете тях самите. Или — което е още по-добре — открийте парите им.

Така ще откриете и тях.

Но единствените прилагани в тази сфера правила се свеждат до това, че въобще няма никакви правила. Което е само друг начин да се каже, че ако не всички, то поне повечето от правилата се оказват незаконни. Ала никой не се тревожи от този подход. Чрез казината или благотворителните организации големите корпорации навсякъде успяват да купуват безогледно. Всичко и всички в този свят. А ние ги разкривахме. Ако парите се местят, ние ги следим изкъсо. Ако пък парите се местят в пълна тайна, ние вече наистина ги проследяваме, и то под лупа. Кодираните банкови сметки, притежание на частни лица, внезапно се превърнаха в нещо значимо, нещо изключително важно.

Здравей, Конър Браун.

Здравей и ти, Нора.

— И така, това е краят, а? — попитах Сюзън.

— Какво друго мога да ти кажа? За тях Нора представлява по-малката от двете злини. — Тя се усмихна насила. — Искам да кажа, какво са няколко умъртвени богаташи в сравнение с опазването на демокрацията в световен мащаб или нещо от този род. Затова са решили да й подарят свободата, ОʼХара. Ако съдя по малкото, което ми е известно, нищо чудно тя вече да е извън затвора.