Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (36)

35.

Той потегли.

Нора знаеше, че не може да го следва много отблизо. Той познаваше колата й, а това, че бе яркочервена, никак не я улесняваше. Наистина жалко, че нейният мерцедес не може да се преобрази в друга кола с камуфлажни зеленикавокафяви багри.

Селище Брайърклиф Манър, основано през 1902 г.

Още преди да види табелата, Нора се досети, че Крейг се е насочил към центъра на града. Което бе добре дошло за нея. След като преодоля два-три стопа и се справи с натоварения трафик по магистрала 9А, тя едва не го изгуби от поглед.

Познаваше добре този съвсем малък град, тъй като доста пъти бе посещавала дома на Конър. Тук живееха най-различни хора: както прости работници, така и хора от по-изисканите прослойки, от онези, които наскоро бяха натрупали много пари или пък отдавна бяха пръснали наследството на предшествениците си. Грубо изработените стълбове на уличните лампи образуваха стройна редица пред банковите офиси и магазините за деликатеси. По тротоарите се виждаха майки с колички — както количките, така и майките бяха издокарани по последна мода. „Амалфи“, италианският ресторант, който Конър обожаваше, беше препълнен с хора, защото точно сега бе време за обяд.

Нора отново изтръпна от тревога да не изгуби следите на Крейг.

Въздъхна облекчено чак когато зърна как черното БМВ, далеч пред нея, се престрои за ляв завой. Докато тя се опитваше да го достигне, той вече бе паркирал и излязъл на тротоара.

Нора незабавно отби колата към отсрещния бордюр, спря там и го проследи с поглед, докато той се скри в отсрещната тухлена сграда. Тя предположи, че там се намира неговият офис.

Бавно подкара напред. Така успя да види табелата, окачена над прозорците на втория етаж, на която се четеше: Сентениъл Уан Лайф Иншурънс.

Е, вече нямаше място за съмнение — това бе добър знак.

Нора направи няколко завоя и паркира на около четиридесет метра от входа. Дотук — добре. Вероятно Крейг Рейнълдс наистина ще се окаже този, за когото се представя. Но тя все още не бе задоволена. Нещо я глождеше и й подсказваше да не се доверява докрай на това, което виждат очите й.

Реши да чака тук, с поглед, вперен в сградата — двуетажна, най-обикновена, с най-семпли правоъгълни очертания. Наоколо нямаше нищо забележително. Дори не й се вярваше тухлите да са истински. Струваха й се фалшиви, от онези имитационни изолиращи фасадни материали, за които бе гледала по телевизията.

Ала това бдение, за нейно щастие, не продължи дълго. След по-малко от двадесет минути Крейг излезе от сградата и отново се качи в колата си. Нора се изправи в седалката и го изчака да се отдалечи от бордюра.

А сега накъде, застрахователю? Накъдето и да се отправиш, няма да ти липсва компания.