Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (79)

78.

— Как така си успял да преровиш чантичката й, без тя да се усети? — попита Сюзън.

Ами, шефе, разбираш ли, след като Нора и аз се отдадохме на див, необуздан секс в моята ергенска бърлога, аз я изчаках да заспи. Тогава се промъкнах в кухнята и претършувах чантичката й.

Но като се позамислих…

— Имам си свои начини — скромно си признах аз. — Нали затова ме избрахте за тази задача?

— Само защото притежаваш опит в проследяването. И защото беше на разположение.

Това беше на следващия ден. Намирах се в офиса, зад бюрото си, и осведомявах Сюзън по телефона за последното развитие на нещата, които бяхме обсъждали при предишния ни разговор: срещата ми с Нора на вечеря. Главната тревога на Сюзън бе, че може би започвам да ставам прекалено настоятелен, а това можеше да подплаши Нора.

Ха.

След като я уверих, че няма за какво да се тревожи, нейното внимание се пренасочи към това, което бях открил в чантичката на Нора.

— Как беше името на онзи тип? — попита тя.

— Стивън А. Кеплер.

— И той е адвокат от Ню Йорк по данъчни дела?

— Поне така твърди визитната му картичка.

— И кога най-скоро можеш да говориш с него?

— Тук възникна нов проблем. Телефонирах му, но се оказа, че ще бъде в отпуск до следващата седмица.

— Разбира се, той може би не знае нищо.

— Или пък знае всичко. Аз съм оптимист, забрави ли?

— Той ще ти заяви, че е длъжен да пази тайните на клиентите си, ако, разбира се, Нора се числи към тях.

— Вероятно точно това ще направи.

— А какво ще правиш ти тогава?

— Както вече казах, имам си свои начини.

— Знам и точно това ме плаши — призна тя. — Не забравяй, че си длъжен да внимаваш много с адвокатите. Някои от тях, колкото и да не ти се вярва, наистина са наясно със законите.

— Много забавно, нали?

— Ще ме държиш ли в течение на всичко? Длъжен си да ме информираш.

— Винаги го правя.

След като затворих, бутнах стола си назад и поех дълбоко дъх. Чувствах се неспокоен и без настроение. Моят компютър в момента се бе превключил в режим на скрийнсейвър, но като се дръпнах назад, за да кача краката си на бюрото, токът на обувката ми докосна интервалния клавиш и екранът светна. Притеглих стола отново към бюрото и отворих на екрана файла на Нора. Започнах да преглеждам снимките, които бях направил с цифровия фотоапарат след погребението на Конър Браун.

Една от тях ми направи по-особено впечатление и се заех да я разглеждам по-подробно.

На снимката бе запечатан момент от разговора на Нора със сестрата на Конър — Елизабет, на стъпалата пред къщата. Нора бе цялата в черно, със същите слънчеви очила, с които ме придружаваше на пикника. Елизабет Браун също изглеждаше доста добре, само че беше блондинка от Калифорния, архитект — поне според данните, които имах за нея.

Наведох се напред и се взрях съвсем отблизо в кадъра. На пръв поглед нямаше нищо необикновено в това, на което бях станал свидетел. Но това беше само на повърхността. Възприятието е едно, а реалността — нещо съвсем друго. Или Нора нямаше какво да крие… или бе успяла да измами всички. Полицията. Приятелите. Елизабет Браун. Иисусе Христе! Можеше ли да стои на онези стъпала и най-спокойно да разговаря със сестрата на мъжа, когото е убила?

Дали Нора бе толкова убедителна? Нима наистина бе толкова ловка измамница? Не можех да кажа със сигурност какво я правеше толкова опасна. Или поне засега.

Знаех само едно: изгарях от нетърпение да я видя отново.

Затворих файла и си казах, че вече не съм способен да се контролирам добре. Трябваше да предприема нещо. Намирах се толкова близо до пламъците, че вече започвах да усещам топлината им. Имах нужда да се махна някъде. Трябва да поохладиш, ОʼХара. Поне за няколко дни.

Тогава ми хрумна една идея. Може би това бе начинът пак да сложа ред в приоритетите си.

Отново набрах номера на Сюзън и й обясних какво искам да направя.

— Имам нужда от два почивни дни.