Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (93)

92.

Давай, ОʼХара, давай по-бързо! Размърдай се! Сюзън иска арест, а това означава, че аз трябва да превключа на „ускорен режим“ и дори може да се допусне, че негласно ми е разрешено да заобикалям някои правила. Поне така го тълкувах аз. Разбира се, понякога чувах само това, което ми се искаше да чуя.

Докато седях в стола срещу бюрото на Стивън Кеплер, не можех да не обърна внимание на някои подробности. Първо, адвокатът наистина имаше доста неприятна прическа. Както и прекалено голяма черепна площ за толкова малко коса. Второ, приятелят на Нора — „приятел“ само по данъчна линия, разбира се, днес изглеждаше доста изнервен.

Разбира се, малцина са тези, които не се изнервят в присъствието на агент от ФБР, макар повечето от тях да нямат основания за това.

Постарах се отначало да го поотпусна с кратък и безобиден увод на най-общи теми, след което измъкнах фотографията от джоба на сакото си: отпечатано от принтера копие от една от онези снимки, които бях направил с моя никон още през първия ми ден в Уестчестър.

— Познавате ли тази жена? — попитах аз, като задържах снимката пред лицето му.

Той се наведе през бюрото и бързо отвърна:

— Не, не мисля.

В отговор протегнах ръка, за да може да се взре по-добре.

— Ето, вижте я по-отблизо. Моля ви.

Адвокатът пое снимката и разигра сценка, достойна само за изпълнител на второстепенни роли: смръщи вежди, задържа задълго присвитите си очи върху въпросното изображение, а накрая преигра със свиването на рамене и поклащането на глава.

— Не, не ми изглежда позната — заяви той. — Но дамата наистина е много хубава.

Стивън Кеплер ми върна снимката, а аз се почесах по брадичката.

— Доста странно — констатирах аз.

— Какво му е странното?

— Как така тази хубавица има вашата визитна картичка, а вие твърдите, че не я познавате?

Той се размърда неудобно на стола си.

— Може би някой й я е дал — подхвърли събеседникът ми.

— О, да, разбира се, напълно е възможно. Само че не обяснява защо тази жена ми призна, че ви познава.

Кеплер вдигна едната си ръка към възела на вратовръзката, а с другата приглади зализаната си прическа. Всеки детектор на лъжата моментално би регистрирал подозрително високо ниво на коефициента на притеснение.

— Дайте ми възможност да й хвърля още един поглед. Може ли?

Подадох му я. Оставаше ми само да го съзерцавам мълчаливо, сигурен, че ще стана свидетел на още по-класически пример за недостиг на актьорско майсторство. Както се и оказа.

— О, да, почакайте за минута! Мисля, че зная коя е тя. — Отдели доста време да потропва с показалеца си по снимката. — Симпсън… Сингълтън?

— Синклер — подсказах му аз.

— Разбира се, Оливия Синклер.

— Всъщност Нора.

Той поклати глава.

— Не, сигурен съм, че името й е Оливия.

И това го твърдеше същият този мъж, който преди минута само дето не ми се закле, че нямал ни най-малка представа коя била тя.

— Да разбирам ли, че е ваша клиентка? — запитах. — При това хубава, както казахте. Изненадан съм, че не я помните.

— Ами, да, свърших й една работа.

— Каква по-точно?

— Агент ОʼХара, знаете, че не мога да разгласявам подобна информация.

— Сигурно можете.

— Знаете какво имам предвид.

— Аз ли? Единственото, което знам, е, че твърдяхте, че не познавате една от вашите клиентки, която по случайност е обект на моето разследване. С други думи, излъгахте федерален агент.

— Необходимо ли е да ви припомням, че разговаряте с адвокат?

— Необходимо ли е да ви припомням, че мога да се върна само до час тук със заповед и да обърна офиса ви с главата надолу?

Не откъсвах поглед от Кеплер в очакване той да се огъне. Но вместо това този приятел доказа, че наистина е способен да демонстрира кураж. Всъщност направо премина в дръзко контранастъпление.

— Вашите абсурдни заплахи може и да минават пред някои, но не и пред мен! — декларира той с вирната брадичка. — Винаги съм опазвал грижливо личните тайни на клиентите си. А сега можете да си тръгвате.

Надигнах се от стола.

— Имате право — въздъхнах дълбоко аз. — Вие сте упълномощен да бдите над привилегиите на клиентите си, а аз малко прекалих. Така че искам да ви се извиня. — Отново бръкнах в сакото си. — Слушайте, ето моята визитка. Ако промените намерението си или ако искате да ви бъде уредена полицейска закрила, позвънете ми в офиса.

Физиономията му изведнъж се вкисна.

— Полицейска закрила? Да не се опитвате да ми кажете, че тази жена е опасна? Оливия Синклер? И за какво точно я разследвате?

— Боя се, че нямам право да ви разкривам това, господин Кеплер. Но все пак сърце не ми дава да крия от вас съмненията си, че ако клиентката ви наистина ви е поверила бизнеса си, тя ще държи изключително много на това да не разгласявате подробности за сделките, които й уреждате.

Тонът му се качи с една октава.

— Почакайте за минута… къде е Оливия Синклер сега? Искам да кажа, вие сте по следите й, нали?

— Работата е там, че… — запънах се аз — … наистина бяхме, но я изпуснахме и в момента не знаем къде е тя. Господин Кеплер, не мога да ви разкрия всичко по случая, но все пак ще споделя нещо с вас. Касае се за убийство. По всяка вероятност повече от едно.

Дотук за адвокатския кураж, както и за опазването на личните тайни на клиентите. Когато най-после възстанови способността си да отрони няколко слова, той използва тази своя дарба, за да ме помоли отново да се настаня на стола.

— С удоволствие — кимнах аз.