Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (48)

47.

Една блондинка обикаляше наоколо, спирайки се ту пред един, ту пред друг от антикварните мебели, като очите й оставаха прикрити зад тъмните слънчеви очила. Играеше си на детектив, но в интерес на истината се чувстваше малко нелепо. Но трябваше да следи Нора Синклер.

Ако това се бе случило някъде другаде извън Ню Йорк, сигурно щеше да се провали. Но тук бе Горен Ийст Сайд в Манхатън. Тук просто се смесваше с останалите в навалицата — тя бе само поредният зяпащ посетител на „Харгроув и синове“.

Блондинката се спря пред един внушителен дъбов скрин с блестящи месингови дръжки и се престори, че се взира в етикета с още по-внушителна цена. Погледът й обаче не се откъсваше от Нора.

Или Оливия Синклер?

Не знаеше как да тълкува репликите между Нора и онзи плешив мъж. Всеки, който има две имена, несъмнено крие нещо.

Продължи да следи Нора, която в момента разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. За по-сигурно тя на няколко пъти се отдалечи от двойката. Но се стараеше да не изпусне нито дума от разговора им.

По-възрастният мъж явно бе неин клиент. Очевидно Нора наистина беше експерт по вътрешно обзавеждане. Нейните коментари и предложения, жаргонът й — всичко това недвусмислено доказваше, че отлично знае за какво говори.

Всъщност професията на Нора никога не бе поставяна под съмнение. Под въпрос по-скоро бе останалата част от живота й. Нейният двойствен живот, нейните тайни. Ала за тях поне засега нищо не бе установено. Именно заради това блондинката реши да я следи по-отблизо.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо?

Блондинката се обърна и видя възрастен служител от магазина, леко приведен към нея. С папийонка, сако от туид и очила с телени рамки, стари колкото самия него.

— Не, благодаря — каза тя, като гласът й неволно спадна до шепот. — Само оглеждам. Но не виждам нещо да ми харесва.