Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (97)

96.

Върнах се с куп дърва и запалих печката. После попитах Нора с какво още мога да й помогна.

— С нищо — целуна ме по бузата тя. — Оттук нататък с всичко ще се справя сама.

Оставих Нора сама в малката кухня и се отпуснах на дивана във всекидневната, зачетен в единственото четиво, което се намираше там — овехтял отпреди четири години брой на списание Долини и потоци. Някъде по средата на една статия за лов на сьомга във водопадите Шийн Лодж в Ирландия Нора извика:

— Вечерята е сервирана.

Върнах се в кухнята и се настаних край масата с печените миди с гарнитура от диворастящ ориз и салата от марули и репички. За пиене Нора бе предвидила „Пино Гриджо“. Обстановката бе като илюстрация от списание Кулинар.

Нора вдигна чашата си и предложи тост:

— За една незабравима нощ.

— За една незабравима нощ — повторих аз.

Чукнахме се и започнахме да се храним. Нора ме попита в какво се бях зачел, докато тя приготвяше вечерята, а аз й разказах за статията за улов на сьомга.

— Обичаш ли да ходиш на риболов? — попита тя.

— Много — кимнах аз. Това бе една малка лъжа, но в следващия миг се улових, че започвам да я раздувам. Такива бяха отношенията ни с Нора. — Знаеш ли, когато най-после на въдицата ти се закачи някоя риба, голяма като онази на снимката в списанието, някоя, която си чакал с часове, това постижение в този миг ти се струва по-ценно от всичко на този свят.

— А къде обичаш да ходиш за риболов?

— Хм… има няколко прекрасни езера и потоци точно в този район. Повярвай ми, тук наистина можеш да уловиш някоя много голяма риба. Но нищо не може да се сравнява с Карибските острови, като Ямайка, Сейнт Томас, Кайманите. Предполагам, че си била там?

— Да. Всъщност, да си призная, наскоро бях на Каймановите острови.

— На почивка?

— Не. Имах малко работа.

— О?

— Възложиха ми да се заема с обзавеждането на крайбрежната вила на някакъв финансист. Великолепно място почти до плажа.

— Интересно — кимнах аз. Взех си още от мидите. — Между другото, мидите са много вкусни.

— Радвам се. — Тя протегна ръка и я отпусна върху моята. — Значи може да се каже, че сега си прекарваш много добре?

— Точно така.

— Прекрасно, защото малко се обезпокоих заради онова, което ми каза по-рано — че съм твоя клиентка.

— Това не са само надути фрази — отвърнах аз. — Нека да погледнем истината в очите: ако не беше смъртта на Конър, ние с теб сега нямаше да сме тук.

— Да, вярно е, не мога да го отрека. Но… — Гласът й заглъхна.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Нещо, което навярно не би трябвало.

— Добре, всичко е наред — опитах се да я успокоя. Огледах се и се усмихнах. — Тук няма никого, освен нас.

Тя леко се усмихна.

— Не исках да прозвучи безчувствено, но ако има нещо, което да съм научила от професията си, то е това, че можеш да се влюбиш не само в една, а в няколко къщи. Защо същото да не важи и за хората?

Вгледах се дълбоко в очите й. За какво намекваше? Какво всъщност се опитваше да ми каже?

— Това ли съществува между нас, Нора? Любов?

Тя издържа втренчения ми поглед.

— Мисля, че е точно това — отново заговори тя. — Мисля също, че започвам да се влюбвам в теб. Това нещо лошо ли е?

Само я слушах как реди думите и едва преглъщах. И тогава като че ли всичките вълнения от тази странна нощ експлодираха в стомаха ми.

Внезапно се почувствах много зле. Да не би да е само реакция на това, което тя каза?

Внимавай, ОʼХара.

Спомних си какво се случи последния път, когато тя ми приготви вечеря. Да не би пък сега някоя мида да е била развалена?

Затова нищо не казах. Надявах се, че ще ми мине. Трябваше.

Но не ми мина.

И тогава, преди да го разбера, загубих всякаква способност да говоря. Не можех дори да дишам.