Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (116)

115.

Нора отчаяно се опитваше да разбере кой беше. Кой можеше да бъде? Не виждаше добре. Всичко пред очите й бе толкова замъглено. Имаше усещането, че тялото й се разпада.

— ОʼХара? — провикна се тя. — Ти ли си? ОʼХара?

И тогава видя как някакъв силует се появи на прага на кухнята. Но не беше ОʼХара? Тогава кой?

Някаква блондинка. Висока. Някак си позната, смътно напомняща на… Кого? Най-после тя се изправи пред Нора.

— Коя си ти? — отчаяно зашепна Нора, докато ужасната горещина изгаряше гърлото и гърдите й.

Непознатата жена вдигна ръка… и свали главата си. Не… това бе само нейната коса, по-скоро перуката бе това, която онази смъкна с един замах.

— Това ще ти помогне ли, Нора? — попита тя. — Позна ли ме сега?

Отдолу се оказа с къса пясъчноруса коса — и едва тогава Нора осъзна коя е тя.

— Ти! — ахна Нора.

— Да, аз.

Елизабет Браун — сестрата на Конър. Лизи.

— Отдавна съм по следите ти, Нора. Само колкото да се уверя какво си извършила. Убийца! Дори не бях сигурна дали още ме помниш — процеди тя. — Поначало не съм от най-запомнящите се личности.

— Помогни ми — зашепна Нора. Ужасното изгаряне вече достигна главата… лицето й… навсякъде. Беше кошмарно, най-лошата болка, която можеше да си представи. — Моля те, помогни — замоли се тя. — Моля те, Лизи?

Нора вече не можеше да вижда лицето на сестрата на Конър, ала все пак можа да чуе думите й:

— Няма никакъв шанс за това в ада, закъдето си се запътила, Нора.