Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (98)

Глава петдесет и втора
Двете ревности

Влюбените са нежни с всички, които имат отношение към тяхната любов. Щом Раул остана насаме с Монтале, той започна жарко да й целува ръка.

— Добре, добре — тъжно каза девойката. — Лошо влагате капитала си, скъпи господин Раул, аз ви гарантирам, че тези целувки няма да ви донесат проценти.

— Как?… Какво? Обяснете ми, мила Ора…

— Принцесата ще ви обясни всичко. Водя ви при нея. По-тихо… и не ми хвърляйте такива изплашени погледи. Тук прозорците имат очи, а стените — дълги уши. Бъдете любезен да не гледате повече към мен, разказвайте ми за дъжда, за времето и какви развлечения има в Англия. Аз ви предупреждавам, че някъде не знам къде, но някъде при принцесата, има едно око, което ни наблюдава, и ухо, което ни подслушва. Разберете, че съвсем не ми се иска да ме изгонят или да ме хвърлят в затвора. Хайде да поговорим за времето или по-добре да помълчим.

Раул стисна юмруци и тръгна по-бързо. Той си даде вид на безгранично храбър човек, но храбрец, когото водят на екзекуция. Пред него стъпваше леко и внимателно Монтале.

Веднага въведоха Раул в кабинета на принцесата.

«Цял ден ще мине, а аз още нищо не знам — помисли си той. — Дьо Гиш ме съжали, той се е наговорил с принцесата и двамата заговорничат приятелски, като отдалечават решението на този болен въпрос. Ах, защо не се сблъскам тук с някой открит враг, например със змията Дьо Вард. Той, разбира се, няма да пропусне да ме ухапе… Затова пък аз нямаше да се колебая. Да се съмняваш… да размишляваш. Не, по добре смърт!»

Раул влезе при принцесата.

Хенриета, по-очарователна от всякога, беше полуизлегната в креслото, поставила прелестните си крачета върху кадифена възглавница. Играеше си с пухкаво ангорско коте, което я хапеше по пръстите и се закачаше за дантелата, спускаща се от шията й. Принцесата беше потънала в размисъл. Само гласовете на Монтале и Раул я извадиха от нейните мисли.

— Ваше височество е изпратила да ме повикат — каза Раул. Принцесата тръсна глава, сякаш току-що се беше пробудила.

— Добре дошъл, господин Дьо Бражелон, да, аз изпратих за вас. Значи вие се върнахте от Англия.

— На услугите на ваше височество.

— Благодаря ви. Оставете ни, Монтале. Придворната дама излезе.

— Имате няколко минути за мен, нали господин Дьо Бражелон?

— Целият ми живот принадлежи на ваше височество — любезно отвърна Раул, който усещаше нещо мрачно зад всичките тези любезности на принцесата. Но тази мрачност повече му беше по душа, тъй като бе убеден, че чувствата на принцесата имат нещо общо с неговите. Всъщност всички умни хора в кралския двор знаеха за капризния характер и за прекаления деспотизъм, които й бяха свойствени.

Принцесата беше прекалено поласкана от вниманието на краля, накара да говорят за нея и успя да внуши на кралицата смъртна ревност, която като червей разяжда всяко женско щастие. С една дума, принцесата искаше да изцери оскърбената си гордост, като си въобразяваше, че сърцето й ще се пръсне от любов.

Ние с вас добре знаем как постъпи тя, за да върне Раул, отдалечен от краля. Той обаче не знаеше за писмото й до Чарлз II. Единствено Д'Артанян се досещаше за него.

Кой може да обясни това необяснимо съчетание от любов и честолюбие с тази несравнима с нищо нежност и с това невиждано коварство. Никой, дори демонът, който разпалва кокетство в сърцата на жените. След като помълча още малко, принцесата каза:

— Доволен ли се върнахте, господин Дьо Бражелон? Бражелон я погледна и видя, че лицето й се покрива с бледнина. Явно беше, че я мъчи тайна, която досега е пазила за себе си и която страстно иска да сподели.

— Доволен? — повтори въпроса Раул. — От какво мога да бъда доволен или недоволен, ваше височество? Оставих моя добър приятел в добро здраве, а завръщайки се, го намирам болен…

— За господин Дьо Гиш ли говорите? — попита спокойно и невъзмутимо принцесата. — Казват, че сте много големи приятели с него.

— Да, ваше височество.

— Вярно, той беше ранен, но вече се поправя. Не жалете господин Дьо Гиш — каза тя бързо. После сякаш се сепна и продължи: — Нима трябва да го жалим. Нима той се оплаква. Нима е тъжен от нещо, което не ни е известно…

— Говоря за неговата рана, ваше височество, за нищо друго.

— Тогава няма нищо страшно, защото по всичко личи, че господин Дьо Гиш е много щастлив. Той непрекъснато е в много добро настроение. Знаете ли, господин Дьо Бражелон, аз съм уверена, че вие бихте предпочели да ви нанесат телесна рана, както на него… Какво е една телесна рана!

Раул трепна: Тя пристъпва към главния въпрос. Горко ми! Той нищо не отвърна.

— Казахте ли нещо? — попита тя. — Не казвате нищо? Значи не одобрявате моите думи или може би сте удовлетворен от създалото се положение?

Раул се приближи към принцесата.

— Ваше величество желае да ми разкаже нещо, но естественото великодушие кара ваше височество внимателно да мери думите си. Аз моля ваше височество нищо да не скрива, тъй като имам достатъчно сили и съм готов да ви слушам.

— За какво намеквате всъщност?

— За това, за което ваше височество иска да ме постави в известност.

Произнасяйки тези думи, Раул не можа да сдържи своя трепет.

— Да — прошепна принцесата, — това е жестоко, но след като съм започнала…

— Да, след като стигнахте дотам, ваше височество, не се спирайте и завършете.

Хенриета стана бързо и нервно се разходи из стаята.

— Какво ви каза Дьо Гиш? — внезапно попита тя. — Нищо ли не ви е казал? О, колко добре го познавам!

— Той несъмнено е искал да ме пощади.

— И това се нарича приятелство! А господин Д'Артанян, при когото току-що бяхте, какво ви каза той?

— Нищо повече от Дьо Гиш.

Хенриета направи нетърпеливо движение:

— Но на вас не може да не ви е известно какво говори целият двор!

— Нищо не ми е известно, ваше височество.

— Нито сцената по време на бурята?… Нито срещата насаме в гората?… Нито бягството в Шайо?

Раул, който се люлееше като цвете, досегнато от сърпа на жетваря, направи свръхчовешко усилие да се усмихне и отвърна с трогващо простодушие:

— Имах честта да съобщя на ваше височество, че абсолютно нищо не зная. Аз съм беден, забравен от всички изгнаник, току-що пристигнал от Англия. Между вас и мен се простираше бурното море и мълвата за всичко, което вие разказахте сега, не можеше да достигне до мен.

Хенриета беше трогната от мъжеството на този млад човек.

Но сърцето й в този миг жадуваше да чуе от измамения влюбен, че той както преди помни тази, която му причинява толкова страдания.

— Господин Дьо Бражелон — каза тя, — това, което вашите приятели не са пожелали да направят за вас от уважение или от любов, ще направя аз. Аз ще бъда ваш истински приятел. Вие високо държите главата си като истински порядъчен човек и аз не искам да я наведете под град от насмешки след седмица — трябва да ви кажа това — сред всеобщото презрение.

— Ах! — прошепна смъртно бледният Раул. — Нима дотам се е стигнало?

— Ако не сте осведомен — каза принцесата, — виждам, че все пак се досещате. Вие бяхте годеник на госпожица Дьо ла Валиер!

— Да, ваше височество.

— След като сте неин годеник, аз съм длъжна да ви предупредя: съвсем скоро ще я изгоня…

— Ще я изгоните!? — извика Бражелон.

— Без съмнение. Нима мислите, че аз вечно ще се съобразявам със сълзите и молбите на краля? Не, не, моят дом няма дълго да служи за подобни истории. Но вие едва се държите на крака…

— Не, простете, ваше височество — каза Раул, правейки огромно усилие над себе си. — Стори ми се, че умирам. Ваше височество каза, че кралят е плакал, кралят е молил…

— Да, но напразно.

Тя разказа на Раул за сцената в Шайо и за отчаянието на краля след завръщането му в двореца. Разказа за своята снизходителност и за ужасните думи, с които разгневена и унижена бе надвила гнева на краля. Раул наведе глава.

— Какво мислите за това? — попита тя.

— Кралят я обича — отвърна Раул.

— Но вие като че ли искате да кажете, че тя не го обича.

— Уви, аз все още мисля за времето, когато тя ме обичаше, ваше височество.

Хенриета за миг се възхити на това възвишено недоверие, но после сви рамене и каза:

— Вие не ми вярвате? О, колко я обичате! Вие се съмнявате, че тя е отдала своята любов на краля?

— Докато не получа доказателства. Простете ми, но тя ми даде дума, а тя е благородна девойка.

— Доказателства?… Е, какво, да вървим!