Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (42)

Глава четиридесет и втора
Бурята

На другия ден още от сутринта беше мрачно и облачно. За този ден беше определено да стане разходката на краля, затова всички се взираха в небето.

Над дърветата висеше влажна мъгла и слънцето, което едва се виждаше през гъстата пелена, не можеше да я разсее. Нямаше роса по тревата. Лехите бяха сухи, а цветята искаха влага. Птиците пееха по-сдържано от обикновено, сред листата, сякаш застинала гора. Не се чуваше шум и шумолене — диханието на природата, породено от слънцето. Цареше мъртва тишина.

След като се събуди, кралят погледна през прозореца и беше удивен от мрачната природа. За съжаление, всички разпореждания бяха дадени и приготовленията завършени, а най-главното бе, че Людовик много разчиташе на тази разходка, която се очертаваше достатъчно примамлива. Реши без колебание, че времето е без значение и разходката трябва да се състои, след като е обявена.

Впрочем в някои обикнати от Бога земни царства има часове, когато, изглежда, волята на земния крал има влияние над волята божия. Август си бе имал своя Вергилий, който бе казвал: «Цяла нощ вали, а на сутринта зрелищата се връщат». Людовик си имаше своя Боало, но той казваше нещо съвсем друго и Бог се отнасяше към него толкова милостиво, колкото към Август.

Людовик изслуша месата както обикновено, макар че споменът за едно създание силно го отвличаше от мисълта за Създателя. По време на службата той неведнъж броеше минутите, после секундите, които го отделяха от щастливия миг, когато трябваше да започне разходката, тоест мига, в който по пътеката трябваше да се зададе принцесата с нейните придворни дами.

От само себе си се разбира, че никой в замъка не знаеше за нощната среща на краля с Ла Валиер. Може би бъбривата Монтале щеше да се раздрънка, ако Маликорн не я беше сплашил, че това не е в неин интерес.

Що се касае до Людовик, той беше толкова щастлив, че почти беше простил вчерашната постъпка на принцесата. Наистина, той по-скоро трябваше да е доволен от нея. Ако не беше онази игра, той не би получил писмото на Ла Валиер. Без това писмо нямаше да има аудиенция, а без тази аудиенция Людовик нямаше да научи нищо. Сърцето му беше изпълнено с толкова блаженство, че в него не оставаше място за досада. Поне не в тази минута.

И така, вместо да се намръщи при вида на снаха си, Людовик реши да бъде още по-внимателен и дружелюбен, отколкото обикновено. Но само при едно условие: че тя яма да го кара да чака дълго.

Ето за какво мислеше той, слушайки месата, ето какво го караше да забравя по време на църковната служба за неща, които най-християнският крал и най-старши син на църквата не биваше да забравя.

Но Бог е толкова снизходителен към юношеските заблуждения и всичко юношеско, което се докосва до любовта, дори до греховната любов, бащински се поощрява от него. Вследствие на което Людовик видя на излизане от службата през разкъсаните облаци късче лазурно небе, разстлано като килим под нозете господни.

Той се върна в замъка и тъй като часовникът показваше десет, а разходката беше определена за дванадесет, започна работа с Лион и Колбер.

По време на тези занимания Людовик се разхождаше бавно от масата към прозореца, който гледаше към павилиона на принцесата, и затова видя на двора господин Фуке, почтително приветстван от придворните, които бяха узнали за вчерашната аудиенция при краля. Фуке тръгна с любезен и щастлив вид да приветства своя крал.

Като го видя, Людовик инстинктивно се обърна към Колбер. Той се усмихна, изглеждаше изпълнен с любезност и доволство. Това приятно настроение се беше появило у него, след като един от секретарите му бе донесъл пакет, който той, без да разпечата, бе прибрал в дълбокия си джоб.

Но тъй като в радостта на Колбер се криеше нещо зловещо, от двете усмивки кралят предпочете тази на Фуке. Той направи знак да влезе суперинтендантът, после се обърна към Лион и Колбер:

— Завършете работата и я оставете на писалището ми. Ще я прегледам на свежа глава.

После излезе.

Поканен от краля, Фуке се заизкачва бързо по стъпалата, придружен от Арамис, който се смеси с тълпата придворни така, че Людовик не го забеляза.

Горе на стълбата кралят посрещна Фуке.

— Господарю — каза суперинтендантът, виждайки приветливата усмивка на лицето на младия монарх, — от няколко дни ваше величество ме обсипва с благоволения. Сега във Франция не царува млад крал, а млад бог, богът на наслажденията, щастието и любовта.

Кралят се изчерви. Комплиментът беше доста ласкаещ, но биеше право в целта.

Людовик XIV покани Фуке в малкия салон, който отделяше работния му кабинет от спалнята.

— Знаете ли защо ви повиках? — попита кралят, сядайки на перваза, за да не изпуска от поглед цветарника, към който гледаше втората врата на павилиона на принцесата.

— Не, господарю… но съм уверен, че е за нещо приятно, ако съдя по приветливата усмивка на ваше величество.

— Така ли ви се струва?

— Не, ваше величество, просто съм уверен.

— В такъв случай грешите.

— Аз ли, господарю?

— Да. Напротив, искам да ви се скарам.

— На мен ли, господарю?

— На вас, и то доста сериозно.

— Наистина, ваше величество ме плаши. Но съм готов да ви слушам, уверен в добротата и справедливостта на ваше величество.

— Казват, господин Фуке, че подготвяте голям празник във Во!

Фуке се усмихна като болен, който усеща първите признаци на забравената, но връщаща се отново треска.

— А вие не ме каните! — продължи кралят.

— Господарю, не мислех за този празник и едва вчера един от моите приятели (Фуке подчерта тази дума) ми напомни за него.

— Но вчера ние се видяхме и вие не ми казахте нито дума за това, господин Фуке.

— Господарю, можех ли да се надявам, че ще слезете от царствената си висота и ще посетите скромното ми жилище.

— Извинете, но вие не ми казахте нито дума за този празник.

— Повтарям, нищо не съм казал за този празник на краля, първо, защото още нищо не беше решено и, второ, защото се боях от отказ.

— Кое ви караше да се боите от отказ? Пазете се! Решил съм да ви разпитам докрай!

— Горещото желание да получа съгласие от краля при моята покана.

— Добре, господин Фуке. Виждам, че много лесно ще стигнем до разбирателство. Вие горите от желание да ме поканите на празника си, а аз — от желание да присъствам на него. Започвайте, ще приема вашата покана.

— Как! Ваше величество ще приеме?

— Наистина, излиза, че аз сам се каня, а не че само приемам поканата ви! — засмя се Людовик.

— Ваше величество ми оказва огромна чест! — извика Фуке. — Но съм принуден да повторя думите на господин Дьо ла Вьовил, отправени към вашия дядо Анри IV: «Господи, аз не съм достоен».

— А аз ще отговоря, господин Фуке, че ако устроите празник, ще дойда дори без покана!

— Благодаря ви, ваше величество, благодаря! — каза Фуке, повдигайки глава при вестта за тази височайша милост, която би трябвало да го разори. — Но кой е предупредил ваше величество?

— Мълвата, господин Фуке. Разказват чудеса за вас и за вашия дом. Ще се възгордеете ли, ако узнаете, че кралят ви завижда?

— Това ще ме направи най-щастлив от всички смъртни, господарю, защото в деня, когато кралят се запали от завист към собственика на Во, последният ще намери подарък, достоен за краля.

— Значи, господин Фуке, вие ще устроите празник и ще отворите широко вратите на вашия дом.

— Моля ваше величество да определи деня.

— Точно след месец.

— Ще бъде ли угодно на ваше величество да изрази още някакво желание?

— Не, господин суперинтендант. Искам само да ви виждам по-често около себе си.

— Господарю, имам честта да участвам в разходката на ваше величество.

— Много добре. Тогава аз тръгвам, господин Фуке, защото виждам, че и дамите са готови.

Произнасяйки тези думи, кралят се затича за ръкавиците и шапката си с бързината на влюбен юноша. Камердинерът му ги подаде.

От двора се чуваше тропот на колела по посипаната с камъчета пътека и цвилене на коне.

Кралят слезе по стълбите. Когато се появи на изхода, всички замръзнаха на местата си. Кралят тръгна право към младата кралица. Що се касае до кралицата майка, тя не се чувстваше добре и не искаше да излиза. Мария-Терезия седна в каретата заедно с принцесата и запита краля за посоката, която трябва да поемат.

Точно в този момент Людовик видя Ла Валиер, уморена и бледна след събитията от вчерашния ден. Тя сядаше в карета заедно с три свои приятелки. Кралят отговори на кралицата доста разсеяно, че му е все едно накъде ще тръгнат и че той ще се чувства навсякъде добре, където се чувства добре кралицата.

Тогава тя заповяда на кочияшите да карат към Апремон.

Конете препуснаха напред.

Кралят възседна коня си. Няколко минути той язди близко до вратичката на каретата, в която бяха кралицата и принцесата.

Небето се беше прояснило. Но във въздуха се чувстваше тежест, която правеше атмосферата задушна. Тук-там из слънчевите лъчи се мяркаха блестящи прашинки. Беше горещо.

Тъй като кралят явно не обръщаше внимание на времето, то и останалите също не се безпокояха. Целият кортеж се движеше към Апремон съгласно заповедта на кралицата.

Придворните бяха шумни и весели. Всеки се стараеше да забрави язвителните думи, произнасяни предната вечер.

Принцесата беше особено очарователна.

Всъщност, когато тя видя краля да язди до вратичката на каретата, и през ум не й мина, че той язди тук заради кралицата. Надеждата, че нейният рицар се е върнал при нея, се възроди отново.

Само след четвърт левга обаче кралят се усмихна милостиво, поклони се, спря коня си, пропусна каретата на кралицата, след нея и каретата на старшите придворни дами, както и всички останали екипажи. Виждайки, че той спира, кортежът се накани също да спре, но кралят даде знак да продължат.

Когато каретата, в която седеше Ла Валиер, мина покрай него, Людовик се приближи до нея.

Поклони се на дамите и се канеше да язди близко до тях, когато внезапно целият кортеж спря. Очевидно кралицата, обезпокоена от отсъствието на съпруга си, беше дала знак за спиране.

Кралят нареди да попитат за причината.

— Искам да походя пеш — гласеше отговорът.

Тя очевидно се надяваше, че кралят няма да се реши да тръгне пеш заедно с придворните дами, до които яздеше.

Наоколо беше гора.

Разходката обещаваше да бъде прекрасна, особено за мечтателите и влюбените.

Три красиви, дълги и сенчести алеи тръгваха в различни посоки от мястото, където кортежът беше спрял. През дантелата на листата се виждаха късчета синьо небе.

В дълбочината на алеите се виждаха да пробягват изплашени диви кози, които за секунда се спираха по средата на алеята, повдигнали глава, след което се втурваха като стрела и с един скок се озоваваха в гъстата гора. От време на време заек философ, клекнал на задните си лапи, търкаше муцунка, размишлявайки дали не е време за бягство и дали след хората не идват и кучета, които ще прекъснат неговите размишления, обеда му и любовните авантюри.

След кралицата всички слязоха от екипажите.

Мария-Терезия се беше облегнала на ръката на една от придворните си дами и поглеждайки скришом към краля, който не подозираше, че е предмет на вниманието й, тръгна към първата попаднала й пред погледа пътека. Отпред вървяха двама пажове и с пръчки отместваха клонките от пътя на нейно величество.

Слизайки от каретата, принцесата видя до себе си граф Дьо Гиш, който веднага й предложи услугите си.

Принцът, възхитен от вчерашното си къпане, обяви, че отива към реката, и като освободи Дьо Гиш, остана в замъка с Лоарен и Маникан. Ревността му се беше изпарила. Затова напразно го търсеха из кортежа. Впрочем той рядко взимаше участие в масовите развлечения, така че неговото отсъствие донесе по-скоро облекчение, отколкото разочарование.

По примера на принцесата и кралицата всеки си намери развлечение по свой вкус.

Както вече казахме, кралят се намираше до каретата, в която седеше Ла Валиер. Скачайки от коня след спирането на каретата, той й предложи ръката си. Монтале и Дьо Тоне-Шарант веднага се отдалечиха, първата от скромност, а втората от користни съображения. Едната искаше да се хареса на краля, а другата — да го раздразни.

В последния половин час природата също взе своето решение. Висящата във въздуха мараня малко по малко се сгъсти на запад и после, увлечена от въздушния поток, започна бавно и застрашително да се приближава.

Бурята се чувстваше, но тъй като кралят не я забелязваше, никой не се осмеляваше да я види.

Разходката продължаваше. Някои от придворните вдигаха от време на време глава към небето. По-страхливите се държаха близо до каретите, където се надяваха да се скрият в случай на буря.

Останалата част от придворните, виждайки, че кралят смело навлиза в гората, пое след него.

Забелязвайки това, той взе под ръка Ла Валиер и я поведе по странична пътека, където никой не се осмели да го последва.