Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (30)

Глава тридесета
Лабиринтът

Дьо Сент-Енян търсеше сведения, а откри цяло приключение. Провървя му.

Тъй като искаше да узнае какво правят тези двамата тук в този късен час, а главното, за какво разговарят, той тихо се прокрадва до самата стълба.

След като се настани по-удобно, чу следния разговор:

Говореше жената:

— Наистина, господин Маникан — в гласа се усещаха упреци, но и известна доза кокетство, — наистина, не мога да разбера защо рискувате? Ако продължим, може да ви заварят неочаквано. Много е вероятно — прекъсна я най-спокойно и флегматично мъжът.

— Какво ще кажат тогава? Ако някой ме види, ще умра от срам.

— Аз мисля, че вече не сте дете и трябва да сте по-умна.

— Поне да имаше нещо между нас, а така може да си навлека неприятности за тоя дето духа. Не. Сбогом, господин Маникан!

«Прекрасно. Познах жената, сега остава да узная кой е мъжът» — каза си Сент-Енян, разглеждайки стъпилите на пречките изящни крачета с чорапи телесен цвят и копринени пантофки.

— За Бога, почакайте още малко, скъпа Монтале! — извика Маникан. — За Бога, не изчезвайте! Трябва да ви кажа още толкова неща.

«Монтале! — прошепна си Сент-Енян. — Една от тройката. Значи всяка си има увлечение! Маникан, а не Маликорн, както мислех…»

Чувайки призива на събеседника си, Монтале се спря насред стълбата. Нещастният Маникан се премести на друг клон на кестена, за да бъде на по-удобно място.

— Изслушайте ме, моля ви, нали не ме подозирате в лоши намерения?

— Ни най-малко. Защо е това писмо, с което напомняте за услугите си? Защо е тази среща в такъв час и на такова място?

— Вие ме питате защо съм се опитал да пробудя у вас чувство на благодарност, напомняйки ви, че ви въведох при принцесата! Просто защото исках да получа среща с вас, на което вие така любезно се съгласихте. Просто не намерих друг предлог. Затова избрах това място и този час. А трябва да ви питам за неща, които не са за пред свидетели.

— Послушайте, господин Маникан!…

— Аз имам най-чисти намерения, драга Монтале.

— Господин Маникан, мисля, че трябва да си тръгвам.

— Изслушайте ме, иначе ще прескоча при вас. По-добре не ми противоречете, тъй като едно клонче много ме дразни и не отговарям за себе си.

— Добре. Слушам ви, но побързайте, защото, ако вас ви дразни клонче, в моята подметка се е врязала пречката на стълбата. Под обувките ми има бомба, предупреждавам ви!

— Бъдете любезна, госпожице, подайте ми ръката си.

— Защо?

— Подайте я.

— Ето я. Но какво правите?

— Тегля ви към себе си.

— Защо? Да не би да искате да седна на клона при вас?

— Не, но искам да седнете на оградата. Ето така. Мястото е широко и удобно и бих дал много да ми позволите да седна до вас.

— И там ви е добре. Ще ни видят.

— Мислите ли?

— Уверена съм.

— Добре, нека бъде както казвате, макар че е много неудобно на клона.

— Господин Маникан, вие се отвлякохте от темата.

— Вярно.

— Вие писахте ли ми?

— Писах.

— Защо ми писахте?

— Представете си, днес в два часа Дьо Гиш замина.

— По-нататък?

— Виждайки, че тръгва, аз както обикновено, го последвах.

— Виждам, след като сте тук.

— Почакайте… Нали ви е известно, че бедният Дьо Гиш беше в немилост.

— Уви, да.

— Следователно от негова страна беше връх на неблагоразумието да се появи във Фонтенбло, при тези, които го изгониха от Париж.

— Вие разсъждавате като покойния Питагор, господин Маникан.

— Трябва да кажа, че Дьо Гиш е упорит като всеки влюбен и не се вслуша в нито един мой съвет. Молих го, но той не поиска и да чуе. Дявол да го вземе!

— Какво става?

— Извинете, госпожице, но този проклет клон, за който имах честта да ви съобщя, току-що ми скъса панталона.

— Не е беда, сега е тъмно — смеейки се, отвърна Монтале, — продължавайте, господин Маникан.

— Господин Дьо Гиш се отправи, яздейки, а аз го последвах пеша. Вие разбирате, че само глупак или луд бърза да се дави след своя приятел. Аз го пуснах да препуска напред, а сам тръгнах, без да бързам, като бях напълно уверен, че нещастникът няма да бъде приет или ако го приемат, то ще бъде така, че след първите думи на упрек ще бъде принуден да се върне назад. Следователно аз ще го посрещна, като се връща у дома, някъде около Ри или Мелун. Съгласете се, че и това е много: единадесет левги нататък и толкова насам. Монтале сви рамене.

— Смейте се, щом желаете, госпожице, но ако вие не седяхте така удобно върху гладките камъни на оградата, а бяхте яхнали клон като мен, то и вие, подобно на мен, бихте желали да слезете долу колкото може по-скоро.

— Минутка търпение, драги Маникан, една минутка. И така, вие казвате, че сте отминали Ри и Мелун?

— Да, минах Ри и Мелун и продължих пътя си, учудвайки се, че той не се показва отникъде. Най-накрая пристигнах във Фонтенбло, разпитвах, търсих навсякъде, но никой не беше го виждал и никой не беше разговарял с него в града. Оказва се, че пристигнал в галоп, влязъл през вратите на замъка и изчезнал. От осем часа вечерта го търся по цялото Фонтенбло, питам за него навсякъде и всеки, но Дьо Гиш го няма. Умирам от безпокойство. Вие разбирате, че не бих могъл да се хвърля направо в устата на вълка, не можех сам да вляза в замъка като моя непредпазлив приятел. Тогава изпратих куриер до вас с писмо. Сега, госпожице, в името на небето, успокойте ме.

— Това съвсем не е трудно, драги Маникан. Вашият приятел Дьо Гиш беше приет много добре.

— Нима?

— Кралят беше много любезен с него.

— Как така? Кралят, който сам го изпрати в изгнание?

— Принцесата му се усмихваше, а принцът, изглежда, го обикна повече от преди.

— Ето какво било — бавно каза Маникан. — Сега разбирам защо е останал. А за мен нищо ли не каза?

— Нито дума.

— Това не е хубаво от негова страна. А какво прави сега?

— По всяка вероятност спи, а ако не спи, мечтае.

— А какво правихте цялата вечер?

— Танцувахме.

— Онзи знаменит балет? А как се представи Дьо Гиш?

— Беше прекрасен.

— Юначага! Сега ме извинете, госпожице, но ще трябва да премина при вас.

— Как така?

— Нали разбирате, не мога да разчитам на това, че в този късен час ще ми отворят вратите на замъка. Много бих искал да легна да спя на този клон, но се боя, че това е възможно само ако се превърна в папагал.

— Но аз не мога, господин Маникан, да вкарвам гостенин през оградата.

— Двама гости, госпожице — каза нечий глас съвсем плахо, от което стана ясно, че говорещият разбира цялото неприличие на подобна молба.

— Боже мой — ужаси се Монтале, стараейки се да разгледа кой стои под кестена, — кой е там?

— Аз, госпожице.

— Кой сте вие?

— Вашият покорен слуга Маликорн.

Маликорн, произнасяйки тези думи, се изкачи по долните клони до нивото на оградата.

— Господин Маликорн!… Господи боже мой, вие и двамата сте полудели.

— Как се чувствате, госпожице? — вежливо попита Маликорн.

— Само това ми липсваше! — отчаяно възкликна Монтале.

— Ах, госпожице — прошепна Маликорн, — не бъдете толкова сурова, умолявам ви!

— Ние сме ваши приятели — каза Маникан, — а на приятели не трябва да се желае гибелта. Да ни оставите тук цялата нощ, това е все едно да ни осъдите на смърт.

— Е — засмя се Монтале, — господин Маликорн е такъв здравеняк, че няма да умре, ако прекара една нощ под звездите!

— Госпожице!

— Това ще бъде справедливо наказание за постъпката му.

— Добре! Нека Маликорн се разбере с вас както иска, а аз ще прескоча — обяви Маникан.

Промъквайки се по прословутия клон, от който толкова горчиво се оплакваше Маликорн, Маникан си помогна с крака и ръце и накрая се намери седнал до Монтале.

Монтале искаше да избута Маникан. Маникан полагаше всички усилия да се задържи. Тази блъсканица продължи няколко секунди, като не беше лишена от привлекателност. Нищо не се изплъзваше от внимателното око на Сент-Енян. Маникан най-после взе надмощие. След като завладя стълбата, той се спусна няколко стъпала и галантно подаде ръка на противничката си.

В същото време по кестена се покатери Маликорн и седна на същия клон, на който досега седеше Маникан. Той се канеше да продължи, докато Маникан и Монтале се спускаха няколко стъпала надолу. Монтале се смееше и се съпротивляваше.

В този момент се раздаде гласът на Маликорн:

— Госпожице! Не ме напускайте, умолявам ви! Положението ми е много неудобно и не бих могъл да се прехвърля през оградата без чужда помощ. За Маникан скъсаната дреха не е проблем. Той ще си избере друга от гардероба на Дьо Гиш, а аз не мога да разчитам дори на неговия костюм, тъй като е скъсан.

— Според мен — каза Маникан — аз незабавно трябва да тръгна да търся Дьо Гиш. По-късно няма да мога да стигна до него.

— Аз също мисля така — каза Монтале, — тогава тръгвайте!

— Хиляди благодарности! Довиждане, госпожице! — каза Маникан, скачайки на земята. — Вие сте необикновено любезна.

— Винаги съм на вашите услуги, господин Маникан. Сега трябва да се отърва и от господин Маликорн.

Маликорн въздъхна.

— Вървете, вървете — продължаваше Монтале.

Маникан направи няколко крачки, после се върна при стълбата и попита:

— Всъщност, госпожице, как да стигна до господин Дьо Гиш?

— Няма нищо по-лесно. Ще минете по буковата алея…

— Добре.

— Ще стигнете до кръстопътя…

— Добре.

— Ще видите четири алеи…

— Чудесно.

— Ще тръгнете по едната от тях…

— По коя по-точно?

— По дясната…

— По дясната?

— Не, по лявата.

— Дявол да го вземе!

— Не… не… почакайте…

— Ясно е, че и вие не знаете пътя. Спомнете си добре, госпожице.

— По средната…

— Но те са четири!

— Това е вярно. Всичко, което зная, е, че една от алеите води до принцесата, тази алея ми е добре известна.

— Но господин Дьо Гиш не е при принцесата, нали?

— Слава богу, не!

— Следователно алеята, която води към принцесата, не ми е нужна и искам да я сменя с тази, която води към господин Дьо Гиш.

— Да, разбира се, и аз също я знам, но как да я познаем от тук, просто не ми идва наум.

— Да предположим, госпожице, че съм намерил тази щастлива алея.

— Тогава ще тръгнете по нея. Ще ви остане само да минете през лабиринта.

— Какъв е пък сега този лабиринт?

— Доста сложен. В него и през деня, и през нощта можеш да се заблудиш. Безкрайни завои наляво и надясно. Отначало трябва да направиш три завоя надясно, после два наляво, после един завой… един или два? Почакайте! Накрая, след като излезете от лабиринта, ще попаднете в кленовата алея и тази алея ще ви отведе право до павилиона, в който се намира господин Дьо Гиш.

— Няма що, добре ми показвате пътя. Не се съмнявам, че ако се ръководя от вашите указания, веднага ще се заблудя. Затова искам да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Да ми предложите вашата ръка и да направлявате моите крачки, както… както… аз отлично знам митологията, госпожице, но положението е толкова сериозно, че тя изцяло ми се изпари от главата. Да тръгваме, моля ви.

— А аз? — извика Маликорн. — На кого ме оставяте.

— Не, това е невъзможно! — каза Монтале, обръщайки се към Маникан. — Ако някой ме види с вас в такъв час, помислете какви приказки ще тръгнат!

— Нашата чиста съвест ще ви бъде вместо защита, госпожице — отвърна поучително Маникан.

— Не, господине, това не е възможно!

— Тогава ми позволете да помогна на Маликорн да слезе. Той е умно момче и има прекрасен нюх, ще ме води напред и ако загинем, ще загинем заедно. Или ще ни спасят. Ако ни срещнат двамата, няма да ни обърнат внимание, а ако съм сам, ще ме вземат или за любовник, или за крадец. Спускайте се, Маликорн, ето ви стълба.

— Господин Маликорн — извика Монтале, — забранявам ви да слизате от дървото! Под заплаха от моя най-жесток гняв!

Маликорн, който си беше сложил вече крака върху оградата, тъжно го прибра.

— Шшт… — прошепна Маникан.

— Какво има? — попита Монтале.

— Чувам стъпки.

— Ах, боже мой!

Действително шумът от стъпките ставаше по-силен, клоните се разтвориха и се появи Сент-Енян, смеейки се весело и простирайки ръка, сякаш искаше да спре всички в това положение, в което се намираха. Маликорн на дървото, с протегната шия, Монтале върху стъпалото на стълбата, за която сякаш беше залепена, Маникан на земята с повдигнат крак, готов да тръгне на път.

— Добър вечер, Маникан — поздрави го графът. — Заповядайте, приятелю. Днес много ни липсвахте и всички питаха за вас. Госпожице Дьо Монтале, ваш покорен слуга!

Монтале се изчерви.

— Ах, Боже мой! — измърмори тя, закривайки лицето си с ръце.

— Успокойте се, госпожице — каза Сент-Енян, — аз знам, че сте невинна, и ще го кажа пред всички. Маникан, да тръгваме.

Буковата алея, кръстовището и лабиринтът са ми познати места. Аз ще бъда вашата Ариадна. Ето, и аз си спомних забравената от вас митология.

— Вярно! Благодаря ви, графе.

— Няма ли да вземете с вас, графе — помоли Монтале, — и господин Маликорн?

— Не, не, опазил ни Бог! — обади се Маликорн. — Господин Маникан до насита се е наприказвал с вас. Сега, госпожице, е мой ред. Толкова неща трябва да ви кажа за бъдещето ви.

— Чувате ли? — разсмя се графът. — Останете с него, госпожице. Нима не знаете, че тази нощ е нощта на тайните?

Той взе Маникан под ръка и бързо го помъкна по пътя, който Монтале толкова добре знаеше и толкова лошо показваше.

Тя ги изпрати с очи, докато се скриха от погледа й.