Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (9)

Глава девета
Зестрата

Конете на господин Фоше бяха от мощната першеронска порода, чиито крака приличаха на хълмове. Както и каретата, те се бяха появили на този свят в първата половина на столетието. Естествено, не можеха да препускат толкова бързо като английските коне на господин Фуке и затова им бяха нужни почти два часа, за да преодолеят разстоянието до Сен-Манде.

Маркизата спря пред вратата, която й беше добре позната, макар че я беше виждала само един път.

Тя извади от джоба си ключ, постави го в ключалката, отключи и бутна вратата, която се отвори безшумно. След това се разпореди на чиновника да качи сандъка на втория етаж. Но той се оказа толкова тежък, че човекът беше принуден да прибегне до помощта на кочияша.

Сандъкът беше поставен в стаичка, изпълняваща функциите на антре или будоар, до залата, в която видяхме господин Фуке в краката на маркизата.

Госпожа Дьо Белиер даде на кочияша един луидор, подари на чиновника най-прелъстителната си усмивка, след което освободи и двамата. Сама заключи след тях вратата и остана в стаичката сама.

Макар че не се виждаха слуги, всичко беше приготвено за евентуален гост. В камината гореше огън, в свещниците бяха поставени свещи, на етажерката имаше закуски, вина и плодове, на масата — книги, а в японските вази — букети живи цветя.

Всичко беше като в някаква вълшебна къща.

Маркизата запали свещите, вдъхна аромата на цветята, седна и се замисли.

Размишляваше как да остави на господин Фуке тези пари, за да не може да се досети откъде са. Реши да използва първата дошла й в главата идея.

Да позвъни, да извика господин Фуке и да избяга. Давайки му този милион, тя щеше да бъде толкова щастлива, колкото ако го беше намерила. Но Фуке щеше да се досети и сигурно да откаже да приеме това, което би приел като заем, а не като подарък. По такъв начин цялата идея щеше да пропадне.

За да можеше да се постигне пълен успех, трябваше сериозно да се обмисли тази крачка, да бъде убеден суперинтендантът в безизходността на положението, да се пусне в ход цялото красноречие на приятелството, а ако и това се окажеше малко, да се събуди у него страст, на каквато никой не може да устои.

Суперинтендантът беше известен като много чувствителен и горд човек. За нищо на света той не би допуснал една жена да се разори заради него. Той щеше с всички сили да се бори и само любимата жена би могла да сломи упорството му.

Но обичаше ли я той?

Способен ли бе този лекомислен и увличащ се човек да се ограничи с една жена, та била тя и ангел?

— Длъжна съм да изясня това — прошепна маркизата. — Кой знае, може би сърцето, което така жадувам да овладея, ще се окаже при това изпитание пошло и низко. Хайде, хайде! — възкликна тя. — Стига съмнения, стига колебания, време е да започне изпитанието! Време е!

Погледна часовника.

Беше седем, той трябваше да си е вкъщи. Сега бе неговото работно време. По-смело!

С трескаво нетърпение младата жена приближи към огледалото, усмихна се на отражението си, завъртя тайната пружина и натисна звънеца. После, сякаш беше останала без сили от тази борба, падна на колене пред огромното кресло и обхвана главата си с ръце.

След десет минути се раздаде звук на отваряща се врата. Фуке влезе. Беше бледен. Тежки мисли помрачаваха лицето му.

Сигурно беше много угрижен, след като толкова бавно откликна на този любовен зов. Той, човекът, за когото наслажденията бяха всичко на този свят!

След безсънната нощ и мъчителните размисли лицето му беше състарено. Свойственото за него безгрижно изражение беше изчезнало и около очите му се забелязваха дълбоки тъмни кръгове.

Но той беше красив както преди. Осанката му излъчваше благородство, а тъжната гънка около устните му, която толкова рядко се появяваше, придаваше на лицето му някакъв нов, привлекателен оттенък.

В черен костюм с бели дантели на гърдите, суперинтендантът се спря замислен на вратата на стаята, в която толкова пъти бе намирал търсеното щастие.

Мрачното му спокойствие и печалната му усмивка направиха на госпожа Дьо Белиер огромно впечатление.

Очите на жената винаги разпознават по лицето на любимия гордостта или страданието. За да възнагради жените за тяхната слабост, природата ги е надарила с неповторима чувствителност. При първия поглед към господин Фуке тя разбра, че той е дълбоко нещастен.

Разбра, че е прекарал нощта без сън, а денят му е донесъл само разочарование.

Силите й се възвърнаха, тя почувства, че го обича повече от живота си.

Стана, приближи се до него и каза:

— Вие ми писахте тази сутрин, че започвате да ме забравяте и че след като не ви виждам, значи съм престанала да мисля за вас. Дошла съм да опровергая подобни твърдения, още повече че виждам по очите ви…

— Какво виждате, маркизо? — попита учуденият Фуке.

— Че никога по-силно не сте ме обичали, отколкото в тази минута, и че виждате в моята постъпка доказателство, че не съм ви забравила.

— Ах, маркизо — отвърна Фуке и благородното му лице се огря от радост, — вие сте ангел и мъжете нямат право да се съмняват във вас. Остава им само да се преклонят пред нозете ви и смирено да очакват вашето благоволение.

— В такъв случай това благоволение ще ви бъде дадено.

Фуке поиска да падне на колене пред нея.

— Не — спря го тя, — седнете до мен. Ах, ето че сега ви идва една лоша мисъл.

— Защо говорите така?

— Издаде ви усмивката. Кажете, какво си помислихте? Кажете, бъдете откровен. Между приятели не бива да има тайни!

— Отговорете, защо бяхте толкова сурова към мен през тези три или четири месеца!

— Сурова?

— Разбира се. Нали ми забранихте да ви посещавам!

— Уви, приятелю мой — дълбоко въздъхна госпожа Дьо Белиер, — вашето посещение при мен ви донесе дълбоко нещастие. Моят дом е следен от същите очи, които тогава ви видяха. Могат да ви видят пак. По-безопасно за нас е аз да идвам тук. Толкова сте нещастен, че не искам да станете още по-нещастен… заради мен.

Фуке трепна.

Тези думи му напомниха за паричните проблеми, докато той се беше вече потопил в любовни мечти.

— Аз ли съм нещастен? — насили се да се усмихне той. — Вие говорите с такъв скръбен тон, че ще ме накарате да повярвам в думите ви. Нима тези красиви очи могат да ме гледат само жалостиво? Така ми се иска да прочета в тях друго чувство!

— Не аз съм печална. Погледнете се в огледалото.

— Действително съм малко бледен, но това е от много работа. Кралят вчера поиска пари…

— Зная. Четири милиона.

— Нима ви е известно? — изненада се Фуке. — Откъде разбрахте? Това стана, след като кралиците се оттеглиха в покоите си. Само един човек беше там, когато кралят.

— Достатъчно е, че знам, нали? Продължете, приятелю, кралят поиска от вас пари…

— Така че, нали разбирате, маркизо, трябваше да се намерят пари и да се преброят, да се запишат в книгите, за това е нужно време. Откакто Мазарини е мъртъв, финансовите работи са занемарени и объркани. Моите чиновници са затрупани от работа, затова не съм спал тази нощ.

— Значи имате тази сума? — обезпокои се маркизата.

— Е, маркизо, хубав министър на финансите щях да бъда, ако не можех да намеря някакви си жалки четири милиона!

— Аз съм уверена, че ги имате или ще ги имате.

— Как така, ще ги имам?

— Съвсем наскоро той поиска два милиона.

— Напротив, оттогава ми се струва, че е минала цяла вечност. Нека не говорим за пари.

— Напротив, точно за това ще говорим, приятелю!

— Така ли!

— Послушайте! Аз дойдох точно за това тук.

— Какво искате да кажете? — в очите на Фуке блесна тревожно любопитство.

— Кажете, господине, министърът на финансите несменяемо лице ли е?

— Учудвате ме, маркизо! Говорите като спестител с мен!

— Точно такава е причината. Искам да вложа при вас капитал и, естествено, трябва да зная дали фирмата е надеждна.

— Наистина не мога да разбера накъде клоните.

— Говоря съвсем сериозно, скъпи ми господин Фуке. Имам капитал, който ме притеснява. Омръзна ми да купувам земя и бих искала някой от моите приятели да пусне тези пари в оборот.

— Но мисля, че не е толкова спешно, нали?

— Напротив. Дори е много спешно.

— Добре. Ще поговорим за това после.

— Не бива да отлагаме, тъй като донесох парите тук.

Тя посочи сандъка, след което го отвори и пред изумените очи на Фуке се показаха връзки банкови книжа и купища злато.

Той стана от стола едновременно с нея. За момент се замисли, после отстъпи, рухна в креслото и закри лицето си.

— Ех, маркизо, маркизо!

— Какво има?

— Интересно какво е мнението ви за мен, за да ми предлагате подобни неща!

— Но кажете какво си въобразихте?

— Тези пари… вие ги донесохте, защото сте чули за моето затруднено положение. Не отричайте! Нали отгатнах? Нали познах?

Познавам сърцето ви!

— Чудесно тогава! След като сте толкова проницателен, знайте, че ви ги предлагам!

— Значи познах! — възкликна Фуке. — Наистина, госпожо, никога не съм ви давал повод да ме оскърбявате.

— Да ви оскърбявам! — побледня тя. — Колко странни са хората! Казвате, че ме обичате. Искате в името на тази любов да се лиша от репутацията и честта си! А когато ви предлагам пари, отказвате!

— Вие имате пълната свобода да отстоявате това, което наричате чест и репутация. Дайте и на мен свободата да защитя своето достойнство. Нека бъда разорен. Нека да падна под тежестта на собствените си грешки, дори заради угризения на съвестта, но ви заклевам, не ми нанасяйте този последен удар!

— Говорите безразсъдно, господин Фуке! — каза маркизата.

— Възможно е.

— И безжалостно!

Фуке се хвана за гърдите, сякаш искаше да задуши някакво вътрешно вълнение.

— Обсипвайте ме с упреци, маркизо — простена той, — няма да ви отговарям.

— Вие не искате да приемете от мен този знак на дружеското ми разположение към вас?

— Не искам.

— Погледнете ме, господин Фуке. Очите на маркизата заблестяха.

— Предлагам ви любовта си!

— О, маркизо! — единствено успя да каже Фуке.

— Чувате ли? Аз ви обичам, обичам ви отдавна. У жените, както и при мъжете, съществува лъжлива срамежливост, лъжлива чувствителност. Аз отдавна ви обичам, но не се решавах да ви призная.

— Ах! — едва успя да каже Фуке, пляскайки с ръце.

— Ето че ви признавам… Вие на колене ме молехте за любов, а аз ви отказвах. Бях толкова сляпа, както сте вие в тази минута. А сега сама ви предлагам своята любов.

— Любов, но само любов!

— И любов, и живота си, и самата себе си! Всичко, всичко!

— Това е огромно щастие за мен!

— Ще бъдете ли щастлив? Кажете, ако съм ваша… изцяло ваша…

— Това ще бъде най-висше блаженство!

— Тогава… завладейте ме! Но ако заради вас се лишавам от предразсъдъците си, то и вие трябва да се лишите от вашата чувствителност.

— Маркизо, не ме изкушавайте!

— Фуке, една дума само, едно «не», и аз отварям тази врата, която води към улицата. Никога повече няма да ме видите. Но ако е «да», то ще тръгна след вас навсякъде, със затворени очи, сама, без защита, без съжаление, безропотно. Това ще бъде зестрата ми!

— Това ще е вашето разорение — каза Фуке, изсипвайки на пода съдържанието на сандъка. По пода се затъркаляха златни монети. — Тук има милионно състояние.

— Точно един милион… Тук са скъпоценностите ми, които няма да ми трябват вече, ако ме обичате. Няма да ми трябват и ако не ме обичате.

— Това е твърде голямо щастие за мен! Твърде голямо! — възкликна Фуке. — Отстъпвам, предавам се, сразен от любовта ви! Приемам вашата зестра!

— А ето и годеницата! — засмя се маркизата и се хвърли в прегръдките му.