Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (145)

Глава тридесет и първа
Сребърното блюдо

Пътешествието беше много приятно. Атос и Раул пресякоха Франция, изминавайки по петнадесет левги на ден, а понякога и повече, но това се случваше, когато мъката на Раул се изостряше. За да стигнат до Тулон, им бяха необходими петнадесет дни. Още в Антиб загубиха следите на Д'Артанян. Всичко говореше за това, че капитанът на мускетарите по някакви причини е пожелал да пътува инкогнито. В крайна сметка Атос, събирайки сведения за него, узна, че на излизане от Авиньон той сменил ездитните коне с карета и че прозорците на тази карета били плътно закрити с пердета.

Раул беше отчаян, че не можеха да се срещнат с Д'Артанян. Нежното му сърце жадуваше да се сбогува с него, жадуваше да получи утешение от този твърд като стомана човек. Атос знаеше от опит, че Д'Артанян се затваря в себе си и става непроницаем, когато е ангажиран с нещо сериозно — все едно дали лично, или по кралска заповед. Той се опасяваше също, че прекалено настойчивото разпитване за Д'Артанян може да го оскърби и дори да му навреди. Но когато Раул се зае с вербуване на новобранци и събиране на товарни кораби и гемии за изпращане в Тулон, един рибар случайно каза на графа, че лодката му е на ремонт, защото пострадала по време на пътуването с някакъв благородник, който бързал да отплава час по-скоро. Атос предполагаше, че човекът лъже, за да се освободи от тежката повинност, и започна да настоява за повече подробности. Рибарят разказа, че приблизително преди седмица, късно вечерта, при него дошъл непознат човек да наеме лодката му за пътуване до остров Сент-Онорат. След това се спазарили. Този благородник пристигнал с голям сандък, с нещо като карета без колела, която искал да натовари на лодката, въпреки че тя била малка, а товарът — голям. Рибарят решил да се откаже от уговорката, но благородникът бил много настойчив, опитал се да го заплашва, накрая всичко свършило с това, че благородникът нашарил гърба му със своя камшик. Сипейки проклятия, рибарят се отправил към своя старейшина в Антиб, но благородникът извадил документ, при вида на който старейшината се поклонил доземи, скастрил рибаря и му наредил да окаже пълно съдействие. След това те заминали с товара.

— Но всичко това ни най-малко не обяснява при какви обстоятелства лодката ви се е повредила.

— Сега ще ви разкажа и за това. Плавахме към Сент-Онорат, както беше заповядано от благородника, но изведнъж той промени решението си, уверявайки ме, че няма да мога да мина покрай абатството откъм юг. Наистина, срещу четириъгълната кула на бенедиктинците, на юг от нея, е Плитчината на монасите, риф, който се вижда над водата и под водата. Там действително е опасно, но аз съм минавал през него поне хиляда пъти. Тогава благородникът започна да настоява да го стоваря на остров Сент Маргьорит.

— Какво стана по-нататък?

— По-нататък ли? Моряк ли съм аз, или сухопътен плъх? — извика рибарят с провансалски акцент. — Познавам ли работата си, или не я познавам? Аз се заинатих и настоявах на своето. Тогава благородникът ме хвана за шията и каза, че ще ме удуши, ако не изпълня нареждането му. С моя помощник грабнахме брадвите. Трябваше да си уредим сметките за оскърблението, което ни беше нанесъл миналата нощ. Но благородникът с такава бързина развъртя шпагата си, че не можехме да припарим до него. Аз се канех да хвърля брадвата, за да му сцепя главата на две, когато изведнъж — ако искате, вярвайте, господине, ако не искате, не вярвайте — когато изведнъж, не знам как стана това, този сандък-карета се отвори и отвътре излезе някакво привидение с черен шлем и черна маска, нещо наистина ужасно, което започна да ни заплашва с юмрук. Беше самият дявол, господине! Благородникът, като го видя, завика: «Хиляди благодарности, монсеньор!»

— Странно! — графът погледна към Раул.

— Какво направихте тогава? — попита виконтът.

— Нали разбирате, господине, ние сме прости хора… Двамата скочихме в морето. Намирахме се на около седем-осемстотин фута от брега. Вятърът отнесе лодката на югозапад и тя заседна в пясъците край остров Сент-Маргьорит.

— О… а пътешествениците?

— Не се безпокойте за това. Сега ще повярвате, че единият от тях е бил дявол и че той е покровителствал своя спътник. Когато се приближихме до лодката, вместо да видим двама мъртви или ранени, тъй като лодката здраво се беше ударила в крайбрежните камъни, не намерихме в нея нищо, дори каретата без колела.

— Странно, странно! — повтори графът. — И какво направихте после?

— Оплаках се на губернатора на Сент-Маргьорит, но той ми издърпа носа и каза, че ако продължавам да говоря пред него подобни небивалици, ще ми плати с камшици за щетите.

— Губернаторът?

— Да, господине. А моята лодка е напълно разбита. За ремонт дърводелците ми искат сто и двадесет ливри.

— Добре — отвърна Раул, — освободен сте от служба. Вървете.

— Искате ли да отидем до Сент-Маргьорит? — попита Атос.

— Да, графе. Някои неща трябва да се изяснят. Струва ми се, че този човек едва ли казва цялата истина.

— Аз също мисля така. Тази история за благородника с маска и безследно изчезналата карета ми прилича по-скоро на опит от страна на този негодник да насили може би в открито море своя пътник, за да си отмъсти за настойчивостта, с която той е искал да наеме лодката му.

— Аз също мисля така, но за разлика от вас предполагам, че в сандъка е имало някакви ценности, а не човек.

— Ще изясним това. Този благородник без съмнение прилича на Д'Артанян. Познавам неговия начин на действие. Уви! Ние вече не сме ония млади и непобедими мъже, каквито бяхме някога. Кой знае дали брадвата или някое друго желязо в ръцете на този жалък лодкар не е успяло да извърши това, което не можаха да извършат за четиридесет години нито най-изкусните шпаги в Европа, нито куршумите, нито гюлетата.

Същия ден те тръгнаха към остров Сент-Маргьорит с едно корабче, което повикаха от Тулон. Когато се приближиха към бреговете на острова, им се стори, че пред тях е обетованата земя. Островът беше пълен с цветя и плодове. Неговата обработваема част се заемаше от губернаторската градина. Портокалите, смокините и наровете се бяха превили под тежестта на златни и лилавосини плодове. Около градината, в необработената част на острова, червени патици щъкаха между храстите на френското грозде, а на всяка крачка Раул и Атос подплашваха до смърт някой заек и той се понасяше към своята дупка. Този блажен остров беше необитаем. Равен, само с един залив, в който влизаха всички идващи тук лодки и гемии, той служеше за временно убежище и склад на контрабандисти. Те разделяха своите доходи с губернатора и бяха поели задължението да не ограбват градината и да не избиват дивеча. Благодарение на този щастлив компромис губернаторът се задоволяваше с гарнизон от осем души, охраняващи крепостта, в която ръждясваха дванадесет оръдия. Така че губернаторът беше по-скоро преуспяващ фермер, събиращ в своите изби грозде, смокини, масло и портокали и разстилащ за сушене на слънце лимони и мандарини из фортовете на крепостта.

Тя беше опасана от достатъчно дълбок ров, а над нея като три глави се възвишаваха широки кули, свързани помежду си с обрасли с мъх тераси.

Атос и Раул бродиха известно време около оградата на градината с напразната надежда да срещнат някого, който да ги заведе при губернатора. Беше най-горещият час на деня. Всичко живо се беше изпокрило из тревата или под камъните. Небето беше разстлало огнена покривка, сякаш за да загърне в нея всяко живо същество на земята. Птиците се бяха заврели в храстите, мухите — под сянката на листата, а вълните — под небесния купол.

Всичко беше обгърнато от мъртва тишина.

Изведнъж на терасата между първата и втората кула Атос забеляза войник, който носеше на главата си нещо като кошница с провизии. След малко човекът се показа отново, вече без кошницата, и изчезна в сянката на стражевата будка. Атос се досети, че той бе отнесъл някому обяд. Внезапно чу, че някой го вика. Вдигна глава и видя между решетките на високия прозорец нещо бяло — ръка, която махаше, после на слънцето блесна нещо като меч. Ето че блестящият предмет се мярна във въздуха и свистенето му отвлече неговото внимание от кулата към земята. Откъм рова се чу глух звук и Раул, който беше изтичал нататък, вдигна от земята сребърно блюдо, което се беше изтърколило настрани и пясъкът го беше засипал наполовина. Ръката, която бе хвърлила това блюдо, махна на двамата благородници и изчезна. Раул се приближи до Атос и двамата започнаха да разглеждат напрашеното при падането блюдо. Върху него с върха на нож беше надраскан следният текст:

«Аз, братът на френския крал, днес съм затворник, а утре ще бъда луд. Благородници на Франция и християни, молете Господа за душата и разума на потомъка на вашите владетели.»

Атос изпусна блюдото от ръцете си. Раул се мъчеше да схване смисъла на тези ужасни думи. В същия момент от кулата се чу вик. Раул мигновено наведе глава и накара баща си да направи същото. Над стената блесна дуло на мускет. Бяло облаче като развяваща се мантия изскочи от дулото и куршумът удари в един камък на около шест дюйма от двамата благородници. Показа се втори мускет, който започна бавно да се насочва към тях.

— Дявол да го вземе — възкликна Атос, — изглежда тукашното занимание е злодейски да се убиват хора! Слезте долу, страхливци!

— Слезте! — разяреният Раул също размаха юмрук. Вторият над стената отвърна на виковете им с възклицание, изразяващо учудване, бутна другия, който се канеше за втори път да изпразни своя мускет, и куршумът излетя към небето.

Атос и Раул видяха как стрелящите по тях изчезнаха от стената, помислиха си, че идват към тях, и спокойно зачакаха приближаването им. Не бяха изминали и пет минути, когато барабанен бой призова осемте войници в гарнизона, които се показаха с мускети в ръце от другата страна на рова. Начело на тези войници стоеше офицерът, който пръв беше стрелял по тях — Бражелон го беше познал. Този човек заповяда на войниците да заредят мускетите си.

— Нас ще ни застрелят? — извика Раул. — Да извадим шпагите си, да се опитаме да минем от другата страна на рова. Всеки от нас ще убие поне по един от тези безделници, след като изпразнят мускетите си.

Привеждайки думите си в действие, Раул и Атос вече се бяха устремили напред, когато зад гърба им се чу познат глас:

— Атос! Раул!

— Д'Артанян! — заедно извикаха те.

— Свалете мускетите, дявол да ви вземе! — заповяда на войниците капитанът на мускетарите. — Сигурен бях, че съм прав!

— Какво означава това? — попита Атос. — Стрелят по нас без предупреждение!

— Аз се канех да ви убия — отвърна Д'Артанян, — и ако губернаторът не улучи, то аз, скъпи приятели, бъдете уверени, щях да улуча. Какво щастие, че имам навик да се прицелвам по-дълго време! Сторихте ми се познати! Ах, приятели, какво щастие!

Д'Артанян изтри челото си, тъй като беше тичал до тях с всички сили, а вълнението му беше непресторено.

— Какво! — каза графът. — Човекът, който стреля по нас, е бил губернаторът? Но защо? С какво сме се провинили пред него?

— Дявол да го вземе! Вие вдигнахте блюдото, което ви хвърли затворникът. А на него… затворникът беше написал нещо, нали? — Смъртно обезпокоен, Д'Артанян взе блюдото, за да прочете написаното. Лицето му стана бяло като платно. — О, Боже мой! Мълчете! Към нас идва губернаторът. Ако разберат, че сте грамотни, ако заподозрат, че сте разбрали написаното… Аз много ви обичам, скъпи приятели, и бих оставил да ме убият заради вас… но…

— Но? — повториха Атос и Раул.

— Може би ще ви спася от смърт, но от вечна тъмница… никога. И така, мълчание и още веднъж мълчание!

Губернаторът вече преминаваше рова по дървеното мостче.

— В такъв случай — попита Атос — какво правим тук?

— Вие сте испанци — каза тихо капитанът, — нито дума не разбирате френски. — Е, аз бях прав — обърна се той към губернатора — тези господа са испански офицери, с които се запознах миналата година в Ипър… Те не говорят френски.

Губернаторът взе блюдото и се опита да прочете думите. Д'Артанян го грабна и заличи писаното с острието на шпагата си.

— Какво правите? — възкликна губернаторът. — Защо не мога да прочета надрасканите тук думи?

— Това е държавна тайна — твърдо каза Д'Артанян — и тъй като на вас ви е известна заповедта на краля, че който я разгадае, ще бъде наказан със смърт, ще ви го дам, ако желаете, да прочетете, но веднага след това ще накарам да ви разстрелят.

Докато Д'Артанян с полусериозен-полушеговит тон казваше това, Атос и Раул мълчаха хладнокръвно.

— Невъзможно е — намръщи се губернаторът — тези господа да не са разбрали нито дума.

— Оставете ги. И да разбират нещо, когато се говори, те, все едно, не могат да се справят с граматиката. Та те не могат да четат дори на испански, нали знаете, благородният испанец е принуден да бъде неграмотен.

Губернаторът трябваше да се задоволи с това обяснение, но той беше упорит и каза на Д'Артанян:

— Поканете господата да посетят нашата крепост.

— Много добре, тъкмо се канех да го направя.

Всъщност на мускетаря му се искаше точно обратното, той щеше да се радва, ако неговите приятели бяха вече на сто левги оттук. Налагаше се да продължи започнатата комедия и той се обърна на испански към своите приятели с покана, която те бяха принудени да приемат. Всички тръгнаха към крепостта и осемте войници, разтревожени за кратко време от това нечувано произшествие, се върнаха към всекидневния си мързел.