Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (168)

Глава петдесет и четвърта
Приятелите на Фуке

Кралят се върна в Париж. Едновременно с него се върна и Д'Артанян. Той прекара в Бел-Ил двадесет и четири часа, като събираше сведения за станалото на острова, но нищо не узна за тайната, погребана под нямата скала на Локмария, и за героичния подвиг на Портос. Капитанът разбра единствено за извършеното, с помощта на тримата верни бретонци, от неговите доблестни приятели, които бяха дали отпор на цяла армия и чийто живот той толкова горещо желаеше да спаси. Видя труповете на брега и кръвта по камъните сред тръстиките. Научи, че далеч в океана е бил забелязан баркас и че след него като хищна птица е тръгнал да го преследва кралски кораб, че хищникът е настигнал и уловил клетата птичка въпреки усилията й да се изплъзне. Тук точните сведения на Д'Артанян свършваха. По-нататък всичко навлизаше в областта на догадките. Какви предположения можеха да възникнат? Корабът не се завърна. Наистина предния ден беше бушувала буря, но корветата беше бързоходна, здрава и добре снабдена с всичко необходимо. Бурята не беше страшна за нея и Д'Артанян предполагаше, че или е закотвена в Брест, или е влязла в устието на Лоара. Такива бяха доста неопределените, но за Д'Артанян почти утешителни новини, които съобщи на Людовик XIV, когато той с целия си двор се завърна в Париж. Людовик, доволен от постигнатите успехи, Людовик, който беше станал по-мек и по-общителен, почувства, че притежава пораснала мощ и по целия път блестеше до каретата на госпожица Ла Валиер.

Междувременно придворните правеха всичко възможно да развличат кралиците и да ги накарат да забравят за синовната и съпружеска измяна. Всички живееха с бъдещето. Никой не се интересуваше от миналото. Но за няколко чувствителни и предани души това минало беше мъчителна, кървяща рана. Едва завърнал се, кралят получи трогателни доказателства за това. Току-що беше седнал да закуси, когато капитанът на мускетарите се яви пред него развълнуван.

От пръв поглед кралят забеляза промяната в иначе толкова невъзмутимото лице на своя капитан:

— Какво се е случило с вас, Д'Артанян?

— Голямо нещастие, ваше величество. В Бел-Ил съм загубил един от моите стари приятели, господин Дьо Валон.

Произнасяйки тези думи, Д'Артанян погледна изпитателно към Людовик, за да долови с какво чувство ще приеме той съобщението.

— Знаех това — отвърна кралят.

— Знаели сте и сте мълчали? — повиши глас мускетарят.

— А защо да ви казвам? Вашата скръб, приятелю мой, е достойна за дълбоко уважение. Аз трябваше да ви пощадя. Да ви съобщя за сполетялото ви нещастие, означаваше да тържествувам пред очите ви. Да, знаех, че господин Дьо Валон се е погребал под камъните на Локмария. Знаех и това, че господин Дербле е превзел моя кораб заедно с целия екипаж и се е разпоредил да го закара в Байона. Аз исках за тези събития да узнаете не от мен и така да се убедите, че уважавам своите приятели, че те за мен са нещо свято, а също така, че човекът у мен винаги ще се жертва за хората, докато кралят нерядко е принуден да принася човешки души в жертва на своето величие и на своето могъщество.

— Но как узнахте за това, ваше величество?

— А как вие, Д'Артанян, разбрахте за това?

— От писмото, господарю, което Арамис, намиращ се на свобода и в безопасност ми е изпратил от Байона.

— Ето го писмото — каза кралят, като извади от чекмеджето точно копие от писмото на Арамис, — Колбер ми го връчи осем часа преди да го получите вие… Виждам, че не ми служат лошо.

— Да, господарю, вие сте единственият човек, който се оказа способен да надвие на силата на тези хора. Вие се възползвате от своята мощ, но няма да злоупотребите с нея, нали така?

— Д'Артанян — каза кралят с доброжелателна усмивка, — аз бих могъл да се разпоредя господин Дербле да ми бъде доведен жив, за да го изправя пред правосъдието. Бъдете уверен, че няма да се поддам на това първо, съвсем естествено желание. Той е свободен и нека си остане свободен.

— О, ваше величество, струва ми се, невинаги ще бъдете толкова милостив. Ще се намерят около вас съветници, които ще ви излекуват от подобна слабост.

— Не, Д'Артанян, вие грешите, когато обвинявате моите съветници, че ме подтикват към суровост. Съветът да бъде пощаден господин Дербле не идва от никой друг, а от Колбер. Що се отнася до вас, то аз съм длъжен да ви съобщя няколко добри новини, но вие ще ги узнаете, скъпи ми капитане, когато окончателно приключа с моите сметки. Аз казах, че искам да ви осигуря подобаващо положение и ще го направя!

— Хиляди благодарности, господарю! Но аз мога да почакам, моля ваше величество да се заеме с онези нещастници, които отдавна обсаждат вашата приемна и чакат смирено да паднат в краката ви и да изложат своята молба.

— Кои са те?

— Враговете на ваше величество. Приятелите на господин Фуке. Господин Гурвил, господин Пелисон и един поет — господин Жан дьо Лафонтен. Потопени са в скръб и плачат.

— Нека влязат — каза кралят намръщен.

Д'Артанян се врътна на токове, повдигна завесата пред вратата на кралския кабинет и извика към съседната зала:

— Въведете ги!

Когато тримата тръгнаха, се възцари гробно мълчание. Придворните — признаваме това — се отстраняваха от тях, сякаш се бояха да не се заразят от опасна болест. Д'Артанян се приближи към тях с бърза крачка и ги заведе до кралското кресло. Първи към Людовик се приближи Пелисон. Беше пресушил сълзите си, за да може кралят по-добре да го изслуша. Гурвил хапеше устни, за да престане да плаче от уважение към краля. Лафонтен беше покрил лицето си с кърпичка и ако не беше конвулсивното потръпване на раменете му, които се тресяха от ридание, трудно би могло да се предположи, че е жив човек.

Кралят запази величав вид. Лицето му остана невъзмутимо. Той направи жест, който означаваше: «Говорете». Пелисон се поклони до земята, а Лафонтен падна на колене като в църква. Това упорито мълчание, прекъсвано единствено от въздишки и тъжни стонове, започна да предизвиква у краля не съжаление, а по-скоро нетърпение.

— Господин Пелисон — каза той с рязък и сух глас, — господин Гурвил и вие, господин…

Той не произнесе името на Лафонтен.

— Ще бъда много недоволен, ако идвате тук да ходатайствате за един от най-големите престъпници, когото трябва да накаже моето правосъдие. Кралят може да бъде трогнат само от сълзи или от разкаяние, от сълзите на невинните и от разкаянието на виновниците. Но аз не вярвам на разкаянието на господин Фуке и на сълзите, проливани от неговите приятели. Защото първият е порочен до мозъка на костите си, а вторите трябваше да се страхуват, че могат да ме оскърбят в моя дом. Ето защо, господин Пелисон, господин Гурвил и вие, господин… моля, не казвайте нищо, ако то не е безусловно доказателство за уважението ви към моята воля.

— Ваше величество — Пелисон потрепери, — ние се явихме, за да ви изкажем единствено искрено уважение и най-дълбока любов, каквато поданиците са задължени да изпитват към своя крал. Съдът на ваше величество е страшен. Всеки е длъжен да се преклони пред присъдата му и ние правим това с уважение. Ние сме далеч от мисълта да защитаваме този, който е имал нещастието да оскърби ваше величество. Този, който си е навлякъл вашия гняв, може да бъде наш приятел, но той е враг на държавата. Ние с тъга ще го предадем на строгия съд на краля.

— Впрочем — прекъсна го кралят, успокоен от този молещ тон, — присъдата ще произнесе моят парламент. Аз не наказвам, без да премеря тежестта на престъплението. На първо място са везните, мечът идва след това.

— Ето защо, изпълнени с доверие към безпристрастието на краля, ние се надяваме, че когато удари часът, ваше величество ще ни позволи да издигнем нашите слаби гласове в защита на обвинения приятел.

— За какво молите, господа? — попита величествено кралят.

— Господарю — продължи Пелисон, — обвиняемият има жена и семейство. Неговото нищожно състояние едва стигна, за да се изплатят дълговете. Откакто нейният мъж е в затвора, госпожа Фуке е изоставена от всички. Ръката на ваше величество поразява също така безпощадно, както Божията десница. Когато Бог наказва някое семейство, като му изпраща чума или проказа, всеки страни или бяга от дома на прокажения и чумавия. Но се случва често някой благороден лекар да се реши да престъпи прага, белязан от проклятието, за да се пребори със смъртта, излагайки на опасност своя живот. Той е последното упование на умиращия и оръдие на небесното милосърдие. Господарю, ние ви молим на колене, ние ви молим, както се моли Божията поддръжка: госпожа Фуке няма вече нито приятели, нито кредит, нито хляб, нито каквато и да е надежда.

Сърцето на Д'Артанян се разкъсваше от жал. Той се обърна с лице към ъгъла на кабинета, хапейки мустаците си.

Очите на краля оставаха сухи, но по страните му избиха червени петна.

— Какво искате? — попита той.

— Ние дойдохме смирено да молим ваше величество — каза Пелисон с още по-голямо вълнение — да ни позволите, без да хвърляте върху нас вашия гняв, да предоставим на госпожа Фуке на заем две хиляди пистола, събрани сред приятелите на нейния мъж, за да може вдовицата да преживява някак…

При думата «вдовица», макар че Фуке беше още жив, кралят видимо побледня. Високомерието му изчезна, а в сърцето се надигна съжаление:

— Нека Господ не допусне да престана да различавам виновни от невинни. Лошо ме познават тези, които се съмняват в моето милосърдие към слабите. Аз ще наказвам само дръзките. Направете така, господа, както ви подсказва сърцето. Можете да си вървите.

Тримата молители се изправиха със сухи очи, нямаха сили дори да благодарят на краля, който рязко прекъсна техните тържествени поклони и бързо се отдалечи към креслото си. Той и Д'Артанян останаха сами.

— Отлично! — каза Д'Артанян възторжено, приближавайки се към младия монарх, който сякаш го питаше с поглед. — Отлично! Ако нямахте за девиз вашето слънце, щях да ви предложа един и щях да накарам господин Конрар да го преведе на латински: «Снизходителен за слабите, страшен за силните!»

Кралят се усмихна и тръгвайки към съседната зала, рече:

— Давам ви отпуск, от който вие по всяка вероятност се нуждаете, за да приведете в ред работите на вашия приятел, покойния господин Дьо Валон.