Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (170)

Глава петдесет и шеста
Старостта на Атос

Докато ставаха тези събития, които разделиха завинаги четиримата мускетари, свързани някога, както им се струваше, с най-здравите възможни възли, Атос, който беше останал след заминаването на Раул сам със себе си, започна да плаща дан на тази неудържимо настъпваща смърт, която се нарича мъка по обичания син. Като се върна у дома си в Блоа и като нямаше край себе си Гримо, който го посрещаше със своята постоянна усмивка, когато влизаше в цветарниците, Атос започна да чувства как от ден на ден си отиват силите му, които толкова дълго изглеждаха неизчерпаеми. Старостта, с която до този момент беше прогонвана от присъствието на любимия син, изведнъж нахлу, съпроводена от цял куп болежки и огорчения, които са толкова по-многочислени, колкото по-дълго е карана да чака.

Все още красив, но прегърбил се, благороден, но винаги печален, отслабнал и залитащ, с посивели коси, той си търсеше полянка, където слънцето да свети през гъстите листа на дърветата. Беше зарязал всички свои навици, забравил ги бе след заминаването на Раул. Слугите, които бяха свикнали да го виждат на крак по всяко време на годината още с първите лъчи на слънцето, се учудваха, когато в седем сутринта, в разгара налятото, техният господар продължаваше да спи в леглото с книга до възглавницата.

Няколко пъти се случи заобикалящите го да се разтревожат, като го виждаха часове наред потънал в ням размисъл, сякаш забравил за действителността. Той не чуваше стъпките на слугите. Случваше се да не забелязва и как е минал половината ден, да не забелязва, че е минал не само часът за закуска, но и за обяд. Накрая той се събуждаше, ставаше, слизаше в любимата си сенчеста алея, след което се показваше за кратко време на слънце, сякаш за да прекара минутка сред топлина, която да раздели със спомена за отсъстващия син. После отново започваше еднообразната тъжна разходка, докато накрая, окончателно останал без сили, той се връщаше в стаята си и лягаше в леглото, което беше започнал да предпочита пред всичко останало. В течение на няколко дни не беше промълвил нито дума. Отказваше да приема посетители. През нощта, както бяха забелязали слугите, той палеше лампата и в продължение на много часове пишеше, четеше и прехвърляше стари документи. Едно от написаните през нощта писма Атос беше изпратил във Фонтенбло, а друго — във Вал. Нито на първото, нито на второто пристигна отговор. Знаем каква беше причината. Арамис беше извън пределите на Франция, а Д'Артанян пътуваше от Нант за Париж и от Париж за Пиерфон. Камердинерът на графа забеляза, че липовата алея беше станала доста дълга за графа. Скоро дори сто крачки станаха много за него. Атос вече не искаше да става. Той отказваше да се храни и макар че не се оплакваше от нищо и продължаваше да разговаря със същия благ тон, слугите му повикаха разтревожени стария лекар на херцог Орлеански, който живееше в Блоа, и без да уведомят за това Атос, му го показаха тайно. За целта те вкараха лекаря в стая до тази на болния и го помолиха да не излиза, за да не обидят своя господар, който не беше проронил нито дума за лекар. Старият човек се съгласи. Атос беше почти образец за благородниците от този край. Те се гордееха, че сред тях все още диша една свещена реликва на старофренската слава. Атос беше истински, чист благородник в сравнение с новите, които кралят произвеждаше, докосвайки се със своя скиптър до изсъхналите хералдични дървета на провинциалните родове.

Лекарят забеляза руменец по бузите на графа, появяващ се внезапно и явно признак на треска, бавна и безжалостна, гнездяща се в самото сърце, криеща се зад преградата на тялото, растяща за сметка на страданието, което пораждаше. Графът вече не разговаряше с никого. Боеше се от шума, сякаш не принадлежеше вече на земята, макар че още не принадлежеше на Бога.

Така премина първата половина на деня. Като смел и твърд човек, докторът беше взел решение. Той внезапно напусна скривалището си и влезе в спалнята на графа. Седна до него. Атос не прояви и най-малко учудване.

— Графе, простете ми — каза докторът, — но трябва да ме изслушате.

— Какво има, докторе? — след минута мълчание с мъка попита Атос.

— Вие сте болен и не се лекувате.

— Аз? Болен? — изсмя се Атос.

— Треска, изтощение, слабост, отпадане на жизнените сили… И не хитрувайте, господин графе. Нали сте добър християнин?

— Мисля, че съм.

— Тогава няма да се самоубивате, нали?

— Никога.

— Но вие умирате… това, което правите, е самоубийство.

— Не, докторе. Аз, никога не съм се чувствал толкова добре.

Никога небето не е изглеждало толкова прекрасно, а цветята не са ми доставяли толкова радост.

— Но вас ви разяжда някаква тайна скръб!

— Тайна? Не, докторе, това е отсъствието на моя син…

— Графе, вашият син е жив и здрав. Живейте за него, защото пред него е бъдещето, открито за хора с неговите достойнства.

— Но нали живея, докторе… О, бъдете спокоен — Атос се усмихна тъжно, — добре зная, че Раул е жив, защото, докато той е жив, и аз ще живея.

— Какво говорите?

— Нещата са много прости, докторе. Аз спирам часовника на моя живот, защото той без Раул е безсмислен, непотребен. Чакам, надявам се и живуркам. Помните ли, докторе, войниците, които често сме наблюдавали на брега, как чакат да ги натоварят на корабите? Наполовина на сушата, наполовина в морето, с приготвени торби и вещи гледат надалеч и… чакат. Умишлено повтарям всичко това, за да се разбере по-добре моето състояние. Лежейки като тези войници, аз се прислушвам в долитащите до мен звуци и искам да бъда готов за отлитане при първия зов. Кой ще ме повика пръв? Бог или синът ми? Моите вещи са приготвени, душата ми е подготвена и аз очаквам знак… Чакам, докторе, чакам!

Лекарят познаваше душевната сила на Атос и крепкостта на тялото му. Той реши, че думите ще бъдат излишни, а лекарствата безсмислени, и затова си тръгна, като нареди на слугите нито за минута да не оставят своя господар сам.

След като лекарят си тръгна, Атос не изрази нито гняв, нито досада, че е бил разтревожен. Той не поиска да му бъдат връчвани незабавно всички пристигащи писма. Знаеше, че всичко, което можеше да му достави развлечение, беше радост и надежда за неговите слуги, които биха платили с кръвта си, само и само да му доставят някакво удоволствие.

— Какво става с вас, татко? — нежно го попита насън един ден Раул.

— Страдам заради гибелта на Портос, нашия добър приятел — каза Атос, — страдам при мисълта за мъката, която изпитвате далеч от мен.

Видението изчезна и Атос се събуди. Сутринта един от лакеите приближи до своя господар и му подаде писмо от Испания. «Почеркът на Арамис» — помисли си графът.

— Портос е мъртъв! — извика той, като хвърли поглед на първите изречения. — О, Раул, Раул, благодаря ти. Ти изпълняваш своето обещание, ти ме предупреждаваш!

Обливайки се в пот, Атос изгуби съзнание от слабост.