Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (132)

Глава осемнадесета
Нощ в Бастилията

Страданието в този живот е съразмерно със силите на всеки човек. И ние въобще не твърдим, че Бог измерва изпращаното на човека нещастие със силите на друга личност. Какво придава на човека сила? Закалката, навикът и опитът. Няма да се опитваме да доказваме това, то е аксиома както по отношение на нашата душевност, така и на нашата природа. Когато младият крал, загубил всяка представа за действителността, потиснат и разстроен, разбра, че се намира в една от килиите на Бастилията, той реши, че смъртта в много отношения прилича на съня и че е пълна с различни видения. Той си въобрази, че креватът в замъка Во е пропаднал през пода и след това той е умрял. Той си въобрази, че е вече покойният Людовик XIV, който продължава да изживява всички онези ужаси, невъзможни за него приживе, които се наричат сваляне от трона, заговор и всевъзможни оскърбления на някога всемогъщия господар.

Да се наблюдаваш като призрак, съхранил сетивата си, да наблюдаваш собствените си мъки, опитвайки се напразно да разбереш къде свършва действителността и къде започва нейното подобие, да виждаш и да чуваш всичко, да разбираш и да помниш и най-малките подробности от последните си минути — нима това не е изтезание, толкова по-непоносимо, защото може да бъде вечно?

«Не е ли това, което се нарича ад?» — шепнеше си Людовик XIV в същия миг, когато зад него се затвори вратата и Безмо превъртя ключа.

Той не прояви ни най-малък интерес към заобикалящата го обстановка и облегнат на стената, окончателно беше завладян от мисълта, че е мъртъв. Затвори очи, за да не види нещо по-лошо.

«Все пак как стана моята смърт? — попита се той на ръба на безумието. — Дали не спуснаха кревата с помощта на някакво приспособление? Не, не — когато той започна да слиза, аз не почувствах нито сътресение, нито тласък… Дали не ме отровиха по време на обяда или, кой знае, може да са ме опушили с отровна свещ като моята прабаба Жана Далбре?»

Изведнъж студът в килията прониза раменете на Людовик.

«Аз видях — продължи мисълта си той, — видях баща си мъртъв на същия този креват, където той винаги спеше. Беше в кралски одежди. Това бледо лице със заострени черти, тези застинали, някога толкова подвижни ръце, тези изпънати, изстинали крака — нищо не подсказваше за сън, пълен с видения. А Бог трябва да му е пратил цели пълчища сънища, на него, чиято смърт беше предшествана от толкова други, тъй като той сам бе изпратил толкова хора на смърт. Бог, който му изпрати наказание, не може и мен да наказва, тъй като аз с нищо не съм нарушил неговите заповеди.»

Странен шум привлече вниманието на младия човек, той погледна и видя върху дъската на камината, под грамадна груба фреска, изобразяваща разпятие, огромен плъх, който гризеше коричка хляб и гледаше новия обитател на килията с умен и любознателен поглед.

Кралят се изплаши. Плъхът предизвика у него отвращение. Със силен вик той се хвърли към вратата. Благодарение на изтръгналия се вик разбра, че е жив, че не е загубил разума си и че чувствата му са съвсем естествени.

— Затворник!? — възкликна той. — Аз, аз съм затворник!

Потърси с очи звънец.

«В Бастилията няма звънци! Аз съм в Бастилията! Но как ме направиха затворник? Естествено, че зад това стои Фуке. Поканвайки ме във Во, ме вкара в клопка. Но Фуке не е сам… Неговият помощник, този глас… това беше гласът на Дербле, аз го познах. Колбер беше прав. Но какво иска от мен Фуке? Да царува вместо мен? Невъзможно! Кой знае?… — помисли Людовик. — Кой знае, може би херцог Орлеански, моят брат, е направил с мен това, за което цял живот е мечтал, както чичо ми е заговорничил против моя баща. А кралицата? А майка ми? А Ла Валиер! Тя ще изпадне под властта на принцеса Хенриета! Бедното дете, сигурно е затворена като мен. С нея навеки сме разделени!»

При тази мисъл нещастният влюбен започна да вика, да въздиша и ридае. Настояваше да му доведат коменданта. Никой не отговори. Той хвана стола и започна яростно да удря по масивната дъбова врата. Ударът на дърво в дърво пораждаше мрачно ехо по коридорите и стълбите, но нито едно живо същество не се отзова.

За краля това беше още едно доказателство за пълното пренебрежение, което бе намерил в Бастилията. След първото избухване на неудържим гняв, след като се поуспокои, той забеляза ивица златиста светлина. Сигурно изгряваше слънцето. След това той отново започна да вика, отначало слабо, после по-силно и по-силно. И този път наоколо всичко остана безмълвно.

Нови двадесетина опита не доведоха до резултат.

Кръвта му започна да кипи. Нахлу в главата му. Привикнал към неограничена власт, той обезумя, сблъсквайки се с неподчинение от този род. Гневът му нарастваше все повече. Той счупи стола, който беше за него прекалено тежък, и използвайки едно от парчетата, започна да удря по вратата като таран. Удря с такова усърдие и толкова дълго, че целият се изпоти. Шумът, който вдигаше, се смени с непрекъснат грохот. Няколко приглушени и, както му се стори, отдалечени викове му отвърнаха от различни страни.

Това направи на краля странно впечатление. Той прекрати опитите си, за да се ослуша. Бяха гласове на затворници, до неотдавна негови жертви, сега другари в нещастието. Тези гласове като леки изпарения проникваха през дебелите сводести тавани, през стените. Обвиняваха на висок глас този, който вдигаше шум, както въздишките и сълзите без думи сигурно обвиняваха този, който ги беше лишил от свобода. След като беше отнел на толкова много хора свободата, сега той се беше появил тук, между тях, за да им отнеме съня.

От тази мисъл едва не полудя. Тя удвои усилията му и остатъците от стола отново бяха вкарани в действие. След час Людовик долови някакво движение в коридора и силен удар по вратата прекъсна ударите, с които той самият я обсипваше.

— Вие какво, да не сте откачили? — извика някой, който стоеше зад вратата. — Какво ви става тази сутрин?

«Тази сутрин?» — помисли си изумен кралят. Вежливо се обърна към своя невидим събеседник:

— Господине, вие ли сте комендантът на Бастилията?

— Мили мой, ако нещо сте мръднали — отвърна гласът зад вратата, — това не е основание да вдигате такъв шум. Престанете, дявол да го вземе!

— Вие ли сте комендантът?

Онзи зад вратата млъкна и си тръгна.

Когато кралят се увери, че надзирателя действително го няма, яростта му стана безгранична. Като тигър той скочи на масата, после се приближи до прозореца и започна да тресе решетката. Счупи стъклото и хиляди звънтящи парчета нападаха в двора. Викаше с глас, който с всеки миг ставаше все по-дрезгав: «Коменданта, коменданта!» Този припадък трая около час.

Разчорлен и с прилепнали по челото коси, със скъсани и изцапани дрехи и бельо, превърнато на парцали, кралят престана да вика и да се мята едва след като окончателно остана без сили и след като разбра колко неумолими са тези дебели стени, колко непроницаеми са тухлите, от които са направени, и колко напразни са опитите да се изтръгнеш от техния плен, когато разполагаш единствено с отчаянието, когато над теб е властно единствено времето.

Той притисна чело до вратата и почака сърцето му малко да се успокои. Още един удар — и щеше да се пръсне. «Ще дойде време — помисли си, — когато и на мен, както на всички останали затворници, ще донесат някаква храна. Тогава ще видя някого, ще попитам и ще ми отговорят.»

Кралят се опитваше да си спомни в колко часа разнасят закуската в Бастилията. Не знаеше и това. Като безжалостен и крадешком нанесен удар с нож го порази разкаянието. Двадесет и пет години беше живял като краля щастливец, без да мисли за страданията, които изпитва нещастникът, несправедливо лишен от свобода. Кралят се изчерви от срам. Помисли си, че Бог е допуснал той, кралят на Франция, да бъде подложен на такова ужасно унижение, наказвайки в негово лице господаря, причинил толкова мъка на другите.

Нищо не можеше по-успешно от религията да склони душата му към размисъл. Людовик не се осмели да подвие колене пред Бога и да моли, да умолява по-скоро да свърши това изпитание.

«Бог твори благо и е прав. Ще бъде подло да го моля за нещо, което нееднократно съм отказвал на моя ближен.»

Той размишляваше по този начин, като се упрекваше за миналото си равнодушие към съдбата на нещастните и обезправените, когато зад вратата се чу шум, този път съпроводен от скърцане на ключ, поставен в ключалката. Кралят тръгна трескаво напред, за да разбере по-скоро кой е дошъл, но спомняйки си, че това би било поведение, недостойно за краля на Франция, се спря на половината път, прие благородна и невъзмутима, позната за него поза, и започна да чака с гръб към прозореца, за да прикрие поне малко своето вълнение от онзи, който щеше да влезе при него.

Беше пазачът, донесъл кошница с храна. Кралят разглеждаше този човек с вътрешна тревога и безпокойство, чакаше го да наруши мълчанието.

— Ах — каза тъмничарят, — вие сте счупили стола си, нали ви казвах! Побъркан ли сте или какво?

— Господине — отвърна кралят, — мерете думите си, защото те могат да имат за вас изключителни последствия!

Тъмничарят остави кошницата на масата учуден:

— Какво казахте?

— Благоволете да предадете на коменданта незабавно да се яви при мен — с достойнство каза кралят.

— Послушайте, малкия, вие винаги сте били умен, но от лудостта човек става зъл и искам да ви предупредя предварително: счупихте стола и вдигахте шум, това са постъпки, които се наказват с карцер. Обещайте, че няма да се повтори, и аз няма да докладвам на коменданта.

— Искам да видя коменданта — отвърна кралят, без да обръща внимание на думите на тъмничаря.

— Пазете се! Той ще нареди да ви поставят в карцера.

— Аз искам! Чувате ли? Искам да видя коменданта!

— Това ли било! Вашият поглед става див. Много добре. Ще ви взема ножа.

Тъмничарят взе ножа, затвори вратата и остави краля по-нещастен и самотен отпреди. Напразно бе пуснат отново в ход счупеният стол. Напразно бяха изхвърлени през прозореца чиниите и чашите. Не последва никакъв отговор.

Два часа по-късно Людовик не беше вече крал, не беше благородник, не беше човек, нито разумно същество, той беше просто един луд, който си чупеше ноктите, като драскаше по вратата, опитваше се да повдигне огромните каменни блокове, с които беше постлан подът, и издаваше такива ужасни вопли, та старата Бастилия трепереше до основите, че е посмяла да посегне на своя довчерашен властелин.

Що се отнася до коменданта, той не прояви никакво безпокойство във връзка с лудостта на затворника. Пазачът и часовите му доложиха. Какво от това? Нима лудите не бяха обикновено явление в крепостта и нима стените не бяха способни да ги задържат?

Господин Дьо Безмо вярваше свято във всичко, което му беше казал Арамис, и държейки в ръце кралската заповед, жадуваше само за едно: полуделият Марчиали да бъде достатъчно луд, за да се обеси на прътовете на своя балдахин или на затворническата решетка.

Действително, този затворник не носеше никакъв доход и освен това ставаше прекалено обременителен. Всички тези усложнения със Селдон и Марчиали, усложнения около освобождаването и повторното затваряне, усложнения, свързани с тази прилика, всичко това би намерило в една такава развръзка прекалено просто и удобно за всички разрешение. Нещо повече, на Безмо му се стори, че това не би било неприятно и за господин Дербле.

— Да си кажа правата — въздъхна Безмо пред своя помощник майора, — затворникът и без това страда достатъчно от своето затворничество. А когато страда повече, отколкото трябва, аз му пожелавам смърт от милосърдие. Още повече пък когато затворникът е полудял и когато хапе и вдига шум. В такъв случай, честна дума, би могло от милосърдие не само да му желаем смърт, но и тихичко да го довършим. Ще бъде добро дело.

След тези разсъждения славният комендант се зае със своята втора закуска.