Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (166)

Глава петдесет и втора
Патрулът на господин Дьо Девър

Д'Артанян не беше свикнал с такава съпротива, каквато току-що беше срещнал. Ето защо той пристигна в Нант крайно ядосан. Неговото раздразнение се изразяваше в един могъщ натиск, на който можеха да устоят много малко хора, дори да бяха крале й титани. Побеснелият мускетар, треперещ от гняв, веднага се появи в замъка и заяви, че трябва да види краля. Беше около седем часа сутринта. Откакто бе дошъл в Нант, кралят ставаше рано.

Стигайки до познатия ни коридор, Д'Артанян се срещна с господин Дьо Девър, който го спря възпитано и го помоли да говори тихо, за да не събуди краля.

— Кралят спи? — попита Д'Артанян. — Няма да го безпокоя. Как предполагате? В колко ще се събуди?

— Приблизително след два часа. Кралят работи цяла нощ. Д'Артанян се върна след два часа и половина. Кралят закусваше.

— Чудесно! Тъкмо ще поговоря с негово величество на масата.

Господин Дьо Бриен съобщи на капитана, че кралят не желаела го безпокоят, докато се храни, и е разпоредил никой да не влиза, преди да е станал от масата.

— Но вие сигурно знаете, господин Дьо Бриен, че имам разрешение да влизам при негово величество по всяко време на деня и нощта.

Секретарят хвана меко капитана под ръка.

— Само не и в Нант, скъпи господин Д'Артанян. По време на това пътуване кралят промени установения от него ред.

Мускетарят попита кога ще стане кралят от масата.

— Неизвестно — отвърна Бриен.

— Как така? Какво значи това? Да не се знае кога кралят ще свърши да се храни! Обикновено той прекарва на масата около час. Но ако въздухът на Лоара изостря апетита, готов съм да допусна, че той ще продължи да се храни около час и половина. Предполагам, че е достатъчно. Ще почакам тук.

— Простете, скъпи господин Д'Артанян, но е наредено в този коридор да не пускам никого. Затова дежуря тук.

Д'Артанян почувства, че кръвта му за втори път се качва в главата. Излезе бързо, за да не усложнява обстановката с неочаквано избухване.

Навън започна да размишлява: «Кралят не иска да ме види. Това е безспорно. Той се сърди, този младеж. Бои се от думите, които ще трябва да изслуша от мен. Да, но в този момент обсаждат Бел-Ил. Залавят и може би убиват моите приятели… Бедният Портос! Що се касае до достопочтения Арамис, той има достатъчно хитроумни решения и за него аз съм спокоен… Но все пак Портос не е инвалид, а Арамис не е останал без ум, изкуфял старец… Единият със силата си, другият с хитростта си ще създадат доста работа на кралските войници. Кой знае, може би тези двама храбреци ще устроят за назидание на най-християнския монарх втори бастион Сен-Жерве?… Не, не се отчайвам! Те имат оръдия и гарнизон. И все пак, струва ми се, за тях би било по-добре, ако успея да прекратя тази борба. Ако това засягаше лично мен, не бих изтърпял нито грубостите, нито измяната от страна на краля. Но заради приятелите съм готов на всичко. Дали да не отида при Колбер? Ето един човек, когото трябва да държа в постоянен страх. Какво пък, да отидем при него!»

Д'Артанян решително се отправи нататък. Но пристигайки, узна, че финансистът се намира при краля в нантския замък. И възкликна:

— Превъзходно! Отново настъпиха времената, когато с крачки мерех безкрай парижките улици от Дьо Тревил до кардинала, от кардинала до кралицата, а от кралицата до Людовик XIII. Това е вече нормално! Стареейки, хората се превръщат в деца. Към замъка!

Той се върна обратно. Оттам тъкмо излизаше господин Дьо Лион. Той протегна на мускетаря двете си ръце и му съобщи, че кралят ще бъде зает цялата вечер и дори през нощта, че е дадена заповед да не пускат никого при него.

— Дори капитана — извика Д'Артанян, — който приема и дава паролите! Но това е нечувано!

— Дори капитана, приемащ паролите — отвърна Дьо Лион.

— Щом е така — каза възмутеният до дъното на душата си Д'Артанян, — щом капитанът на мускетарите, който винаги е имал достъп до спалнята на негово величество, е загубил правото да влиза в трапезарията или кралския кабинет, това означава, че или кралят е умрял, или той е в немилост. Бъдете любезен, господин Дьо Лион, да отидете при краля и без предисловия да му доложите, че моля да приеме оставката ми.

— Д'Артанян, пазете се! — опита се да го вразуми Дьо Лион.

— Вървете! От приятелство към мен!

Той го побутна към кралския кабинет. В очакване Д'Артанян закрачи нервно из коридора. Лион се върна.

— Какво каза кралят? — попита капитанът.

— Каза: «добре».

— «Добре»? — избухна Д'Артанян. — Значи приема оставката ми? Отлично! Ето че и аз съм свободен! Вече съм обикновен гражданин и като такъв ви казвам до скоро виждане, господин Дьо Лион! Сбогом, замък, сбогом, коридор, сбогом, приемна на краля! Гражданинът ви приветства и най-после може да си отдъхне свободно!

Д'Артанян изскочи на стълбите, същите, където беше открил парченцата от писмото на Гурвил до Фуке. Няколко минути по-късно влизаше в странноприемницата, където беше наел стая, както всички висши военни чинове, разквартирувани в замъка. Вместо да се съблече обаче, прегледа пистолетите си, изсипа наличните си пари в голяма кожена кесия, изпрати да доведат конете му и даде разпореждане да се приготвят за заминаване към Ван, където искаше да стигне преди настъпването на нощта. Всичко бе изпълнено съгласно желанието му. Но когато в осем часа се канеше да яхне коня си, пред странноприемницата се появи господин Дьо Девър с дванадесет гвардейци. Д'Артанян ги забеляза, но се престори, че не е видял нищо, продължи да се намества на седлото. Дьо Девър се приближи.

— Господин Д'Артанян, изглежда се каните да пътувате?

— Да, дори съм вече на коня.

— Добре че ви заварих!

— Търсите ли ме?

— Боже мой… да!

— Басирам се, че ме търсите по заповед на краля! Както аз преди два-три дни търсех господин Фуке!

— О!

— Нима ще се церемоните с мен? Излишни грижи! Кажете веднага, че ме арестувате.

— Да ви арестувам? Боже мой, не!

— Защо в такъв случай се явявате при мен с дванадесет конници?

— Но това е моят патрул!

— Не е лошо! И покрай този патрул ме вземате със себе си?

— Не ви вземам, а ви посрещам и ви моля да дойдете с мен при краля.

— Прекрасно! — насмешливо каза Д'Артанян. — Значи кралят е свободен от служебни дела? Да вървим. Арестуваните трябва да вървят между първите шест и вторите шест конвойни!

— Но тъй като аз не ви арестувам, вие можете да вървите където си изберете.

— От ваша страна, господине, това е много любезно и вие сте прав. Ако трябваше да яздя с патрул около вашата квартира, щях също да бъда учтив с вас. Мога да ви уверя в това. Сега ми окажете една услуга. Какво иска от мен кралят?

— Кралят е бесен!

— Но след като кралят е изпаднал в ярост, той ще се опита да се успокои. И сигурно ще ме изпратят да правя компания на господин Фуке! Дявол го взел! Господин Фуке е порядъчен човек. Ние ще се разберем с него, кълна се!

— Ето че пристигнахме — каза Дьо Девър. — За Бога, капитане, запазете спокойствие!

— Колко сте любезен, господине! — усмихна се Д'Артанян, гледайки Дьо Девър в лицето. — Казваха ми, че искате да присъедините моите мускетари към вашите гвардейци, и моментът е много подходящ.

— Опазил ме Бог да се възползвам от него. Ако аз заема вашето място след вашия арест…

— Значи признавате, че сте ме арестували?

— Не, не…

— Добре, нека бъде по вашему — посрещнали… Ако заемете моето място, след като сте ме посрещнали с патрула…

— Вашите мускетари при първата учебна стрелба ще ме застрелят по погрешка…

— Не отричам това. Те доста ме обичат…

Дьо Девър помоли капитана да мине напред, като го поведе към кабинета, където кралят очакваше мускетаря. Тук те спряха. Девър застана зад гърба на колегата си. Чуваше се ясно как кралят разговаря с Колбер. Така преди няколко дни Колбер слушаше от преддверието разговора на краля с Д'Артанян. Гвардейците на Дьо Девър останаха пред замъка и из града плъзнаха слухове, че капитанът на мускетарите е арестуван. Мускетарите на Д'Артанян се развълнуваха, като чуха това. Всичко напомняше доброто старо време на Людовик XIII и Дьо Тревил. Събираха се групи разтревожени хора. Мускетарите се тълпяха пред стълбата. От двора се чуваше ропот, който стигаше до горните етажи на замъка.

Дьо Девър беше очевидно разтревожен. Без да спира, той наблюдаваше гвардейците, засипвани с въпроси от развълнуваните мускетари. Гвардейците се построиха и се отместиха встрани. Те също започнаха да проявяват безпокойство. Естествено Д'Артанян се вълнуваше много по-малко от Дьо Девър. Влизайки в приемната, той седна до прозореца и наблюдаваше с орловия си поглед всичко, което ставаше в двора, без да помръдне дори вежда. От него не убягна вълнението, обхванало мускетарите при слуха за арестуването му от гвардейците. Той предугаждаше момента, в който ще избухне взривът, а предвижданията му винаги се отличаваха с голяма точност.

«Дявол го взел, наистина ще бъде забавно, ако моите преторианци вземат да ме провъзгласят за крал на Франция — помисли си с усмивка Д'Артанян. — Бих се посмял от сърце.»

Но в най-напрегнатия момент всичко утихна. Гвардейците, мускетарите, офицерите, войниците, ропотът и възбудата — всичко изчезна. Нито буря, нито заплахи, нито бунт. Няколко думи успокоиха насъбралите се. Кралят нареди на Дьо Бриен да извика:

— Тихо, господа, вие пречите на краля! Д'Артанян въздъхна.

«Естествено — каза си той. — Сегашните мускетари не са същите, както при Людовик XIII! Естествено!»

— Господин Д'Артанян, при краля! — обяви лакеят.