Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
![]() | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г.![]() |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта
„Моята библиотека“
Глава девета
Обяснение
Арамис се обърна рязко, приближи до Портос, който стоеше зад колоната, и му стисна ръката:
— Вие сте избягали от моя затвор?
— Не му се карайте — каза Д'Артанян, — аз бях този, драги Арамис, който го пусна на свобода.
— Ах, приятелю мой! — произнесе Арамис, като гледаше само към Портос. — Нима загубихте търпение?
Д'Артанян се притече на помощ на Портос.
— Вие, духовните лица — обърна се към Арамис, — сте велики политици. Ние, военните, вървим право към целта. Това е всичко. Аз направих посещение на милия комендант Безмо.
Арамис застана нащрек.
— Добре, че ми напомнихте, имам писмо за вас от господин Безмо! — каза Портос, като подаде на епископа познатото ни вече писмо.
Арамис поиска разрешение да го прочете, след което държанието му не предизвика у Д'Артанян никакво безпокойство, тъй като съдържанието му беше известно. Освен това Арамис се владееше толкова добре, че Д'Артанян му се възхити. След като прочете посланието, Арамис го сложи в джоба си с напълно спокоен вид.
— И така, драги капитане, вие казахте… — започна той.
— Казах — продължи мускетарят, — че направих служебно посещение на Безмо. И съвсем естествено беше да разговаряме за вас и вашите приятели. Трябва да отбележа, че Безмо се държа с мен съвсем студено. Когато си тръгнах, ме спря някакъв войник, който ме попита (сигурно ме е познал, въпреки цивилните дрехи): «Капитане, ще ми направите ли услуга да прочетете адреса на това писмо?» Аз прочетох: «До господин Дьо Валон в. Сен-Манде при господин Фуке». «Я виж! — помислих си аз. — Портос не се е върнал в Пиерфон или в Бел-Ил, както предполагах. Портос живее в Сен-Манде и сигурно е сам.» След което се отправих натам.
— Много добре! — разсеяно кимна Арамис.
— Вие не сте ми разказвали това — забеляза с укор Портос.
— Нямах време, приятелю.
— Тогава вие доведохте Портос във Фонтенбло, така ли?
— При Планше.
— Планше живее във Фонтенбло? — изненада се Арамис.
— Да, до гробището! — неочаквано каза Портос.
— Как? До гробището? — попита с подозрение в гласа Арамис.
«Отлично — помисли си мускетарят, — сега е моментът.»
— Да, до гробището — потвърди Портос. — Планше е мъж на място и при него готвят отлично, но прозорците му гледат към гробището. Това действа угнетяващо. Ето, тази сутрин…
— Тази сутрин?… — попита Арамис, който ставаше все по-неспокоен.
Д'Артанян им обърна гръб и забарабани по стъклото на прозореца някакъв военен марш.
— Гледахме едно погребение — продължи Портос. — Много тъжно зрелище. Никога няма да живея в къща, откъдето постоянно се виждат мъртъвци… А на Д'Артанян това, изглежда, се хареса.
— Д'Артанян видя ли тази церемония?
— Не само че я видя, но я поглъщаше с очи.
Арамис трепна и се обърна към мускетаря, но той беше завързал оживен разговор с Дьо Сент-Енян. Арамис продължи да разпитва Портос. Изстискал целия сок от този огромен лимон, той го захвърли, приближи се до Д'Артанян, потупа го по рамото и каза:
— Приятелю мой, ние с вас няма да оставаме за вечеря с краля.
— Аз ще остана на вечеря.
— Можете ли да ми отделите десет минути?
— Дори двадесет. По-рано негово величество няма да седне на масата.
— Къде ще разговаряме?
— Ако искате тук на скамейката. Кралят тръгна, значи можем да седнем, в залата няма никой.
— Признайте си, приятелю — започна Арамис, — че вие внушихте на Портос известно недоверие към мен.
— Признавам си охотно, но не е това, в което ме подозирате. Виждайки, че Портос скучае до смърт, аз реших да го представя на краля и да направя за него и за вас онова, което вие никога няма да можете да направите.
— Какво именно?
— Да ви похваля в присъствието на краля.
— Благодаря ви. Много добре го направихте.
— Аз приближих към главата ви изплъзващата се вече кардиналска митра.
— Признавам си — продължи Арамис, усмихвайки се странно, — че вие несъмнено сте незаменим приятел.
— Значи сте съгласен, че моите действия са били в интерес на Портос?
— Знаете ли — каза Арамис, — ние трябва да си кажем цялата истина. Вие обичате ли ме както по-рано, драги Д'Артанян?
— Именно както по-рано — отвърна Д'Артанян, — без да се обвързва много с подобен отговор.
— В такъв случай ви благодаря и ви моля да говорим съвсем откровено — предложи Арамис. — Вашето идване в Бел-Ил беше заради краля, нали?
— Разбира се.
— Значи искахте да ни отнемете удоволствието да поднесем на краля укрепения Бел-Ил?
— Но, приятелю мой, за да ви отнема това удоволствие, би трябвало да знам предварително за вашите намерения.
— Когато дойдохте в Бел-Ил вие още не сте знаели?
— За вас — да! Но за Портос… Как да се досетя, че е станал инженер, способен да строи укрепления като Полибий или Архимед? Един латински писател е казал: «Оратор се става, а поетите се раждат.» Но той не е казал: «Важното е да се родиш Портос, пък инженер можеш да станеш!»
— Вие винаги сте се отличавали с очарователно остроумие — студено се усмихна Арамис. — Но да минем нататък. След като узнахте нашата тайна, вие побързахте да я съобщите на краля?
— Побързах, уважаеми, тъй като видях, че вие също бързате. Когато човек, тежък двеста петдесет и осем фунта като Портос, препуска бясно с пощенски коне, когато прелатът, болен от подагра, лети като вятър, у мен възникват подозрения, че двама мои приятели не искат да ме предупредят, че те искат да скрият от мен нещо много важно. Тогава аз също препускам… доколкото ми позволяват възможностите и отсъствието на подагра.
— С една дума — продължи Арамис, — сега вие знаете всичко.
— Ей Богу, не всичко!
— Знаете, че трябваше незабавно да предупредя господин Фуке, за да може той да изпревари вашето идване при краля.
— Тук има нещо тъмно.
— Съвсем не! Господин Фуке има много врагове. Но това ви е известно, нали? И един особено опасен.
— Опасен?
— Смъртен! За да се пребори с влиянието на този враг, се наложи Фуке да доказва на краля дълбоката си преданост и готовност на всякакви жертви. Той направи на негово величество сюрприз, подарявайки му укреплението Бел-Ил. Ако вие пръв бяхте пристигнали в Париж, изненадата щеше да пропадне. Щеше да се създаде впечатление, че ние сме се изплашили. Това е цялата тайна — завърши Арамис, доволен, че е успял да убеди мускетаря.
— Много по-просто щеше да бъде — опита да се усмихне Д'Артанян, — ако ме бяхте отвели настрана, когато бяхме в Бел-Ил, и ми бяхте казали: «Драги приятелю, ние укрепваме Бел-Ил ан Мер, за да го поднесем на краля… Ще ви бъдем задължени, ако споделите с нас вие с кого сте: с господин Колбер или с господин Фуке?» Може би нищо нямаше да ви отговоря, но ако бяхте ме попитали: «А вие приятел ли сте ми?» — аз бих отвърнал: «Да».
Арамис наведе глава.
— Така — продължи Д'Артанян — аз щях да бъда обезоръжен и идвайки при краля, щях да заявя: «Господин Фуке укрепва Бел-Ил, и то превъзходно. Ето какво ми поръча да предам на ваше величество господин губернаторът на Бел-Ил» или: «Господин Фуке се кани да ви посети, за да ви съобщи за своите намерения.» Аз нямаше да изиграя тази глупава роля, вашата изненада нямаше да бъде провалена и ние нямаше да се гледаме накриво.
— А сега — каза Арамис — вие действате като приятел на Колбер. Наистина ли сте негов приятел?
— Ей Богу, не! — възкликна капитанът. — Господин Колбер е педант и аз го мразя, както мразех Мазарини, но той не е страшен за мен.
— А аз обичам господин Фуке — заяви Арамис — и съм му предан. Вие знаете какво беше моето положение… аз бях беден… господин Фуке ми даде доход, изпроси за мен епископство, оказа ми много услуги и продължава да бъде любезен с мен. Достатъчно дълго съм живял на този свят, за да оценя нечие приятелско отношение. По този начин господин Фуке завоюва сърцето ми и аз съм изцяло на негово разположение. А навярно знаете от Портос как се е забъркал в тази история.
— Не — отвърна Д'Артанян. — Аз наистина съм любопитен, но никога не разпитвам човек, особено приятел, който иска да запази тайната си.
— Аз ще ви разкажа всичко.
— Няма нужда. Вашето признание ще ме обвърже.
— Не се бойте. Винаги съм обичал Портос за неговото простодушие и доброта. Той е откровен човек. Откак станах епископ, аз търся простодушни хора, които да ми внушават любов към истината и ненавист към интригите. Затова повиках Портос във Ван. Господин Фуке ме обича и разбирайки, че Портос е мой приятел, обеща да му съдейства пред краля. Това е цялата тайна.
— Няма да злоупотребя с нея — усмихна се Д'Артанян.
— Много добре знам това, приятелю. Никой не притежава в такава степен чувство за чест, както вие.
— Поласкан съм, Арамис.
— Сега да поговорим за нас. Желаете ли да станете приятел на господин Фуке? Не ме прекъсвайте, преди да сте чули какво искам да кажа.
— Слушам ви.
— Желаете ли да станете маршал на Франция, пер, херцог и да владеете херцогство?
— Какво трябва да направя, за да получа всичко това? — попита Д'Артанян.
— Да бъдете съмишленик на господин Фуке.
— Аз съм привърженик на краля, скъпи приятелю.
— Но струва ми се, не изцяло?
— Нямам навика да се раздвоявам.
— Мисля, че освен голямо сърце вие притежавате и известна доза честолюбие?
— Да, разбира се. Аз искам да бъда маршал на Франция, пер и херцог. Пер ще ме направи кралят. Той ще ми даде всичко това.
Арамис внимателно го погледна.
— Нима кралят не е властелин? — продължи Д'Артанян.
— Никой не оспорва това, но Людовик XIII също беше властелин.
— Да, приятелю, но между Ришельо и Людовик XIII не стоеше Д'Артанян — спокойно каза мускетарят.
— Около краля има доста подводни камъни.
— Но не и около този крал.
— Естествено, обаче…
— Слушайте Арамис, виждам, че тук всеки мисли за себе си и никой не мисли за нашия господар. А аз, поддържайки него, ще поддържам себе си.
— Забравяте за неблагодарността.
— От нея се боят само слабите.
— Изглеждате доста самоуверен.
— Може би.
— А ако с времето станете ненужен на краля?
— Напротив, мисля, че в бъдеще ще съм му по-потребен от когато и да е. Вижте, ако се появи нов принц Конде, кой може да го обуздае? Само това… само това в цяла Франция! — Д'Артанян се потупа по ръкохватката на шпагата.
— Вие сте прав — каза Арамис и го прегърна. — Приятелю, вие сте перла в кралската корона.
Тук те се разделиха.
«Така си и мислех, това не е току-тъй» — мярна се в главата на Д'Артанян.
«Трябва по-скоро да запаля фитила — каза си Арамис. — Д'Артанян е усетил миризмата на барут.»