Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (55)

Глава девета
Обяснение

Арамис се обърна рязко, приближи до Портос, който стоеше зад колоната, и му стисна ръката:

— Вие сте избягали от моя затвор?

— Не му се карайте — каза Д'Артанян, — аз бях този, драги Арамис, който го пусна на свобода.

— Ах, приятелю мой! — произнесе Арамис, като гледаше само към Портос. — Нима загубихте търпение?

Д'Артанян се притече на помощ на Портос.

— Вие, духовните лица — обърна се към Арамис, — сте велики политици. Ние, военните, вървим право към целта. Това е всичко. Аз направих посещение на милия комендант Безмо.

Арамис застана нащрек.

— Добре, че ми напомнихте, имам писмо за вас от господин Безмо! — каза Портос, като подаде на епископа познатото ни вече писмо.

Арамис поиска разрешение да го прочете, след което държанието му не предизвика у Д'Артанян никакво безпокойство, тъй като съдържанието му беше известно. Освен това Арамис се владееше толкова добре, че Д'Артанян му се възхити. След като прочете посланието, Арамис го сложи в джоба си с напълно спокоен вид.

— И така, драги капитане, вие казахте… — започна той.

— Казах — продължи мускетарят, — че направих служебно посещение на Безмо. И съвсем естествено беше да разговаряме за вас и вашите приятели. Трябва да отбележа, че Безмо се държа с мен съвсем студено. Когато си тръгнах, ме спря някакъв войник, който ме попита (сигурно ме е познал, въпреки цивилните дрехи): «Капитане, ще ми направите ли услуга да прочетете адреса на това писмо?» Аз прочетох: «До господин Дьо Валон в. Сен-Манде при господин Фуке». «Я виж! — помислих си аз. — Портос не се е върнал в Пиерфон или в Бел-Ил, както предполагах. Портос живее в Сен-Манде и сигурно е сам.» След което се отправих натам.

— Много добре! — разсеяно кимна Арамис.

— Вие не сте ми разказвали това — забеляза с укор Портос.

— Нямах време, приятелю.

— Тогава вие доведохте Портос във Фонтенбло, така ли?

— При Планше.

— Планше живее във Фонтенбло? — изненада се Арамис.

— Да, до гробището! — неочаквано каза Портос.

— Как? До гробището? — попита с подозрение в гласа Арамис.

«Отлично — помисли си мускетарят, — сега е моментът.»

— Да, до гробището — потвърди Портос. — Планше е мъж на място и при него готвят отлично, но прозорците му гледат към гробището. Това действа угнетяващо. Ето, тази сутрин…

— Тази сутрин?… — попита Арамис, който ставаше все по-неспокоен.

Д'Артанян им обърна гръб и забарабани по стъклото на прозореца някакъв военен марш.

— Гледахме едно погребение — продължи Портос. — Много тъжно зрелище. Никога няма да живея в къща, откъдето постоянно се виждат мъртъвци… А на Д'Артанян това, изглежда, се хареса.

— Д'Артанян видя ли тази церемония?

— Не само че я видя, но я поглъщаше с очи.

Арамис трепна и се обърна към мускетаря, но той беше завързал оживен разговор с Дьо Сент-Енян. Арамис продължи да разпитва Портос. Изстискал целия сок от този огромен лимон, той го захвърли, приближи се до Д'Артанян, потупа го по рамото и каза:

— Приятелю мой, ние с вас няма да оставаме за вечеря с краля.

— Аз ще остана на вечеря.

— Можете ли да ми отделите десет минути?

— Дори двадесет. По-рано негово величество няма да седне на масата.

— Къде ще разговаряме?

— Ако искате тук на скамейката. Кралят тръгна, значи можем да седнем, в залата няма никой.

— Признайте си, приятелю — започна Арамис, — че вие внушихте на Портос известно недоверие към мен.

— Признавам си охотно, но не е това, в което ме подозирате. Виждайки, че Портос скучае до смърт, аз реших да го представя на краля и да направя за него и за вас онова, което вие никога няма да можете да направите.

— Какво именно?

— Да ви похваля в присъствието на краля.

— Благодаря ви. Много добре го направихте.

— Аз приближих към главата ви изплъзващата се вече кардиналска митра.

— Признавам си — продължи Арамис, усмихвайки се странно, — че вие несъмнено сте незаменим приятел.

— Значи сте съгласен, че моите действия са били в интерес на Портос?

— Знаете ли — каза Арамис, — ние трябва да си кажем цялата истина. Вие обичате ли ме както по-рано, драги Д'Артанян?

— Именно както по-рано — отвърна Д'Артанян, — без да се обвързва много с подобен отговор.

— В такъв случай ви благодаря и ви моля да говорим съвсем откровено — предложи Арамис. — Вашето идване в Бел-Ил беше заради краля, нали?

— Разбира се.

— Значи искахте да ни отнемете удоволствието да поднесем на краля укрепения Бел-Ил?

— Но, приятелю мой, за да ви отнема това удоволствие, би трябвало да знам предварително за вашите намерения.

— Когато дойдохте в Бел-Ил вие още не сте знаели?

— За вас — да! Но за Портос… Как да се досетя, че е станал инженер, способен да строи укрепления като Полибий или Архимед? Един латински писател е казал: «Оратор се става, а поетите се раждат.» Но той не е казал: «Важното е да се родиш Портос, пък инженер можеш да станеш!»

— Вие винаги сте се отличавали с очарователно остроумие — студено се усмихна Арамис. — Но да минем нататък. След като узнахте нашата тайна, вие побързахте да я съобщите на краля?

— Побързах, уважаеми, тъй като видях, че вие също бързате. Когато човек, тежък двеста петдесет и осем фунта като Портос, препуска бясно с пощенски коне, когато прелатът, болен от подагра, лети като вятър, у мен възникват подозрения, че двама мои приятели не искат да ме предупредят, че те искат да скрият от мен нещо много важно. Тогава аз също препускам… доколкото ми позволяват възможностите и отсъствието на подагра.

— С една дума — продължи Арамис, — сега вие знаете всичко.

— Ей Богу, не всичко!

— Знаете, че трябваше незабавно да предупредя господин Фуке, за да може той да изпревари вашето идване при краля.

— Тук има нещо тъмно.

— Съвсем не! Господин Фуке има много врагове. Но това ви е известно, нали? И един особено опасен.

— Опасен?

— Смъртен! За да се пребори с влиянието на този враг, се наложи Фуке да доказва на краля дълбоката си преданост и готовност на всякакви жертви. Той направи на негово величество сюрприз, подарявайки му укреплението Бел-Ил. Ако вие пръв бяхте пристигнали в Париж, изненадата щеше да пропадне. Щеше да се създаде впечатление, че ние сме се изплашили. Това е цялата тайна — завърши Арамис, доволен, че е успял да убеди мускетаря.

— Много по-просто щеше да бъде — опита да се усмихне Д'Артанян, — ако ме бяхте отвели настрана, когато бяхме в Бел-Ил, и ми бяхте казали: «Драги приятелю, ние укрепваме Бел-Ил ан Мер, за да го поднесем на краля… Ще ви бъдем задължени, ако споделите с нас вие с кого сте: с господин Колбер или с господин Фуке?» Може би нищо нямаше да ви отговоря, но ако бяхте ме попитали: «А вие приятел ли сте ми?» — аз бих отвърнал: «Да».

Арамис наведе глава.

— Така — продължи Д'Артанян — аз щях да бъда обезоръжен и идвайки при краля, щях да заявя: «Господин Фуке укрепва Бел-Ил, и то превъзходно. Ето какво ми поръча да предам на ваше величество господин губернаторът на Бел-Ил» или: «Господин Фуке се кани да ви посети, за да ви съобщи за своите намерения.» Аз нямаше да изиграя тази глупава роля, вашата изненада нямаше да бъде провалена и ние нямаше да се гледаме накриво.

— А сега — каза Арамис — вие действате като приятел на Колбер. Наистина ли сте негов приятел?

— Ей Богу, не! — възкликна капитанът. — Господин Колбер е педант и аз го мразя, както мразех Мазарини, но той не е страшен за мен.

— А аз обичам господин Фуке — заяви Арамис — и съм му предан. Вие знаете какво беше моето положение… аз бях беден… господин Фуке ми даде доход, изпроси за мен епископство, оказа ми много услуги и продължава да бъде любезен с мен. Достатъчно дълго съм живял на този свят, за да оценя нечие приятелско отношение. По този начин господин Фуке завоюва сърцето ми и аз съм изцяло на негово разположение. А навярно знаете от Портос как се е забъркал в тази история.

— Не — отвърна Д'Артанян. — Аз наистина съм любопитен, но никога не разпитвам човек, особено приятел, който иска да запази тайната си.

— Аз ще ви разкажа всичко.

— Няма нужда. Вашето признание ще ме обвърже.

— Не се бойте. Винаги съм обичал Портос за неговото простодушие и доброта. Той е откровен човек. Откак станах епископ, аз търся простодушни хора, които да ми внушават любов към истината и ненавист към интригите. Затова повиках Портос във Ван. Господин Фуке ме обича и разбирайки, че Портос е мой приятел, обеща да му съдейства пред краля. Това е цялата тайна.

— Няма да злоупотребя с нея — усмихна се Д'Артанян.

— Много добре знам това, приятелю. Никой не притежава в такава степен чувство за чест, както вие.

— Поласкан съм, Арамис.

— Сега да поговорим за нас. Желаете ли да станете приятел на господин Фуке? Не ме прекъсвайте, преди да сте чули какво искам да кажа.

— Слушам ви.

— Желаете ли да станете маршал на Франция, пер, херцог и да владеете херцогство?

— Какво трябва да направя, за да получа всичко това? — попита Д'Артанян.

— Да бъдете съмишленик на господин Фуке.

— Аз съм привърженик на краля, скъпи приятелю.

— Но струва ми се, не изцяло?

— Нямам навика да се раздвоявам.

— Мисля, че освен голямо сърце вие притежавате и известна доза честолюбие?

— Да, разбира се. Аз искам да бъда маршал на Франция, пер и херцог. Пер ще ме направи кралят. Той ще ми даде всичко това.

Арамис внимателно го погледна.

— Нима кралят не е властелин? — продължи Д'Артанян.

— Никой не оспорва това, но Людовик XIII също беше властелин.

— Да, приятелю, но между Ришельо и Людовик XIII не стоеше Д'Артанян — спокойно каза мускетарят.

— Около краля има доста подводни камъни.

— Но не и около този крал.

— Естествено, обаче…

— Слушайте Арамис, виждам, че тук всеки мисли за себе си и никой не мисли за нашия господар. А аз, поддържайки него, ще поддържам себе си.

— Забравяте за неблагодарността.

— От нея се боят само слабите.

— Изглеждате доста самоуверен.

— Може би.

— А ако с времето станете ненужен на краля?

— Напротив, мисля, че в бъдеще ще съм му по-потребен от когато и да е. Вижте, ако се появи нов принц Конде, кой може да го обуздае? Само това… само това в цяла Франция! — Д'Артанян се потупа по ръкохватката на шпагата.

— Вие сте прав — каза Арамис и го прегърна. — Приятелю, вие сте перла в кралската корона.

Тук те се разделиха.

«Така си и мислех, това не е току-тъй» — мярна се в главата на Д'Артанян.

«Трябва по-скоро да запаля фитила — каза си Арамис. — Д'Артанян е усетил миризмата на барут.»