Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (131)

Глава седемнадесета
Оскърбление на Величеството

Яростта, която беше завладяла краля при четенето на писмото от Фуке до Ла Валиер, малко по малко се разтвори в умората, предизвикана от толкова бурни преживявания.

Пълната със сила и здраве младост се нуждае от незабавно възстановяване на онова, което губи. Зрелият човек, в разцвета на годините си, или изтощеният старец намират в нещастието вечна храна за своите скърби. Поразен от внезапно сполетялата го мъка, юношата остава без сили от викове и неравна борба и доста скоро бива повален от незнаещия пощада враг, с който е встъпил в двубой. Но след като бъде повален, той повече не страда.

Людовик се успокои за някакъв си четвърт час. Престана да стиска юмруци и да изгаря в мислите си натрапващите се образи на своята омраза. Престана да обвинява с яростни думи Фуке и Луиза. От бяс премина към отчаяние и от отчаяние към пълно отпускане.

Известно време се мята на леглото, потръпващ в конвулсии, но най-накрая неговите безсилни ръце застинаха от двете страни на тялото. Главата му замря върху украсените с дантели възглавници, изтощеното тяло от време на време още потръпваше конвулсивно, а от гърдите му навремени се откъсваше по някоя въздишка.

Богът Морфей, всевластният господар на покоите, наречени с неговото име, прикова към себе си подпухналите от гняв и сълзи очи на краля. Той го обсипа с макове, с които бяха пълни ръцете му, и най-накрая Людовик спокойно затвори очи и заспа.

Тогава му се стори, както често се случва в първия нежен и лек сън, в който тялото сякаш увисва над постелята, а душата — над земята, тогава му се стори, че нарисуваният върху тавана бог Морфей гледа към него със съвсем човешки очи. Нещо блестеше и мърдаше под купола. Купът мрачни сънища за миг се отмести настрани и се видя човешко лице с ръка, притисната до устните, замислено и съзерцателно. Странно нещо, този човек толкова приличаше на него, че на Людовик дори се стори, че вижда самия себе си отразен в огледало. Само че лицето, което виждаше Людовик, изразяваше дълбока тъга и скръб.

После му се стори, че куполът малко по малко се отдалечава от него и алегоричните фигури и техните атрибути, нарисувани от Льобрен, потъмняват, като постепенно се смаляват. Мекото, равномерно поклащане, което приличаше на движение на кораб, плъзгащ се по вълните, се смени с неподвижност. Кралят по всяка вероятност мечтаеше насън и в този сън златната корона, която увенчаваше балдахина, се отдалечаваше както куполът, под който висеше, така че крилатият гений, който с две ръце крепеше тази корона, сякаш напразно викаше отдалечаващия се надолу крал.

Леглото продължаваше да се спуска все по-надолу и по-надолу. С отворени очи Людовик се беше оставил на тази жестока халюцинация. Осветлението в кралските покои започна да помръква и накрая нещо мрачно, хладно, необяснимо обкръжи от всички страни краля. Нито фрески, нито злато, нито балдахин от тежко кадифе, а единствено тъмносиви стени и все по-непроницаем мрак. Леглото продължаваше да се спуска и след минута, която се стори на краля цяла вечност той вече беше в някакво черно и мрачно пространство. Там най-накрая спря. Виждаше светлината на своята стая, но сега тя му се струваше странна, сякаш я гледаше от дълбок кладенец. «Измъчват ме кошмари! — помисли си Людовик. — Време е да се събудя. И така, аз се събуждам!»

Всеки е изпитвал това чувство, за което разказваме. Няма човек, който след задушаващия го кошмар, с насочвано от светлината съзнание, неугасващо в дълбините на мозъка, когато всичките му други способности потъват в пълен мрак, да не си каже: «Всичко това е нищо, просто сънувам.»

Същото си каза Людовик XIV, но след като прошепна «аз се събуждам», забеляза, че не само не спи, но и че очите му са отворени. Той се огледа. Отляво и отдясно видя двама въоръжени мъже с широки мантии и маски. Единият държеше в ръка малък фенер и неговият лъч осветяваше тази толкова мрачна сцена, в която никой крал не би могъл да си представи, че е участник.

Людовик реши, че сънят му продължава и че е достатъчно да мръдне с ръка или да заговори, и веднага ще се събуди. Той скочи и забеляза, че под краката му е влажна земя. Тогава се обърна към човека, който носеше фенера, и каза:

— Какво е това, господине, и кой е измислил тази шега?

— Не е шега — отвърна с глух глас човекът с фенера.

— Вие сте хора на господин Фуке, нали?

— Не е важно на кого служим. Вие сте тук и това е всичко. Кралят, по-скоро нетърпеливо, отколкото уплашено, се обърна към втората маска:

— Ако това е комедия, предайте на господин Фуке, че я считам за неприлична и искам незабавно да бъде прекратена.

Втората маска, към която се обърна кралят, беше човек с огромен ръст и могъщо телосложение. Той стоеше прав и неподвижен като огромен къс мрамор.

— Какво искате? — попита кралят и тропна с крак. — Защо мълчите? Защо не ми отговаряте?

— Ние няма да отговаряме, любезни — произнесе великанът със звучен глас, — ние няма какво да ви отговаряме освен това, че вие сте първият от непоносимите и че господин Коклен дьо Волиер е забравил да ви извади от пиесата си.

— Но какво искате от мен в края на краищата? — извика Людовик.

— Ще разберете това малко по-късно — отвърна човекът с фенера.

— Но къде все пак се намирам? — Людовик се огледа още веднъж, но при светлината на фенера видя само сиви стени, по които тук-там личаха сребристи следи от охлюви. — О, та това е затвор!

— Не, подземие.

— Къде води то?…

— Благоволете да ни последвате.

— Аз няма да се помръдна от мястото си.

— Ако се бунтувате, мой млади приятелю — отвърна великанът, — ще ви завия в една мантия и ако се задушите в нея, честна дума, ще бъде по-зле за вас.

Произнасяйки тези думи, той повдигна мантията, с която заплашваше краля, и показа страхотното си ръчище изпод нея.

Кралят се изплаши. Разбираше, че хората, в чиято власт бе попаднал, са стигнали толкова далеч, че вече няма да отстъпят и ще доведат замисленото до край. Той поклати глава:

— Виждам, че съм попаднал в ръцете на убийци. Да вървим! Хората с маски не отвърнаха. Човекът с фенера тръгна пръв, след него — кралят, а втората маска го последва.

Така те преминаха през дълга и криволичеща галерия с толкова много стълби, колкото се срещат единствено в тайнствените и мрачни дворци на Ана Радклиф. Няколко пъти в тези пресечки и чупки кралят чуваше над главата си шум на течаща вода. Накрая стигнаха до дълъг коридор, който завършваше с желязна врата. Човекът с фенера свали един от ключовете, които висяха на пояса му и чието дрънкане кралят чуваше из целия път.

Когато вратата се отвори и нахлу свеж въздух, Людовик почувства аромат, какъвто се излъчва от дърветата след зноен летен ден. За миг се спря, поколеба се, но могъщият пазач го избута от подземния коридор.

— Питам още веднъж — каза Людовик, обръщайки се към този, който бе посмял да го докосне с ръка, — какво се каните да правите с краля на Франция?

— Постарайте се да забравите тази дума — отвърна човекът с фенера с тон, недопускащ възражения.

— За подобна дума заслужавате да ви разчекнат на колело — добави великанът и изгаси фенера, който му подаде неговият другар, — впрочем негово величество е твърде милостив.

Чувайки тази заплаха, Людовик направи толкова рязко и неочаквано движение, че би могло да се помисли, че се кани да бяга, но на рамото му легна ръката на великана, която го закова на място.

— Но къде отиваме най-после? — попита кралят.

— Да вървим — отвърна първият от неговите спътници и с известно уважение поведе своя пленник към скритата между дърветата карета. Два коня, с букаи на краката, бяха вързани за ниско сведените клони на огромен дъб.

— Качвайте се — каза същият човек, отваряйки вратата на каретата и спускайки стъпенката. Кралят се подчини и седна в дъното на каретата. В същия миг вратата се затвори и той остана в тъмното с придружителя си. Що се отнася до гиганта, той свали букаите от краката на конете, впрегна ги в каретата и седна на капрата. Конете тръгнаха веднага в галоп и скоро каретата стигна парижкия път. В Сенарската гора ги очакваше смяна. Тук конете също бяха вързани за дървета. Човекът, който седеше на капрата, слезе, бързо подмени конете и препуснаха нататък. В Париж пристигнаха около три часа след полунощ. Каретата влезе в предградието Сент-Антоан. След като извика на часовоя: «Заповед на краля!» — кочияшът мина през вратите на Бастилията и спря запенените коне пред вратата на коменданта. Веднага притича дежурният сержант.

— Разбудете коменданта! — каза кочияшът с гръмовит глас. В каретата както преди цареше мъртва тишина. След десет минути на прага, по чехли и халат, се появи господин Дьо Безмо.

— Какво е това? — попита той. — Кого водите?

Първият човек с маска отвори вратата на каретата и каза нещо на кочияша. Той слезе от капрата, взе мускета, който лежеше в краката му и опря дулото в гърдите на пленника.

— Стреляйте при първия опит да заговори! — добави на висок глас, като слизаше от каретата.

— Добре — отвърна вторият.

След това този, който съпровождаше Людовик, се изкачи по стъпалата, където го очакваше комендантът.

— Господин Дербле! — извика Безмо.

— Ш-шт… — спря го Арамис. — Да влезем вътре. Грешка, драги Безмо! Вие сте били прав във връзка с освобождаването на вашия затворник.

— Обяснете ми, господине, искам да кажа, монсеньор — бръщолевеше изуменият от ужас и изненада комендант.

— Нали помните, беше ви изпратена заповед за освобождаването на Марчиали.

— Аз се съмнявах, не исках да го пуснем, но вие ме принудихте да изпълня тази заповед.

— Колко неподходяща дума, господин Дьо Безмо… аз предложих, това е всичко.

— Предложихте, да, и го отведохте с вашата карета.

— Та ето какво, станала е грешка. Беше открита в министерството и аз ви донесох кралска заповед за освобождаване на Селдон… нали знаете, онзи беден шотландец!

— Дявол да го вземе! Четете сам — Арамис подаде заповедта на Безмо.

— Но тази заповед… Аз вече съм я виждал… държал съм я! Ето и мастиленото петно…

— Не зная дали е тази или друга заповед, но аз ви я връчвам. А Марчиали ще ви предам сега.

— Но това не е достатъчно. Нужна е нова заповед!

— Не говорете такива неща, драги Безмо. Разсъждавате като дете. Къде е заповедта за освобождаването на Марчиали?

Безмо побягна към сандъка си и извади заповедта. Арамис я взе, скъса я на четири, поднесе я към лампата и я изгори.

— Но какво правите? — извика уплашен до смърт Безмо.

— Поразмислете над създалото се положение, драги Безмо — невъзмутимо каза Арамис. — Вече нямате заповед за освобождаване на Марчиали.

— Боже мой! Свършено е с мен! Да, свършено!

— Съвсем не, тъй като ви връщам Марчиали, сякаш той не е излизал от Бастилията.

— Ох — възкликна комендантът, загубил способност да мисли.

— Разбира се. Вие веднага ще го затворите.

— Естествено!

— Ще ми дадете този… как се казваше… Селдон, когото новата заповед освобождава. По такъв начин вашата отчетност няма да пострада. Разбирате ме, нали?

Безмо умоляващо сключи ръце на гърдите си:

— Но защо, след като взехте Марчиали, сега ми го връщате?

— От приятел като вас нямам тайни — Арамис се наведе над ухото на Безмо. — Нали знаете за приликата между този нещастник и… краля. Първото, което направи Марчиали, щом излезе на свобода, беше да почне да твърди, че е крал на Франция.

— Какъв негодник!

— Облякъл костюм като този на негово величество и започнал да се представя за крал Людовик. Ето защо го доведох при вас. Той е безумен и в своите бълнувания може да стане опасен.

— Какво да правим?

— Много просто, няма да му разрешавате никакво общуване. Нали разбирате, когато бълнуванията му станаха известни на негово величество, който се беше смилил над него, той изпадна в ярост. Сега запомнете добре, драги господин Дьо Безмо, тъй като това ви засяга непосредствено. Сега всеки, който му позволи да се свърже с когото и да е освен с мен или със самия крал, няма да се размине със смъртното наказание. Чувате ли, Безмо? Смъртното наказание!

— Чувам, чувам, дявол да го вземе!

— А сега слезте и отведете този глупак в килията, освен ако не искате той да се качи тук.

Безмо нареди да ударят камбаната и барабана, всички да влязат в помещението, за да не се срещнат с тайнствения затворник. После се отправи към каретата за арестанта. Портос, верен на заповедта, държеше мускета си опрян на гърдите на пленника.

— Ето къде си бил, негоднико — възкликна Безмо, виждайки краля.

Нареди му да слезе от каретата и го поведе, съпроводен от Портос, който не сваляше маската си (Арамис също отново беше сложил своята), към втората Бертодиера и отвори вратата на същата килия, в която осем години беше лежал Филип. Кралят влезе, без да каже нито дума. Безмо затвори вратата два пъти превъртя ключа и приближавайки се към Арамис, му пошепна на ухото:

— Наистина прилича на негово величество, но не толкова, колкото твърдите.

— Във всеки случай вас не могат да ви излъжат.

— Ха, какво говорите!

— Вие сте скъпоценен човек, драги Безмо. А сега освободете Селдон.

— Вярно… забравих… Сега ще разпоредя… Още тази минута. Опазил ме Бог, да бавя тази работа!

— Добре. Вършете си работата, а аз моята. Надявам се, разбрахте, че никой няма да влиза при затворника без заповед на краля, донесена от мен.

— Да, сбогом, монсеньор.

— Да вървим, приятелю Портос, във Во. По-скоро! — каза Арамис.

— Колко щастлив се чувстваш, когато служиш на своя крал и спасиш родината си — засмя се доволният Портос.

Освободена от пленника, който действително можеше да излезе за Арамис доста тежък, каретата мина подвижния мост, който се вдигна след нея, и се озова вън от стените на Бастилията.