Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (130)

Глава шестнадесета
Ревност

Тази ярка светлина, това старание да се угоди, това ново честване, устроено от Фуке за краля, окончателно подкопаха у Людовик XIV разколебаната и без това от Ла Валиер решимост за действие.

Той дори погледна към Фуке с признателност: нали бе дал възможност на Ла Валиер да прояви толкова великодушие и благородство и да покаже своята власт над неговото сърце — на Людовик!

Дойде ред на последните чудеса. Едва Фуке беше довел краля до замъка, когато огромен сноп пламъци, съпроводени от величествен гръм, избухнаха над купола на Во и осветиха в най-малки подробности, като ослепителна утринна заря, цветарниците около замъка.

Започна фойерверкът. Колбер стоеше на десетина крачки от краля, когото обкръжаваха и когото ухажваха уредниците на празненството. Той се стараеше с напрежението на своята злобна воля да върне краля към мислите, които неотдавна го тревожеха и които днес бяха отблъснати от великолепното зрелище.

Изведнъж, в момента, когато кралят вече се канеше да протегне ръка на Фуке, той усети в нея писмото, което Ла Валиер, бягайки, по всяка вероятност беше изтървала в краката му.

При светлината на огньовете, които се разгаряха по-ярко и по-ярко, които изтръгваха възторжени викове сред жителите на околните села, кралят зачете писмото, за което отначало предположи, че е отправено към него като любовно послание. Колкото повече се задълбочаваше в четенето, лицето му побледняваше и осветено от хиляди разноцветни огньове, ставаше толкова страшно, че би накарало всеки, който би могъл да проникне в измъченото от мрачна страст сърце, да изтръпне. Нищо вече не можеше да удържи краля от ревност и злоба. От мига, в който му се разкри страшната истина, за него вече не съществуваше нищо. Той вече не познаваше нито благочестие, нито душевна мекота, нито нишките, които го свързваха с гостоприемството.

Още малко и той би извикал отчаян, би призовал на оръжие своята стража. Подхвърленото от Колбер писмо, както вероятно се досеща читателят, беше същото, което бе изчезнало заедно със стария лакей Тоби след неуспешния опит на Фуке да покори сърцето на госпожица Дьо ла Валиер. Фуке забеляза, че кралят побледнява, но беше естествено да не може да се досети за причината. Що се отнася до Колбер, той знаеше, че причината за това е гневът, и се радваше на приближаващата буря.

— Какво става с вас? — съчувствено попита суперинтендантът. — Боя се, че не сте добре, ваше величество.

— Действително не ми е добре и аз вече ви говорих. Но това са дреболии.

Без да дочака края на фойерверка, кралят тръгна към замъка. Фуке го придружи. Останалите ги последваха. Последните ракети догаряха тъжно, без зрители.

Суперинтендантът се опита още веднъж да се осведоми от краля за състоянието му, но не получи отговор. Предположи, че Людовик и Ла Валиер са спорили за нещо и този спор е завършил с кавга, поради което кралят е намразил целия свят. Тази мисъл беше достатъчна, за да успокои Фуке. Когато кралят му пожела лека нощ, той дружелюбно отвърна и съчувствено се усмихна.

Но и след това кралят не можа да остане сам. Наложи му се да изтърпи голямата церемония на вечерното събличане. Отгоре на всичко за следващия ден беше определено тръгването и гостът трябваше да изрази своята благодарност на домакина, да бъде любезен с него в отплата за похарчените дванадесет милиона за празника.

Единственото, което Людовик каза на раздяла, беше:

— Господин Фуке, вие пак ще чуете за мен. Бъдете любезен да ми изпратите кавалера Д'Артанян.

Кръвта на скриващия гнева си крал забушува с удвоена сила и той беше готов да накара веднага да заколят Фуке, както неговият предшественик на френския престол беше наредил да убият маршал Данкър. Той скри тази ужасна мисъл зад една от онези кралски усмивки, които са предвестник на преврати в света на придворните, както мълнията е предвестник на гръмотевицата. Фуке целуна ръка на Людовик. Кралят потрепери с цялото си тяло, но все пак позволи на Фуке да се докосне с устни до ръката му. Пет минути по-късно Д'Артанян, на когото бяха съобщили кралското желание, влизаше в спалнята на Людовик. Арамис и Филип седяха горе и слушаха толкова внимателно, колкото и предния ден. Кралят не остави своя мускетар да се приближи, а сам тръгна насреща му:

— Вземете мерки никой да не влиза тук!

— Добре, ваше величество, — отвърна капитанът, който отдавна беше забелязал изтерзаното от душевни мъки лице на краля.

Даде заповед на часовоя, който стоеше пред вратата, и връщайки се отново при краля, попита:

— Какво се е случило, ваше величество?

— Колко хора имате на разположение? — попита кралят.

— За каква цел, ваше величество?

— Колко хора имате? — повтори кралят, като тропна с крак.

— С мен са мускетарите. Двадесет гвардейци и тринадесет швейцарци.

— Колко са нужни, за да… за да бъде арестуван господин Фуке?

От учудване Д'Артанян отстъпи крачка назад:

— Да се арестува господин Фуке?

— И вие ли ще кажете, че това е невъзможно? — побесня кралят.

— Никога не съм казвал, че съществуват невъзможни неща.

— В такъв случай действайте.

Д'Артанян рязко се завъртя на токове и тръгна към вратата.

Разстоянието до нея не беше голямо. Той го премина с шест крачки и внезапно спря:

— Простете, ваше величество.

— Какво има?

— За такъв арест се изисква писмена заповед.

— Защо? Откога кралската дума не е достатъчна?

— Кралската дума, когато е породена от чувство на гняв, може да се промени, ако се смени породилото я чувство.

— Не го увъртайте, господине! Вие имате нещо наум.

— Аз винаги имам нещо наум, и то такова, което, за нещастие, другите нямат — дръзко отвърна Д'Артанян.

— Какво си помислихте? — възкликна кралят.

— Ето какво, ваше величество. Вие нареждате да се арестува човек, у когото сте на гости: това е гняв. Когато престанете да се гневите, ще се разкаете. Тогава бих искал да ви покажа вашия собственоръчен подпис. Ако това не помогне, поне ще ви докаже, че кралят не бива да се поддава на гнева.

— Не бива да се поддава на гнева? А нима моят баща и моят дядо никога не са се гневили? Кълна се в тялото Господне!…

— Кралят, вашият баща, и кралят, вашият дядо, са се гневили само у дома си.

— Кралят навсякъде е господар. Кралят навсякъде е у дома си!

— Думи на подмазвач, идващи сигурно от господин Колбер! В чуждия дом кралят ще бъде господар само ако изгони собственика! Нали така? Човекът се разорява, за да ви достави удоволствие, а вие го арестувате! Господарю, ако аз се казвах Фуке и ако с мен бяха постъпили по този начин, щях да погълна съдържанието на десетина ракети и да поднеса до устата си огън, за да ме разкъса на части, мен и всички останали. Но след като го искате, нека бъде по вашему!

— Вървете! Имате ли достатъчно хора?

— Нима вие мислите, ваше величество, че ще взема със себе си дори един капрал? Да се арестува господин Фуке е такава дреболия, че може да го свърши дори дете. Да се арестува господин Фуке е все едно да се изпие чаша абсент. Намръщваш се и край.

— А ако му хрумне да се защитава?

— Той? Какво говорите! Да се защитава, когато го възвеличават и го правят мъченик! Ако му беше останал поне един милион, в което аз много се съмнявам, той би го дал с голямо удоволствие, за да приключи всичко. Но аз отивам, ваше величество.

— Почакайте! Трябва да го арестувате без свидетели.

— Това е по-сложно. По-просто е да се приближиш до господин Фуке, заобиколен от стотици обезумели от възторг хора, и да кажеш: «Господине, арестувам ви в името на краля», отколкото да тичаш назад-напред, за да го вкараш в някой ъгъл.

— Ах, Боже мой, нима съм заобиколен само от хора, които ми пречат да постъпвам съобразно желанията си!

— Аз не ви преча в нищо. Нима не съм ви го заявявал?

— Задръжте господин Фуке до утре и ще ви кажа решението си. Елате за заповеди при сутрешния ми тоалет. Сега си вървете.

— Дори Колбер ли не ви е нужен?

Кралят трепна. Изцяло отдаден на мисълта за отмъщение, той не помнеше вече обвиненията на интенданта срещу Фуке.

— Никого не искам! Разбирате ли, никого!

Д'Артанян излезе. Кралят собственоръчно затвори вратата и започна да обикаля из стаята като ранен бик с нанизани в гърба копия. Накрая, за да облекчи сърцето си, започна да вика:

— Ах, негодник! Не само краде пари от мен, но с тях подкупва моите лични секретари, приятели, генерали, артисти, отнема ми дори възлюблената! Ето защо тази предателка така горещо го защитаваше! Тя го е правила от признателност към него… и кой знае, може би от любов.

«Този сатир! — едва не извика той с онази ненавист, която юношите обикновено изпитват към по-възрастните мъже, които продължават да мислят за любов. — Този фавн, който преследва жените, този сластолюбец, който им дарява злато и брилянти и който си има наготово художници, за да рисуват портрети на неговите любовници в костюми на древни богини!»

— Той омърсява всичко! Той ще ме надвие! Този човек е твърде силен за мен! Той е мой смъртен враг! Трябва да падне! Аз го мразя! Да, да, мразя го! — произнасяйки тези думи, Людовик заудря като полудял по страничните облегалки на креслото си, ту сядайки, ту скачайки от него.

— Утре, утре!… О, какъв щастлив ден! Когато слънцето се издигне високо, ще види, че негов съперник съм само аз, а той… той ще падне толкова ниско, че когато разбере на какво е способен моят гняв, той наравно с всички останали ще трябва да признае накрая, че аз съм по-велик от него!

Загубвайки окончателно всякаква власт над себе си, кралят събори с юмрук масичката до кревата и почти плачейки и задъхвайки се от бяс, се хвърли облечен върху чаршафите, за да ги хапе в безсилна злоба и да даде почивка на своето тяло.

Леглото заскърца под неговата тежест и в покоите на Морфей, ако не се смятат няколкото откъслечни въздишки, откъснали се от гърдите му, се възцари гробно мълчание.