Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава четиридесет и трета
Дъждът
В същата посока, в която тръгнаха Ла Валиер и кралят, но не по пътеката, а направо през гората, крачеха двама души, съвършено равнодушни към приближаващата буря. Вървяха с наведени глави, сякаш обмисляха нещо сериозно. Не виждаха нито Дьо Гиш, нито принцесата, нито краля, нито пък Ла Валиер.
Изведнъж мълния озари въздуха и се раздаде далечен, глух гръм.
— Аха — вдигайки глава, забеляза единият от спътниците, — започва буря. Дали да не се върнем в каретата, драги Дербле?
Арамис вдигна глава към небето:
— Е, няма защо да бързаме. Значи мислите, че вчерашното ви писмо е стигнало до адресата.
— Уверен съм в това.
— На кого поръчахте да го занесе?
— На един мой проверен слуга, както вече имах честта да ви съобщя.
— Получихте ли отговор?
— Още не съм го видял. Вероятно тя е дежурила при принцесата и го е накарала да чака. Трябваше да тръгваме и аз не го дочаках. Затова не ми е известно какво е станало там.
— Видяхте ли краля преди тръгването?
— Да.
— Как ви се стори той?
— Безупречен или безчестен в зависимост от това, дали в момента е говорел истината или лицемерил.
— Празникът?
— След месец.
— Самопокани ли се?
— Толкова настойчиво, че не мога да не усетя пръста на Колбер.
— Аз мисля същото.
— Нощта успя ли да разсее илюзиите ви?
— Какви илюзии?
— Относно помощта, която можете да ми окажете в този случай.
— Не. Цялата нощ писах и всички разпореждания са дадени.
— Празникът ще ми струва няколко милиона. Не забравяйте това!
— Аз давам шест… За всеки случай намерете два или три…
— Вие сте магьосник, драги Дербле!
Арамис се усмихна.
— Но след като разпилявате милиони — попита Фуке с тревога в гласа, — защо преди няколко дни не дадохте петдесетте хиляди на Безмо?
— Защото преди няколко дни бях беден като Йов.
— А днес?
— Днес съм по-богат от краля.
— Отлично — кимна Фуке, — аз умея да се ориентирам в хората. Знам, че не сте способен да нарушите думата си. Вашата тайна да си остане у вас и повече да не говорим за това.
В този момент се чу глух тътен, който се превърна в силен гръм.
— Охо! — възкликна Фуке. — Казах ли ви!
Действително небето сякаш се разтвори и едри капки дъжд заудряха по листата.
— Да се върнем при каретата — предложи Арамис.
— Няма да успеем…
— Все още можем да стигнем, преди водата да е прокапала през листата.
— По-добре да се скрием в някоя пещера.
— Това е добро като идея, но откъде пещера?
— Има, и то само на десет крачки от тук.
— Колко сте щастлив, че имате такава памет — възкликна Арамис. — А не се ли боите, че кочияшът, като не ви види, че сме тръгнали по обиколен маршрут, и ще тръгне след каретите на придворните?
— Не, не се боя. Ако оставя някъде кочияша и екипажа, те ще се помръднат само ако кралят специално им заповяда, а това не е много сигурно. Но струва ми се, че не само ние сме влезли толкова навътре. Чувам някакви гласове.
Казвайки това, Фуке се опита да разтвори с бастунчето си гъстата зеленина, която скриваше от тях пътя.
Арамис погледна заедно с него в образувалия се процеп.
— Жена! — възкликна той.
— Мъж! — каза Фуке.
— Ла Валиер!
— Кралят!
— Охо! — възкликна Арамис. — Нима и кралят знае вашата пещера? Това не ме учудва. Той има достатъчно добри отношения с нимфите на Фонтенбло.
— Не е беда! — отвърна Фуке. — Да влезем там. Ако кралят не знае къде се намира, само ще наблюдаваме какво ще стане. Ако пък знае, тъй като пещерата има два изхода, когато той влезе през единия, ние ще излезем през другия.
— А далеч ли е още? — попита Арамис. — Дъждът вече прониква през листата.
— Вече стигнахме.
Фуке разгърна клоните и пред тях се появи едва забележим отвор, напълно покрит с бръшлян. Суперинтендантът показваше пътя. Арамис вървеше след него. Влизайки в пещерата, той се огледа.
— Внимавайте, те също се движат в тази посока!
— В такъв случай да им отстъпим място — усмихна се Фуке и дръпна Арамис за наметалото. — Не мисля, че кралят познава моята пещера.
— Действително — каза Арамис, — те търсят нещо. Изглежда, че им е нужно някакво клонесто дърво, това е всичко.
Арамис не грешеше. Кралят гледаше нагоре, а не около себе си.
Той държеше Ла Валиер под ръка. Девойката се плъзгаше по влажната трева. Людовик се огледа по-внимателно и забелязвайки огромен клонест дъб, насочи Ла Валиер към него. Бедното момиче се оглеждаше на всички страни, сякаш се боеше и искаше някой да ги забележи или просто да има до тях нечие присъствие.
Кралят я доведе до ствола на дървото, под което беше съвършено сухо, сякаш никакъв дъжд не е валял. Той застана до нея със свалена шапка. Няколко минути по-късно капките дъжд започнаха да си пробиват път през листата и да падат върху главата на краля, но той не ги забелязваше.
— Господарю — прошепна Ла Валиер, сочейки шапката му. Кралят се поклони и решително отказа да я сложи.
— Това е изключително удобен случай да им предложим нашето място — прошепна Фуке на ухото на Арамис.
— Това е изключително удобен случай да ги подслушаме, без да пропуснем нито дума от това, което те ще кажат — прошепна в отговор епископът.
Двамата замълчаха, тъй като гласът на краля ясно достигаше до тях.
— Боже мой, госпожице — каза кралят, — виждам, или по-точно, отгатвам вашето безпокойство. Повярвайте ми, искрено съжалявам, че ви отделих от останалото общество и заради мен можете да се намокрите. Но вие вече сте мокра, може би вече ви е студено?
— Не, господарю.
— Но вие треперите!
— Господарю, аз се страхувам, че в момента, когато всички са се събрали, моето отсъствие може да бъде зле изтълкувано.
— С удоволствие бих ви предложил да се върнем при каретите, госпожице, но погледнете и чуйте: може ли сега да се върви нанякъде.
Действително, гръмотевиците следваха една подир друга и дъждът се лееше на потоци.
— Освен това — продължаваше кралят — никой не би посмял да каже за вас нещо лошо. Вие сте в компанията на френския крал, което ще рече, с първия благородник на кралството.
— Разбирам ви, господарю — отвърна Ла Валиер, — за мен това е велика чест, но аз не се страхувам за себе си.
— А за кого тогава?
— За вас, господарю.
— За мен ли, госпожице? — усмихна се кралят. — Не ви разбирам.
— Нима ваше височество е забравил какво се случи снощи при нейно височество?
— Не говорете за това, моля ви, или по-добре ми позволете още веднъж да ви благодаря за вашето писмо и…
— Господарю — прекъсна го Ла Валиер, — вали, а ваше величество е без шапка.
— Моля ви да не се безпокоите за мен. Аз се страхувам, че вие може да се намокрите.
— О, аз съм селянка — отвърна с усмивка Ла Валиер. — Свикнала съм да тичам по ливадите около Лоара и по градините в Блоа във всяко годишно време. Що се отнася до моя тоалет — добави тя, поглеждайки към своята скромна муселинова рокля, — то ваше величество вижда, че за него няма какво да се страхувам.
— Действително, госпожице, неведнъж съм забелязвал, че вие дължите всичко на самата себе си, а не на облеклото. Вие не сте кокетка. За мен това е голямо достойнство.
— Господарю, не ме правете по-добра, отколкото съм в действителност. Просто кажете: вие не можете да бъдете кокетка.
— Защо?
— Защото аз не съм богата — усмихна се Ла Валиер.
— Значи вие признавате, че обичате красивите неща? — живо възкликна кралят.
— Господарю, намирам красиво само това, което е достъпно за мен, другото…
— Другото ви е безразлично.
— Другото ми е чуждо, тъй като е недостижимо.
— А аз намирам, госпожице — каза кралят, — че вие не заемате при моя двор положението, което ви се полага. Аз действително твърде малко съм осведомен за заслугите на вашето семейство. Моят дядо се е отнесъл твърде пренебрежително към вашите родственици.
— О, не, господарю! Негово кралско височество херцог Орлеански винаги е бил благосклонен към моя втори баща господин Дьо Сен Реми. Нашите услуги са били скромни и за тях ние напълно сме възнаградени. Не на всеки е дадено щастието да служи бляскаво на краля. Аз, разбира се, не се съмнявам, че ако би се представил случай, моите родственици не биха се спрели пред нищо, но за съжаление, не сме имали това щастие.
— Кралете са длъжни да поправят несправедливостта, госпожице — отвърна кралят, — и аз с удоволствие взимам върху себе си това задължение към вас.
— Не, господарю — живо възкликна Ла Валиер, — оставете всичко както си е.
— Как така, госпожице? Вие се отказвате от това, което аз искам и съм длъжен да направя за вас!
— Всичко, което бих искала, господарю, беше направено за мен в деня, в който бях удостоена с честта да бъда приета в двора на принцесата.
— Но ако вие отказвате внимание към себе си, приемете поне за вашите родственици знака на моята признателност.
— Господарю, вашите великодушни намерения ме плашат, тъй като ваше величество със своята благосклонност веднага ще създаде завистници на моите близки, а на себе си — нови врагове. Оставете ме, господарю, в забрава. Нека моите чувства към вас останат светли и безкористни.
— Но това е учудващо! — възкликна кралят.
— Интересно — прошепна Арамис на ухото на Фуке. — Кралят не е свикнал с такива думи.
— А какво ще стане, ако тя отговори по същия начин и на моето писмо? — прошепна на свой ред Фуке.
— Нека не бързаме, да изчакаме края — отвърна Арамис.
— Освен това, драги Дербле — добави суперинтендантът, който беше достатъчно зле разположен, за да повярва в искреността на чувствата, изразени от Ла Валиер, — понякога е доста изгодно да изглеждаш безкористен в очите на краля.
— Точно това си помислих и аз — отвърна Арамис. — Да послушаме какво ще стане по-нататък.
Кралят се приближи плътно до Ла Валиер и вдигна над главата й шапката си, тъй като проникващият през листата дъжд ставаше по-силен.
Ла Валиер погледна със своите прекрасни очи пазещата я от дъжда кралска шапка, поклати глава и въздъхна.
— Боже мой! — каза кралят. — Каква печална мисъл може да проникне във вашето сърце, когато аз го защитавам със своето собствено сърце.
— Ще ви отговоря, господарю. Вече засягах този въпрос, толкова деликатен за момиче на моите години. Но ваше величество ми заповяда да мълча. Господарю, вие не принадлежите на себе си. Вие сте женен и чувството, което би ви отдалечило от кралицата и приближило към мен, ще се превърне в източник на дълбоко огорчение за нея.
Кралят се опита да прекъсне Ла Валиер, но тя продължи с умоляващ жест:
— Кралицата ви обича нежно, тя следи всяка крачка на ваше величество, която ви отдалечава от нея. На нея й е подарено щастието да срещне един прекрасен съпруг, и тя със сълзи се моли на небето да й го запази. Кралицата е ревнива към най-малкия жест на сърцето ви.
Кралят отново искаше да каже нещо, но Ла Валиер отново решително го спря:
— Нима не е престъпление при тази нежна и благородна любов да се дава на кралицата повод за ревност? Простете ми тези думи, господарю. Боже мой, аз знам, че е невъзможно, или по-точно, трябва да бъде невъзможно най-великата в света кралица да ревнува от едно толкова обикновено момиче като мен. Но тя е жена и както при всяка жена, сърцето й може да се отвори за подозрения, които могат да й бъдат внушени от думите на лоши хора. В името на небето, господарю, не ми отделяйте толкова много внимание! Аз не го заслужавам.
— Нима, госпожице — извика кралят, — вие не разбирате, че говорейки по този начин, превръщате моето уважение към вас в преклонение?
— Господарю, вие приписвате на моите думи значение, което те нямат. Вие ме мислите за по-добра, отколкото съм. Смилете се над мен, господарю! Ако не знаех, че кралят е най-великодушният човек в цяла Франция, бих помислила, че ваше величество иска да ми се присмее…
— Разбира се, вие не мислите така! — възкликна Людовик.
— Господарю, ще бъда принудена да мисля така, ако ваше величество говори с мен по този начин.
— Значи аз съм най-нещастният крал в целия християнски свят — реши Людовик с неподправена тъга, — ако не мога да внуша доверие към своите думи на жената, която обичам повече от всичко на света и която разбива сърцето ми, като отказва да повярва в моята любов.
— Господарю — каза Ла Валиер, отстранявайки се внимателно от краля, който все повече се приближаваше към нея, — бурята като че ли утихва, дъждът спря.
В същото време, докато бедното момиче се опитваше да укроти сърцето си, проявяващо твърде голяма готовност да се подчини на желанието на краля, бурята се погрижи да ги опровергае. Гората се озари от синя мълния с фантастичен блясък и удар на гръмотевица, напомнящ артилерийски залп, се раздаде над самата глава на краля и Ла Валиер, сякаш височината на гостоприемния дъб я беше привлякла.
Младото момиче извика изплашено.
Кралят с едната си ръка я притисна към сърцето си, а другата протегна над главата й, сякаш я защитаваше от удара на мълнията.
Няколко минути цареше тишина, по време на която тази очарователна двойка, като всичко младо и изпълнено с любов, замря неподвижно. Фуке и Арамис също застинаха в съзерцание.
— О, господарю! — прошепна Ла Валиер. — Чувате ли?
Тя склони глава на рамото му.
— Да — каза кралят, — нали виждате, че бурята не утихва.
— Господарю, това е предупреждение. Кралят се усмихна.
— Господарю, това беше глас божи, който ни заплашва с наказание.
— Нека — отвърна кралят. — Аз приемам тази гръмотевица като предупреждение и дори като заплаха, но само в случай че през следващите пет минути се повтори със същата сила. В противен случай позволете ми да мисля, че бурята е само буря и нищо повече.
Кралят повдигна глава, сякаш предизвикваше небето. Но то, изглежда, беше влязло в сговор с Людовик, защото в продължение на пет минути след гръмотевицата, която изплаши влюбените, не се чу никакъв звук, освен от падащите капки. Когато гръмотевицата се обади отново, нейният звук беше далеч по-тих, сякаш през последните пет минути бурята, подгонена от поривите на вятъра, се беше изместила на десетки левги оттук.
— Е, какво, Луиза — прошепна кралят, — още ли ще ме плашите с гнева на небесата? Ако непременно търсите предзнаменование в мълнията, нима още мислите, че тя носи нещастие?
Младото момиче вдигна глава. В същото време дъждът нахлу през листата и заструи по лицето на краля.
— О, господарю, господарю! — извика Луиза с израз на непреодолим страх, който развълнува краля до дъното на душата му. — Нима заради мен ваше величество остава с непокрита глава под проливния дъжд? Но аз съм само едно обикновено момиче!
— Вие сте моето божество — отвърна кралят, — което изгони бурята. Вие сте богиня, която връща слънцето и топлината!
В същия момент блесна слънчев лъч и падащите от дърветата капки заблестяха като брилянти.
— Господарю — отвърна почти победената Ла Валиер, правеща последно усилие. — Господарю, още веднъж ви моля да помислите за неприятностите, които ваше величество ще изтърпи заради мен. Боже мой, в тази минута вас ви викат, вас ви търсят. Кралицата сигурно се безпокои, а принцесата… О, принцесата… — извика с ужас младото момиче.
Тези думи направиха необходимото впечатление на краля. Той трепна и пусна Ла Валиер, която държеше в прегръдките си до тази минута.
— Принцесата ли казахте?
— Да, принцесата. Тя също ревнува! — многозначително каза Ла Валиер.
Нейните срамежливи и целомъдрено наведени очи най-после се решиха въпросително да погледнат към краля.
— Но на мен ми се струва, че принцесата — възрази Людовик, правейки усилие над себе си, — няма никакво право…
— Уви! — прошепна Ла Валиер.
— Нима? — каза кралят почти с упрек. — И вие считате, че сестра може да ревнува брат си?
— Господарю, аз не смея да поглеждам в тайните кътчета на вашето сърце!
— Нима вярвате на това? — възкликна кралят.
— Да, господарю, и мисля, че принцесата ревнува! — твърдо каза Ла Валиер.
— Боже мой — обезпокои се кралят. — Нима нейното отношение към вас ви дава повод за такива подозрения? Принцесата се отнесе с вас зле и вие го приписвате на ревност, така ли?
— Не, господарю, в нейните очи аз означавам толкова малко!
— Но ако е така… — енергично произнесе Людовик.
— Господарю — прекъсна го Ла Валиер, — дъждът спря и, изглежда, идват насам.
Забравяйки всякакъв етикет, тя хвана краля за ръка.
— Какво от това, госпожице, нека дойдат. Кой ще се осмели да каже, че има нещо лошо в това, че съм бил в обществото на госпожица Дьо ла Валиер?
— Смилете се, господарю! Всички ще решат, че е странно кралят така да се е намокрил заради мен.
— Аз само изпълних дълга си на благородник и тежко и горко на този, който се забрави и започне да осъжда поведението на своя крал.
Наистина в този момент се показаха няколко придворни, които с любопитство оглеждаха гората. След като забелязаха краля и Ла Валиер, те явно решиха, че са намерили това, което им е нужно.
Бяха пратеници на кралицата и на принцесата. Свалиха шапки в знак, че са забелязали негово величество.
Независимо от смущението на Ла Валиер Людовик както преди стоеше в своята нежна, почтителна поза. После, когато всички придворни се събраха на алеята и видяха вниманието, което кралят оказваше на младата девица, оставайки пред нея със свалена шапка по време на бурята, Людовик й предложи ръката си, отвърна с кимване на почтителните поклони на придворните и все така с шапка в ръка я изпрати до каретата.
Бурята беше преминала, но дъждът продължаваше и придворните дами, на които етикетът не им позволяваше да седнат в каретите преди краля, стояха без наметала под този дъжд, от който кралят грижливо защитаваше със своята шапка най-незначителната измежду тях.
Както всички останали, кралицата и принцесата бяха принудени да наблюдават тази преувеличена любезност. Принцесата беше така оживена, че побутна с лакът кралицата:
— Вижте, моля ви се, вижте!
Кралицата беше затворила очи, сякаш главата й се маеше. Тя поднесе ръка към лицето си и седна в каретата. Принцесата я последва.
Кралят яхна коня си и без да оказва никакво предпочитание към някоя от каретите, препусна напред. Върнал се във Фонтенбло, той хвърли поводите на притичалия лакей, продължавайки да бъде замислен и погълнат от своите чувства.
Когато тълпата се отдалечи и шумът от каретите започна да затихва, Арамис и Фуке, сигурни, че никой не ги вижда, излязоха от пещерата и мълчаливо стигнаха до алеята. Епископът сякаш искаше да проникне с поглед в най-гъстото място на гората.
— Господин Фуке — каза той, след като се убеди, че са сами, — трябва на всяка цена да получите обратно вашето писмо до Ла Валиер.
— Няма нищо по-просто — отвърна Фуке, — в случай че слугата още не го е предал.
— Това е необходимо на всяка цена, нали разбирате?
— Да, кралят обича тази девойка. Не мислите ли?
— Да. Но което е по-лошо, и тя го обича страстно.
— Значи сменяме тактиката?
— Без съмнение и без да губим време. Нужно е да се срещнете с Ла Валиер и без да правите опит да спечелите нейната благосклонност, което е невъзможно, да й заявите, че сте най-преданият й слуга и най-верният приятел.
— Така ще направя — отвърна Фуке, — и без всякакво неудоволствие, защото ми се струва, че тази госпожица има златно сърце.
— А може би тя е много ловка! — размишляваше на глас Арамис. — И тогава приятелството с нея става още по-необходимо.
След като помълча известно време, той добави:
— Или аз греша, или тази хлапачка ще подлуди краля. По-бързо в каретата и напред към замъка!