Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (24)

Глава двадесет и четвърта
Тайната на краля

По пътя Людовик срещна граф Сент-Енян. — Какво стана? — попита той с престорено безпокойство. — Как е нашата болна?

— Извинете, господарю, но трябва да си призная със срам, че не зная нищо за нея.

— Как така нищо не знаете! — престори се на сърдит кралят.

— Простете, господарю, но сега срещнах една от трите бъбривки и си признавам, че тази среща ми отвлече вниманието.

— Значи я намерихте? — живо попита Людовик.

— Намерих тази, която така похвално говореше за мен, а намирайки нея, започнах да търся и другата. В този момент се появихте вие.

— Как се казва вашата красавица, Сент-Енян? Или може би е тайна?

— Господарю, това, разбира се, трябва да е тайна, и то голяма, но от вас не крия нищо. Това е госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Красива ли е?

— Необикновена красавица, господарю, познах я по гласа, когато произнасяше моето име. Приближих се до нея и я заговорих, което беше много лесно в тълпата. Започнах да я разпитвам и тя, без да подозира нищо, ми каза, че била със своите приятелки под кралския дъб, когато някой ги изплашил. Дали вълк, дали злосторник… Те се втурнали да бягат…

— А как се казват приятелките й? — живо прекъсна тирадата му кралят.

— Господарю, заповядайте да ме затворят в Бастилията!

— Защо?

— Защото съм егоист и глупак. Бях така радостен от откритието, че си загубих ума. Освен това мислех, че ваше величество толкова се интересува от Ла Валиер, че не сте придали никакво значение на подслушаното от нас бърборене. После госпожица Дьо Тоне-Шарант ме напусна и отиде при Ла Валиер.

— Да се надяваме, че и на мен ще ми провърви, както на теб. Да отидем при болната.

«Интересно! — помисли си Сент-Енян. — Той действително е увлечен по малката. Никога не бих помислил.»

Показа на краля стаята, в която бяха настанили Ла Валиер. Людовик влезе, последван от Сент-Енян.

В просторната зала с нисък таван и прозорец, гледащ към цветарника, в широко кресло беше седнала Ла Валиер и с пълни гърди вдишваше ароматния нощен въздух.

Разкошните й руси къдри под фееричната шапка се пръскаха на вълни около полуприкритите с дантели гърди и плещи, а от очите и течаха едри сълзи. Стори му се, че е още там, в гората, седнала на клон. Матова бледност покриваше лицето й, като му придаваше неописуема нежност, а физическите и нравствените страдания бяха наложили върху него отпечатък на благородна скръб. Тя седеше неподвижно, сякаш беше безкрайно далече. Изглежда, не чуваше нито шушукането на приятелките си, нито отдалечения шум на тълпата, долитащ през отворения прозорец. Беше се затворила в себе си и само прекрасните й тънки ръце от време на време потрепваха като че от невидимо докосване. Замислена, тя не усети влизането на краля.

Той видя отдалече неподвижната фигура, осветена от мекия блясък на луната.

— Боже мой — възкликна той с непресторен ужас. — Какво й е? Като че ли е безжизнена!

— Не, господарю — каза шепнешком Монтале. — Напротив, сега е много по-добре. Нали, Луиза, сега се чувстваш по-добре?

Ла Валиер не отговори нищо.

— Луиза — продължи Монтале, — кралят се безпокои за здравето ти.

— Кралят! — извика Луиза, скачайки, сякаш наистина бе още там, под стария дъб, и я изгаряше пламък. — Кралят се безпокои за моето здраве?

— Да — отвърна Монтале.

— Кралят е тук? — учуди се Ла Валиер, без да смее да повдигне очи.

— Боже мой, това е същият глас! — прошепна кралят на ухото на Сент-Енян.

— Вие сте прав, господарю — отвърна той. — Това е същата, която е влюбена в слънцето.

— Шшт! — прошепна кралят. После се приближи към Луиза.

— Вие не сте добре, госпожице? Видях ви преди няколко минути в безсъзнание на тревата. Какво се случи с вас?

— Господарю — прошепна бедната девойка, побледнявайки и треперейки като в треска, — самата аз не зная.

— Вероятно много сте ходили — каза кралят. — Може би е от умора.

— Не, господарю — побърза да отговори вместо приятелката си Монтале, — това не е от умора. Цялата вечер седяхме под кралския дъб.

— Под кралския дъб? — трепна Людовик. — Значи не съм сбъркал. — Той намигна на графа.

— Да, да — потвърди Сент-Енян, — под кралския дъб заедно с госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Откъде знаете? — попита Монтале.

— Много просто. Самата Тоне-Шарант ми каза.

— Тогава сигурно ви е казала и причината за припадъка на Луиза.

— Тя ми спомена за някакъв вълк или злосторник, не разбрах добре.

Ла Валиер слушаше със замръзнал поглед, дишайки тежко, сякаш отгатваше истината. Людовик приписа това състояние на прекараната уплаха.

— Не се бойте — успокои я той, сам развълнуван, — вълкът, който ви уплаши, е бил с два крака.

— Значи това е бил човек! — извика Луиза. — Значи някой ни е подслушвал!

— Дори да е така! Нима сте говорили неща, които не трябва да бъдат чути?

Ла Валиер плесна с ръце и закри лицето си, за да скрие избилата червенина.

— Ах! — изстена тя. — Кажете, за Бога, кой е бил в храстите? Кралят я хвана за ръката.

— Това бях аз, госпожице — каза той, наклонявайки се с уважение към нея. — Нима се боите от мен?

Ла Валиер извика високо. Силите за втори път я напуснаха и тя със стон, безчувствена падна в креслото. Кралят успя да протегне ръка и да я задържи.

На две крачки от тях стояха Тоне-Шарант и Монтале. Те също стояха като вкаменени, спомняйки си разговора с Ла Валиер, и съвсем забравиха, че трябва да й се притекат на помощ, дотолкова се бяха объркали от присъствието на краля, който, преклонил коляно, държеше в обятията си загубилата съзнание Луиза.

— Вие всичко сте чули, господарю? — прошепна с ужас Атенаис.

Кралят не отговори. Той внимателно гледаше полузатворените очи на Ла Валиер, стискайки отпусната й ръка.

— Всичко, до последната дума — обади се Сент-Енян, приближавайки се до госпожица Тоне-Шарант с надеждата, че и тя ще припадне в обятията му.

Но гордото момиче много трудно можеше да бъде докарано до припадък. То хвърли унищожителен поглед към графа и избяга от стаята.

По-храбрата Монтале се наведе към Луиза и я пое от ръцете на краля, чиято глава започваше да се замайва от аромата на косите й.

— На добър час! — прошепна Сент-Енян. — Интересна случка! Ще бъда глупав, ако първи не разкажа за нея.

Кралят се приближи към него с предупредителен жест:

— Нито дума, графе!

Бедният крал съвсем беше забравил, че само преди час бе казал същото на Сент-Енян, но със съвсем друго намерение. Да придаде на случката колкото може по-голямо значение.

Разбира се, второто предупреждение се оказа също така безполезно, както и първото. След половин час цяло Фонтенбло знаеше, че госпожица Дьо ла Валиер е признала под кралския дъб пред Монтале и Тоне-Шарант своята любов към краля.

Също така стана известно, че кралят е бил много разтревожен за здравето на госпожица Ла Валиер, че е побледнял и затреперил, взимайки в обятията си припадналата красавица. По такъв начин никой не се съмняваше, че е станало велико събитие. Кралят се е влюбил в госпожица Дьо ла Валиер и принцът може да спи съвсем спокойно.

Учудена не по-малко от другите от такова развитие на нещата, кралицата майка побърза да съобщи за него на младата кралица и на Филип Орлеански. На всекиго от тях тя предаде новината по различен начин. На снаха си каза така:

— Виждате ли, Тереза, колко сте грешили, като обвинявахте краля. Днес вече му приписват нова любов и навярно този слух е също толкова фалшив, колкото вчерашният.

Разказвайки за приключението под кралския дъб на принца, тя добави:

— Колко ви е заслепила ревността, скъпи мой Филип! Ясно е като бял ден, че кралят съвсем си е загубил главата заради девицата Ла Валиер. Сега да не вземете да кажете на жена си, че ще стигне до кралицата!

Последното предупреждение подейства незабавно. Лицето на принца просия. Той тържествуваше, но тъй като още нямаше дванадесет, а празникът щеше да продължи до два часа през нощта, Филип намери жена си, предложи й ръката си и тръгна да се разхожда с нея.

Само след няколко крачки той направи това, за което го предупреждаваше майка му:

— Моля ви, не казвайте на кралицата какво се говори за краля!

— А какво се говори? — осведоми се съпругата му.

— Че моят брат по най-невероятен начин се е влюбил.

— В кого?

— В девицата Ла Валиер.

Беше тъмно и никой не видя усмивката на принцесата.

— Ето какво било! — каза тя. — Откога е това?

— По всяка вероятност отскоро, само от няколко дни. Но това е бил само пушек, пламъкът избухна едва днес.

— Какво пък, кралят има прекрасен вкус, девойката е очарователна.

— Вие се подигравате, скъпа моя.

— Аз? Защо мислите така?

— Във всеки случай тази страст ще донесе някому щастие, дори на самото момиче.

— Вие говорите така, сякаш четете в сърцето на моята придворна дама. Защо сте така уверен, че тя ще отвърне с взаимност на страстта на краля?

— А защо мислите, че няма да отвърне?

— Защото обича виконт Дьо Бражелон.

— Мислите ли?

— Тя дори му е годеница.

— Беше.

— Как така?

— Когато към краля се обърнаха за разрешение за този брак, той отказа да го даде.

— Отказа?

— Отказа, въпреки че го молеше граф Дьо ла Фер, когото той така уважава за участието във възстановяването му на престола и за много други неща.

— Тогава за бедните влюбени остава само едно: да чакат кралят да промени решението си. Те са млади и времето е пред тях.

— Ах, душичке — каза Филип, смеейки се на свой ред, — виждам, че не знаете всички подробности, не знаете какво толкова дълбоко трогна краля.

— Какво го е трогнало? Казвайте по-скоро!

— Едно доста романтично приключение.

— Вие знаете колко обичам такива приключения, а ме измъчвате.

— И така, под кралския дъб… знаете ли къде е този кралски дъб?

— Не е ли все едно къде. И така, под кралския дъб?…

— Под кралския дъб госпожица Дьо ла Валиер е била с две свои приятелки и мислейки, че са съвсем сами, си е признала своята страстна любов към краля.

— Ето какво било! — каза принцесата, която започваше да се вълнува. — Тя се е признала в любов към краля?

— Да.

— Кога?

— Преди един час. Принцесата трепна.

— Никой ли не е знаел за тази страст преди това?

— Никой.

— Дори негово величество?

— Дори самият той. Момичето дълбоко е пазило своята тайна, но не издържало и си признало пред приятелките.

— Откъде узнахте тази глупост?

— От същото място, откъдето стана известно всичко това.

— Откъде?

— От самата Ла Валиер, която е признала своята любов пред Монтале и Тоне-Шарант.

Принцесата се закова на място и с нервно движение издърпа ръката си.

— Значи преди един час тя е направила това признание?

— Да, приблизително преди час.

— И кралят е научил за това?

— Тук именно се заключава романтичната страна на това приключение. Кралят и Сент-Енян стояли недалеч от дъба и, естествено, не пропуснали нито дума от този интересен разговор.

При тези думи принцесата почувства удар от нож в сърцето.

— Но сетне аз се виждах с краля — каза без да иска тя — и той нито дума не ми каза за това.

— Виждате ли! — наивно възкликна принцът, като тържествуващ съпруг. — Как може да ви разкаже това, което най-строго е забранил да ви казват.

— Какво!? — гневно извика принцесата.

— Казвам, че всичко е искал да остане в тайна от вас.

— Защо?

— Страхувал се е, че сте толкова близка с кралицата, та няма да издържите и ще й разкажете всичко.

Принцесата млъкна. Беше й нанесен смъртоносен удар. Тя не се успокои, докато не се срещна с краля.

Кралят, естествено, узнава всичко последен, както любовникът е единственият човек, който не знае какво говорят за неговата любима. Затова, когато Людовик видя търсещата го навсякъде принцеса, се приближи към нея малко смутен, но все така любезен и внимателен.

Принцесата чакаше той сам да заговори за Ла Валиер. Но тъй като не го дочака, тя запита:

— Е, какво се е случило с онова момиче?

— С какво момиче?

— С Ла Валиер… Нали ми казвахте, господарю, че е припаднала.

— Все още не е добре — каза кралят с престорено равнодушие.

— Това може да навреди на слуховете, които така искахте да пуснете, господарю.

— Какви слухове?

— Че се интересувате от Ла Валиер.

— Надявам се, че те сами ще се разпространят — отвърна кралят разсеяно.

Принцесата почака още малко. Тя искаше да знае дали кралят ще й разкаже за приключението под кралския дъб. Но той не обели нито дума за това. Тя също не се решаваше да го запита. Така се и разделиха, без нито дума за всичките тези събития.

Веднага след като кралят се отдалечи, принцесата потърси Сент-Енян. Това не беше трудно, тъй като графът като стражеви кораб, който придружава големи кораби, винаги се намираше някъде близо до краля.

В тази минута на нея й беше нужен именно такъв човек като Сент-Енян. Той от своя страна търсеше по-знатни слушатели, за да разкаже за разговора под дъба с всички подробности. Затова графът не чака дълго да го уговарят. Когато той завърши разказа си, принцесата каза:

— Признайте си, че това е прелестна приказка.

— Не е приказка, а истинско произшествие.

— Все едно, но си признайте, че сам не сте присъствали, а просто сте го чули от някого.

— Кълна се в честта си, ваше височество, че всичко това стана в мое присъствие.

— Според вас това признание е направило впечатление на краля, нали?

— Същото, каквото направи на мен признанието на госпожица Дьо Тоне-Шарант! — възкликна Сент-Енян. — Помислете само, принцесо, Ла Валиер сравни краля със слънцето. Това е много похвално сравнение!

— Кралят не е много по хвалбите.

— Ваше височество, кралят, колкото и да го сравняват със слънцето, все пак е човек, в което аз се убедих със собствените си очи, когато госпожица Дьо ла Валиер падна в неговите обятия.

— Ла Валиер е паднала в обятията на краля?

— Каква ефектна картина беше това! Представете си, когато Ла Валиер падна…

— Казвайте, казвайте какво сте видели! Казвайте какво сте видели.

— Същото, което видяха и всички останали. Когато Ла Валиер падна безчувствена в обятията на краля, той също едва не припадна.

Принцесата извика, тъй като нямаше сили да спре задушаващия я гняв.

— Благодаря — нервно се изсмя тя, — вие сте чудесен разказвач, господин Дьо Сент-Енян.

Задъхвайки се от ярост, тя почти тичешком се устреми към замъка.