Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3.2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиринадесета
Кралската вечеря

В същото време кралят беше на масата, малкото поканени заеха места около него, когато той както обикновено с жест ги покани да седнат. Макар че по това време етикетът не беше установен окончателно, френският двор беше напълно скъсал с традицията на простотата и патриархалната приветливост, които можеха все още да се наблюдават при Анри IV. Подозрителността на Людовик XIII малко по малко ги бе изместила и ги бе заменила с външна пищност, маскираща нищожната личност на този крал. Людовик XIV седеше на отделна маса, която като председателска катедра се извисяваше над съседните маси. Трябва да добавим, че тази маса беше по-голяма от останалите. Освен това тя беше цялата отрупана с множество разнообразни ястия: риба, дивеч, месо, плодове, зеленчуци и сладкиши.

Младият и силен крал, страстен ловец, голям любител на различните физически упражнения, освен всичко имаше и гореща кръв като всички Бурбони, а известно е, че от това храносмилането се ускорява и апетитът се възбужда отново. Людовик XIV беше страшен сътрапезник. Той обичаше да критикува своите готвачи, но когато успееха да му угодят, неговите похвали нямаха граници. Отначало кралят изсърбваше няколко супи — или ги слагаше на едно място, или пък ги пробваше поотделно, помагайки си с чаша старо вино.

Той ядеше бързо и лакомо.

Портос чакаше сигнала от Д'Артанян, но поглеждайки към краля, полугласно каза на мускетаря.

— Струва ми се, че можем да започваме. Негово величество дава добър пример. Погледнете.

— Кралят се храни — каза Д'Артанян, — но в същото време и разговаря. Направете така, че ако случайно се обърне към вас, устата ви да не е пълна. Ако е пълна, ще бъде невежливо и некрасиво.

— Тогава по-добре да не вечерям — въздъхна Портос. — Признавам, че съм гладен. Тук всичко мирише така съблазнително и дразни едновременно и обонянието, и апетита ми.

— Откажете се от мисълта да не ядете — усмихна се Д'Артанян. — Ще оскърбите негово величество. Кралят обикновено казва, че добре работи този, който добре се храни, и не обича, когато на масата му се яде слабо.

— Но как мога да стоя с празна уста, когато ям?

— Много просто — отвърна Д'Артанян, — трябва просто да глътнете всичко, което имате в устата, когато кралят неочаквано се обърне към вас.

След този разговор Портос се захвана с яденето с голям ентусиазъм.

Кралят от време на време поглеждаше към присъстващите и с вид на познавач оцени способностите на новия си гост.

— Господин Дьо Валон! — обърна се той към него.

Портос току-що беше сложил в устата си половин заешки гръб. Чувайки името си, той трепна и с мощно движение на глътката отправи парчето в стомаха си.

— Слушам, господарю — отвърна Портос с глух, но достатъчно ясен глас.

— Нека занесат на господин Дьо Валон това овнешко филе — заповяда кралят. — Обичате ли овнешко, господин Дьо Валон?

— Господарю, аз обичам всичко! — отвърна Портос.

— Всичко, което предлага ваше величество — подсказа му Д'Артанян.

Кралят одобрително кимна с глава.

— Който много работи, много яде — продължи кралят, възхитен, че е намерил такъв могъщ сътрапезник като Портос.

Последният получи блюдото с овнешко и прехвърли част от него в чинията си.

— Е, как е? — попита кралят.

— Вкусно! — спокойно отвърна Портос.

— Има ли такива крехки овни във вашата провинция, господин Дьо Валон? — продължи да пита кралят.

— Господарю — каза Портос, — мисля, че в моята провинция, както и навсякъде, всичко най-хубаво принадлежи на краля. Освен това аз ям овнешкото по друг начин, не така, както е приготвено за ваше величество.

— Как го ядете?

— Обикновено нареждам да ми приготвят едно цяло овне.

— Цяло?

— Да, господарю.

— По какъв начин?

— Ето по какъв. Моят готвач е немец, господарю. Той напълва овнето с наденици, които купува от Страсбург, с колбаси, които поръчва от Троа, и със славейчета, които получава от Питивие. Не знам по какъв начин, но той сваля месото на овнето от костите като пилешко, но при това запазва кожата и тя образува препечена коричка. Овнето се реже на колела като огромен колбас, а отвътре тече розов сок, който на вид е приятен, а на вкус възхитителен.

Портос млясна с език.

Кралят слушаше с широко отворени очи и заемайки се с подадения му задушен фазан, забеляза:

— Това е лакомник, на когото бих завидял. Как ви се струва! Цяло овне!

— Да, господарю, цяло!

— Подайте тези фазани на господин Дьо Валон. Виждам, че той е познавач.

Нареждането беше изпълнено.

После, връщайки се към овнетата, кралят попита:

— А онова ястие не е ли много тлъсто?

— Не, господарю. Мазнината изтича заедно със сока и изплува отгоре. Моят прислужник я събира със сребърна лъжица, която е специално приготвена за това.

— Къде живеете? — заинтересува се кралят.

— В Пиерфон, господарю.

— В Пиерфон? Къде е това, господин Дьо Валон? Близко до Бел-Ил?

— Не, господарю. Пиерфон е недалеч от Соасон.

— А аз мислех, че ми говорите за овнета, които пасат по крайморски ливади.

— Не, господарю. Моите ливади, макар че не са край морето, ни най-малко не им отстъпват.

— Вие имате чудесен апетит, господин Дьо Валон! С вас е приятно да се седи на масата.

— Ах, господарю! Ако ваше величество някога посети Пиерфон, ние двамата бихме изяли едно овне, защото на вас също не ви липсва апетит.

Д'Артанян енергично бутна Портос под масата. Портос се изчерви.

— В щастливата възраст на ваше величество — каза Портос, за да поправи грешката си, — аз служех като мускетар и нищо не можеше да ме засити. Апетитът на ваше величество е превъзходен, но ваше величество има много голям избор, за да може да се нарече голям лакомник.

Вежливостта на сътрапезника се хареса на краля.

— Ще опитате ли тези кремове? — обърна се той към Портос.

— Господарю, ваше величество се отнася с мен така милостиво, че ще ви кажа цялата истина.

— Кажете, господин Дьо Валон, кажете!

— От сладките неща, господарю, признавам само тестени, и то по-дебели. От всичките тези мусове и кремове коремът ми се надува, те заемат твърде много място, което ми е скъпо, тъй като не обичам да го пълня с дреболии.

— Господа — възкликна кралят, сочейки Портос, — ето ви един истински гастроном! Така са се хранили нашите бащи, които са разбирали от яденето като ние с вас само кълвем като кокошки.

С тези думи той сложи в чинията си бяло пилешко месо, смесено с шунка. Портос от своя страна се захвана с една патица. Виночерпецът напълни бокала на негово величество.

— Налейте от моето вино на господин Дьо Валон — заповяда кралят.

Това беше голяма чест на кралската маса. Д'Артанян натисна коляното на приятеля си.

— Ако можете да изядете половината от главата на глигана, която стои там, гарантирам ви, че след половин година ще бъдете херцог и пер.

— Сега ще й видя сметката — флегматично каза Портос. Действително, скоро му подадоха главата, защото на краля правеше удоволствие да се занася с човек с такъв апетит. Той не пращаше на Портос ястия, ако не беше ги опитал сам. Така той опита и главата на глигана. Портос не се уплаши: изяде не половината, както му предлагаше Д'Артанян, а три четвърти от главата.

— Няма да повярвам — каза полугласно кралят, — че дворянин, който всеки ден така добре яде и има такъв апетит, не е най-честният човек в моето кралство.

— Чувате ли? — каза Д'Артанян в ухото на приятеля си.

— Да, изглежда, съм заслужил известна милост — отвърна Портос, поклащайки се на стола.

— Вашият вятър е попътен. Да, да, да!

Кралят и Портос продължиха да се хранят за всеобщо удоволствие. Някои от гостите се опитаха да им подражават от чувство за състезателност, но скоро бяха принудени да се откажат.

Кралят се беше зачервил. Притокът на кръв към лицето означаваше, че се е нахранил. В такива минути Людовик не ставаше весел, както всички хора, пиещи вино, а изпадаше в мълчание, в мрачно настроение. Портос, напротив, беше обзет от бод радост и игривост.

Поднесоха десерта. Кралят вече не мислеше за Портос. Той все по-често поглеждаше към вратата, като се питаше защо закъснява Сент-Енян.

Най-накрая, когато кралят, дишайки тежко, довършваше купичката с конфитюр от сини сливи, господин Дьо Сент-Енян влезе. Очите на краля, които бяха добили тъмен оттенък, отново заблестяха. Людовик стана.

След краля станаха всички, дори Портос, който в момента дояждаше парче нуга, способна да залепи челюстите дори на крокодил. Вечерята завърши.