Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (128)

Глава четиринадесета
Гасконец против два пъти гасконец

Д'Артанян никога не губеше времето си напразно. Той се осведоми за Арамис и го намери. Откакто кралят беше пристигнал, Арамис се беше уединил, очевидно за да измисли нещо ново, което да прибави към програмата на негово величество. Д'Артанян нареди да доложат за него и завари епископа в красива стая, която тук наричаха синя, по цвета на тапетите. Вътре бяха Портос и няколко епикурейци. Арамис прегърна приятеля си и му предложи най-доброто място. Тъй като беше очевидно, че мускетарят иска да говори с Арамис насаме, епикурейците се сбогуваха и излязоха. Портос не се помръдна. След сития обяд той мирно спеше в своето кресло, така че никой не можеше да попречи на беседата им. Той хъркаше равномерно и под този басов акомпанимент можеше да се разговаря без пречки. Д'Артанян почувства, че трябва да започне разговора. Схватката, заради която бе дошъл тук, обещаваше да бъде упорита и дълга, затова започна направо:

— Ето ни във Во — каза той.

— Да, Д'Артанян. Харесва ли ви тук?

— Много ми харесва господин Фуке, нашия домакин. Той е очарователен. В най-висша степен.

— Казват, че кралят бил отначало хладен с него, но после омекнал.

— Защо «казват»? Нима ние сами не видяхме това?

— Аз не съм видял нищо, защото бях зает. Заедно с тези, които току-що излязоха от тук, обсъждахме някои подробности около представлението и въртележката, които ще бъдат устроени утре.

— Така ли? Значи вие сте главен разпоредител на увеселенията?

— Както знаете, приятелю, аз винаги съм бил привърженик на всякакъв род измислици. Винаги съм бил в известна степен поет.

— Помня вашите стихове. Някои бяха прелестни.

— Аз пък ги забравих. Но се наслаждавам на стиховете на другите, на Молиер, Пелисон, Лафонтен…

— Знаете ли каква мисъл ми дойде днес, на вечерята? Помислих си, че истинският крал на Франция е не Людовик XIV, а Фуке.

— Вие сте съвсем като останалите: завиждате — Арамис си пое дъх и се усмихна. — Обзалагам се, че тази фраза сте чули от господин Колбер.

Д'Артанян, за да достави удоволствие на Арамис, му разказа за нещастията на финансиста със злополучното меленско вино.

— Нищожен човек е този Колбер! — каза Арамис.

— Ако говорим истината, така си е.

— Като си помисли човек, че този подмазвач ще бъде ваш министър след някакви си четири месеца и вие ще му служите толкова усърдно, както служихте на Ришельо и Мазарини…

— Както вие служите на господин Фуке — добави Д'Артанян.

— С тази разлика, приятелю мой, че Фуке не е Колбер.

— А защо смятате, че Колбер след четири месеца ще бъде министър?

— Защото Фуке няма да бъде такъв. Ще бъде окончателно разорен.

— В такъв случай защо устройва празненства? Защо не го разубедихте?

— Работата е там, че той иска да угоди на краля, като се разорява заради него!

— Странна сметка!

— Необходимост.

— Не ви разбирам, драги Арамис.

— Както и да е, но вие виждате, че омразата надделява у господин Колбер, тя се усилва от ден на ден. Той подтиква краля да се раздели със суперинтенданта. И това е очебийно за всички. Това е заговор против господин Фуке. Което също е общоизвестно.

— Нима може да се обясни защо кралят действа против този, който е похарчил цялото си състояние само за да му достави удоволствие?

— Вярно е — каза бавно Арамис, съвсем неубеден от своя събеседник. Той искаше да се приближи към темата на разговора им от друга страна.

— Какви ли безумия няма — продължи Д'Артанян, — но вашите ако си говорим истината, аз по никакъв начин не одобрявам. Вечеря, бал, концерт, представление, въртележка, водопади, фойерверки, илюминации и подаръци, всичко това е много добре, превъзходно, съгласен съм с вас, но нима не ви стигаха тези разходи? Трябваше ли всички ваши хора например да са облечени в нови дрехи?

— Да, прав сте. Същото казвах и аз на господин Фуке, но той ми отговори, че ако беше богат, би построил, за да приеме краля, напълно нов дворец, нов от подземията до покрива, със съвършено нова мебелировка и сервизи, и след заминаването на негово величество би се разпоредил всичко това да се изгори, за да не може то… да не служи вече другиму.

— Но това са чисти бълнувания и нищо повече.

— Същото казах и аз, но той ми заяви: «Който ме съветва да бъда пестелив, в него ще виждам враг.»

— Но така можеш да полудееш! А портретът?

— Какъв портрет?

— На краля, изненадата…

— Каква изненада?

— Тази, заради която взехте от Персерен мостри от платовете. Д'Артанян млъкна. Пусна стрелата, оставаше да се разбере дали точно бе стрелял.

— Това беше любезност — отвърна Арамис.

Д'Артанян стана, приближи се до приятеля си, хвана двете му ръце и като го гледаше в очите, каза:

— Арамис, обичате ли ме все още, макар и малко?

— Разбира се, че ви обичам.

— В такъв случай направете ми една услуга. Кажете, защо взехте мострите от Персерен?

— Елате с мен и ще попитаме бедния Льобрен, който се труди над този портрет две денонощия, без да мигне…

— Арамис, бъдете честен с мен. Кажете истината, нали не искате да ми се случи нещо много, много неприятно. Вярвате ли в моя инстинкт? По-рано вярвахте в него. Той ми нашепва, че имате някакви тайни помисли. Готов съм да се закълна, че съм прав.

— Вие ме огорчавате, Д'Артанян. Ако имах някакви помисли, които трябва да крия от вас, аз, разбира се, бих замълчал за тях, нали така? Ако моите помисли бяха от такъв род, че трябваше да ги разкрия пред вас, щях да го направя и без вашето напомняне.

— Не, Арамис, не, има помисли, които могат да бъдат открити едва в подходящия момент. А този човек, който стои пред мен, който би отдал живота си за мен, не желае да ми открие едно миниатюрно ъгълче от своето сърце. О, приятелство, повтарям още веднъж, ти не си нищо повече от сянка, от примамка като всичко, което пръска около себе си лъжлив блясък!

— Не говорете така за нашето приятелство — отвърна епископът с твърд и уверен тон. — То не е от тези, за които току-що говорехте.

— Погледнете, Арамис: ние сме трима от нашата четворка. Вие ме мамите, аз ви подозирам, а Портос… Портос спи. Хубаво трио, нали? Славни останки от миналото!

— Мога да ви кажа само едно, Д'Артанян. И съм готов да се закълна пред Евангелието: обичам ви както преди. Ако понякога не съм достатъчно откровен с вас, то е само заради другите, а не заради себе си или заради вас. От всичко, в което постигна успех, вие ще получите вашия дял. Обещайте ми същата благожелателност.

— Приятелю мой, думите, които току-що произнесохте, изглеждат пълни с благородство. Вие правите заговор против Колбер. Ако става дума само за това, кажете ми направо. Имам инструмент, с който да извадя този зъб.

— Ако правя заговор против Колбер, какво ужасно има в това?

— То е твърде дребно за вас. Не за да свалите Колбер искахте мострите от Персерен. О, Арамис, та ние не сме врагове, ние сме братя! Кажете ми какво сте решили да правите и ако аз не мога да ви помогна, кълна ви се, ще остана неутрален.

— Нищо не съм решил да предприемам.

— Арамис, някакъв глас ми подсказва и просветлява ума ми… този глас никога не ме е лъгал. Вие замисляте нещо срещу краля! Вашето лице не може да ме разубеди! Да, срещу краля, повтарям ви!

— И вие ще ми помогнете? — каза Арамис, като се усмихна иронично.

— Арамис, ще направя нещо повече, ще остана неутрален и ще ви спася!

— Вие сте полудял, Д'Артанян.

— От нас двамата аз имам повече здрав разум.

— Вие ме подозирате в желание да убия краля?

— Кой е казал такова нещо?

— В такъв случай да внесем в разговора пълна яснота. Какво според вас може да се направи на краля, на нашия законен, истински крал, без да се посяга на живота му?

Д'Артанян нищо не отговори.

— Освен това тук има гвардия мускетари — добави епископът. — Вие сте у господин Фуке, вие сте у дома си. Имате господин Колбер, който в този миг сигурно съветва краля да предприеме против господин Фуке всичко онова, което може би на драго сърце бихте го посъветвали сам, ако не принадлежахте към противната партия.

— Арамис, за Бога, нека вашите думи бъдат думи на истински приятел.

— Думите на приятеля са истина. Ако аз замислям да се докосна дори с пръст до нашия крал, сина на Ана Австрийска, истинския крал на нашата родина Франция, ако аз нямам твърдото намерение да се простра пред неговия трон, ако утрешният ден в замъка Во за мен не е най-славният ден в живота на моя крал, нека ме поразят гръм и мълнии, съгласен съм на това!

Арамис произнесе тези думи, като се обърна с лице към алкова. Д'Артанян, който се беше облегнал на същия този алков, не можеше да заподозре, че нещо се крие тук. Чувството, с което бяха казани тези думи, тяхната последователност, тържествеността на клетвата, всичко това окончателно успокои мускетаря. Той хвана Арамис за двете ръце и сърдечно ги стисна.

Арамис понесе упреците, без да побледнее, но сега, когато мускетарят го хвалеше, той се изчерви. Да измами Д'Артанян беше чест за него, но да вдъхне доверие на Д'Артанян беше неловко и срамно.

— Тръгвате ли? — той го прегърна, за да не се види зачервеното му лице.

— Да, служба, няма как. Трябва да получа паролата за тази нощ.

— Къде ще спите?

— В преддверието на кралските покои. А Портос?

— Вземете го с вас, хърка като мечка.

— Така ли… значи той не е настанен при вас? — попита Д'Артанян.

— В никакъв случай. Той си има тук някъде свое помещение.

— Превъзходно! — мускетарят се успокои съвсем, след като беше осведомен, че двамата приятели живеят отделно. Рязко докосна рамото на Портос: — Да вървим!

— А! Д'Артанян, вие ли сте, скъпи приятелю? По какъв случай? Да, да, та аз съм на празненството във Во…

— И с вашия прекрасен костюм.

— Този господин Коклен дьо Волиер… много, много мило от негова страна, нали?

— Тихо! Така тропате, че ще продъните паркета — каза Арамис.

— Вярно — потвърди Д'Артанян, — тази стая е над купола.

— Не съм я заел, за да правя от нея фехтовална зала — добави епископът. — На тавана в кралските покои са изобразени прелестите на съня. Помнете, моят паркет е точно над този таван. Лека нощ, приятели, след десет минути ще бъда в леглото!

Арамис ги изпрати дружелюбно усмихнат. Но едва бяха излезли и той бързо затвори вратата с всички резета, а пускайки щорите на прозореца, извика тихо:

— Монсеньор, монсеньор!

В същия миг иззад алкова, отваряйки подвижната врата, която се намираше до кревата, излезе Филип:

— Интересно какви подозрения има кавалерът Д'Артанян?

— Познахте ли го?

— Още преди да се обърнете към него по име.

— Това е нашият капитан на мускетарите.

— Той ми е дълбоко предан — отвърна Филип, като натърти на «ми».

— Верен е като куче, но понякога хапе. Ако Д'Артанян не ви познае, преди да изчезне другият, можете да разчитате на него навеки. Ако не види нищо със собствените си очи, ще остане верен. Ако види прекалено късно, никога няма да признае, че е сгрешил. Той е истински гасконец!

— Така си и мислех. На какво ще посветим сега времето си?

— Ще заемете наблюдателния си пункт и ще наблюдавате как кралят си ляга. Вие лягате, с малката церемония според етикета. Седнете на сгъваемия стол. Аз ще преместя квадрата на паркета. Ще гледате през отвора, направен във фалшивите прозорци на купола. Виждате ли сега?

— Да, виждам Людовик — Филип трепна при вида на своя враг.

— Какво прави сега?

— Кани някакъв човек да седне.

— Спомнете си, принце мой, бележките, портретите. Кой е той?

— Човекът, когото кралят иска да накара да седне до него, е Колбер.

— Колбер в стаята на краля? — извика Арамис. — Немислимо!

— Погледнете!

Арамис погледна през направеното в пода отверстие.

— Да — каза той, — вие сте прав! Това е Колбер. О, монсеньор, какво ли ще чуем сега и какво ще излезе от тази среща между тях?

— Без съмнение нищо хубаво за господин Фуке. Принцът не грешеше. Людовик бе извикал Колбер и той се бе явил при него.

— Седнете, Колбер — каза кралят.

Интендантът, който неотдавна се боеше, че ще му поискат оставката, се зарадва на тази невиждана чест, но отказа да седне.

— Приема ли кралската покана? — запита Арамис.

— Не, той не седна.

Бъдещият крал и бъдещият папа започнаха жадно да подслушват разговора между двамата простосмъртни, намиращи се под краката им.

— Колбер — започна кралят, — днес непрекъснато ми противоречахте.

— Ваше величество… знам това.

— Много добре. Отговорът ви ми харесва. Да, вие знаехте това. Трябва да притежаваш мъжество, за да настояваш на своето.

— Рискувах да предизвикам неудоволствието ви, ваше величество, но ако действах другояче, бих ви оставил в неведение относно истинските ви интереси. Можеше да получите стомашно разстройство, ваше величество, тъй като такива пиршества се дават, за да се задуши кралят с тежестта на изисканите блюда.

Шегувайки се грубо, Колбер зачака напрегнато отговора. Людовик XIV, най-тщеславният, но и най-изтънченият човек в своето кралство, прости на Колбер дебелашката шега:

— Вярно е, Фуке ме нагости щедро. Кажете, Колбер, откъде той взема средства, за да прави такива разходи? Осведомен ли сте?

— Да, ваше величество, аз съм осведомен. Може да се каже, че знам всичко с пълна точност.

— Известно ми е, че вие смятате отлично.

— Това е първото качество, което се изисква от интенданта на финансите.

— Но то не е свойствено за всички. Да, Фуке е богат, много богат и това е известно на всички.

— Както на живите, така и на мъртвите.

— Какво искате да кажете, господин Колбер?

— Живите виждат богатствата на господин Фуке, те виждат, така да се каже, следствието и ръкопляскат. Мъртвите, които знаят по-добре източника на богатството му, обвиняват. Длъжността интендант на финансите нерядко облагодетелства този, който я изпълнява…

— Говорете с мен откровено, не се бойте, ние сме сами.

— Аз никога не се боя от нищо. Моята опора са съвестта ми и подкрепата на моя крал. — Колбер се поклони ниско.

— А ако мъртвите заговорят?

— Понякога те говорят, ваше величество. Прочете това.

— Ах, монсеньор — прошепна Арамис на ухото на принца, който, намирайки се до него, гледаше да не пропусне и дума, — вие сте тук, за да се учите на вашата кралска професия. Опознайте и чисто кралската подлост. Вие присъствате на сцена, която само Бог, или по-точно, самият дявол би могъл да замисли и изпълни. Слушайте, това ще ви потрябва в бъдеще.

Принцът удвои вниманието си и видя как кралят взе подаденото му от Колбер писмо.

— Почеркът на покойния кардинал! — възкликна кралят.

— Ваше величество има превъзходна памет — забеляза Колбер.

Кралят прочете писмото на Мазарини, което е известно на читателя още от караницата между Арамис и госпожа Дьо Шеврьоз.

— Не ми е много ясно — каза кралят.

— Ваше величество няма навиците на чиновник от интендантството.

— Виждам, че става въпрос за пари, дадени на господин Фуке.

— Съвършено вярно. За тринадесет милиона. Сумата си я бива.

— Така. Значи сметките няма да излязат с тринадесет милиона? Това не мога да разбера. Как и защо е възможен подобен недостиг?

— Не казвам, че е възможен. Казвам, че е налице. Не достигат тринадесет милиона. В писмото на краля се сочи предназначението на тази сума и нейният пазител?

— Както виждате, ваше величество, господин Фуке не е върнал тези пари, следователно ги е присвоил. Тринадесет милиона — това е четири пъти повече от разходите, които ваше величество си позволи във Фонтенбло, където, ако помните, ние изразходвахме три милиона.

Да се възкреси в душата на краля споменът за този празник, по време на който от една-единствена дума на Фуке той за първи път почувства, че суперинтендантът го превъзхожда в известно отношение, беше ловко подхвърлена подлост от един неловък човек. Настройвайки по този начин краля, Колбер можеше да спре дотук. И той го почувства. Кралят стана по-мрачен от облак. В очакване на следващите думи Колбер изгаряше от нетърпение, както Филип и Арамис на своя наблюдателен пост.

— Знаете ли какво следва от всичко това, господин Колбер? — каза кралят, като помисли малко. — Това, че ако фактът за присвояването на тринадесетте милиона стане всеобщо достояние…

— Мисля, че това може да се направи още утре, ако кралят…

— Не беше гост на господин Фуке — с достойнство отвърна Людовик.

— Кралят навсякъде е у дома си, ваше величество, особено в тези къщи, които се издържат с негови пари.

— Струва ми се — каза тихо Филип на Арамис, — че архитектът, който е строил този купол, ако беше знаял как ние с вас ще го използваме, щеше да го направи подвижен, та да падне върху главите на такива негодници като този Колбер.

— Аз също си помислих това — каза Арамис, — но Колбер е толкова близо в този момент до краля!

— Вярно, щеше да възникне въпрос за престолонаследника.

— От това би се възползвал за своите интереси вашият по-малък брат. Но нека помълчим и послушаме.

— Ако аз бях крал, нямаше какво да добавя към това, което беше казано. Бих отложил решението си до утре.

Людовик XIV най-после вдигна очи и виждайки чакащия Колбер, рязко смени посоката на разговора:

— Господин Колбер, вече е късно и аз ще си лягам. Довиждане. Сутринта ще ви съобщя решението си.

— Много добре, ваше величество — съгласи се Колбер, който се почувства оскърбен, но се постара да не издава истинските си чувства пред краля. Отправи се заднишком към изхода.

— Слугите ми! — извика кралят. В спалнята влязоха слугите.

Филип искаше да напусне наблюдателния си пост.

— Само минута още — каза Арамис с обичайно ласкавия си тон, — всичко, което току-що стана, е дреболия и утре ние вече няма да мислим за това. Събличането на краля обаче е церемония преди сън, малка, но извънредно важна, монсеньор. Учете се, учете се по какъв начин вас ви слагат да лягате, ваше величество. Гледайте, гледайте!