Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава седемнадесета
Къпането
Във Валвен, под непроницаемия свод от върби, спускащи клоните си до сините вълни, стоеше лодка със стълбичка и сини перденца. Тя служеше за убежище на къпещите се Диани, приканвани от двадесетина актеоновци, яздещи на коне по брега.
Но и самата Диана, Диана срамежливата, облечена в дълга хламида, едва ли е била по-целомъдрена и по-недостъпна от младата и прекрасна като богиня принцеса. Под ловджийската туника на Диана се виждаха кръгли и бели колене. Колчанът със стрелите не можеше да скрие мургавите плещи на богинята. Бедрата й бяха загърнати с дълго покривало, непроницаемо за най-нескромните и най-любопитни очи.
Когато тя се качваше по стълбичката, двадесет поети (в нейно присъствие всички ставаха поети), двадесет галопиращи по брега поети спряха своите коне и в един глас възкликнаха, че от тялото на принцесата във водите на щастливата река се стичат не капки, а истински перли.
Кралят, който разиграваше коня си в центъра на тази кавалкада, прекъсна техните излияния и се отстрани, боейки се да не оскърби скромността на жената и достойнството на принцесата.
За известно време сцената опустя и на лодката се възцари тишина. По шума от стъпки, по играта на гънките, по вълните, пробягващи по завеските, можеше да се отгатне шетането на прислужничките.
Кралят с усмивка слушаше дърдоренето на придворните, но беше явно, че вниманието му е насочено другаде.
И наистина, едва звъннаха металическите халки на завеските, подавайки знак, че богинята ще се появи, когато кралят бързо обърна коня си и препусна покрай брега, давайки сигнал на всички, които имаха задължението да се присъединят към принцесата.
Пажовете се хвърлиха незабавно към конете. Пристигнаха каляските, които стояха скрити под гъстите корони на дърветата. Появи се тълпа лакеи, носачи и прислужнички, помагащи по време на къпането на господарите си. В онова време тази тълпа беше нещо като говорещ вестник.
Тук бяха и селяните от околността, които искаха да видят краля и принцесата. За десетина минути цялата тази безпорядъчна тълпа представляваше изключително живописно зрелище.
Кралят слезе от коня и всички придворни го последваха. Той предложи ръката си на принцесата, която беше с богато обшит със сребро костюм за езда, прекрасно очертаващ изящната й фигура. Влажните черни коси заобикаляха нежната бяла шия. Радост и здраве блестяха в прекрасните й очи. Беше освежена и дълбоко развълнувана под големия дантелен чадър, с който я следваше един паж. Не съществуваше нищо по-нежно, изящно, поетично от тези две фигури в розовата сянка на чадъра. Кралят, чиито зъби се белееха в непрекъсната усмивка, и принцесата, чиито черни очи искряха като скъпоценни камъни.
Принцесата се приближи към своя кон — великолепен бегач от андалуска порода, бял, без никакво петънце по себе си, може би малко тежичък, но с красива, умна глава и опашка до земята. Отлична смесица на арабска и испанска кръв. Принцесата спря пред стремето, сякаш нямаше сили да постави крак върху него. Кралят я хвана за талията и я повдигна, докато ръката й като огнен пръстен обви шията му.
Людовик неволно докосна устни до ръката, която не се отдръпна. Принцесата благодари на своя царствен помощник. Всички незабавно скочиха на конете.
Кралят и принцесата изостанаха, за да пропуснат екипажите и скороходците. След каляските, които возеха свитата на Диана, тълпа прелестни нимфи, с разговори и смях препуснаха повечето конници, пренебрегвайки правилата на етикета. Кралят и принцесата пуснаха конете си ходом.
По-солидните придворни, стараещи се винаги да бъдат пред очите на краля, за да побързат при първия му зов, яздеха след него, задържайки нетърпеливите си жребци, приравнявайки крачката им към конете на краля и принцесата. Те се наслаждаваха на удоволствието, което носи обществото на остроумни хора, които изящно изригват потоци от ужасни мръсотии по адрес на своите ближни. С голямо удоволствие те се отдадоха на обичайното си злословие. Най-много шеги и смях предизвикваше нещастният принц. За Дьо Гиш искрено съжаляваха и трябва да признаем, не без основание.
В това време кралят и принцесата, след като оставиха конете да си починат и си прошепнаха един на друг сто пъти точно това, което предполагаха придворните, пуснаха конете си в лек галоп и под копитата на кавалкадата зазвънтяха усамотените горски пътеки. Едва тогава тихите разговори, леките намеци и приглушеният смях се смениха с викове. Веселието обхвана всички — от лакеи до принцове. Вдигна се шум и олелия. Гаргите и сойките се разлетяха на всички страни, а козите и елените изплашено бягаха към храстите.
При влизането в града кралят и принцесата бяха посрещнати от дружните викове на тълпата. Принцесата бързаше към съпруга си. Тя инстинктивно чувстваше, че принцът прекалено дълго не взима участие в общото веселие. Кралят се отправи към кралиците. Той съзнаваше задължението си да възнагради поне една от тях за своето отсъствие.
Принцът не прие съпругата си. Каза да й съобщят — той спи. Кралят бе посрещнат не от усмихващата се Мария-Терезия, а от излязлата в галерията Ана Австрийска. Тя го взе за ръка и го заведе в стаята си.
Какво говориха те, или по-добре да кажем, какво кралицата майка каза на Людовик XIV, това никой никога не узна. Единствено разстроеното лице на краля, когато излезе, можеше да подскаже нещо.
Но нашата задача е да изтълкуваме всичко и да информираме нашите читатели. Не бихме изпълнили това, ако читателите не узнаят нищо за съдържанието на този разговор. Поместваме всичко в следващата глава.