Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (75)

Глава двадесет и девета
Шайо

Макар че никой не ги беше викал, Маникан и Маникорн тръгнаха след краля и след Д'Артанян. Двамата бяха много умни, но честолюбието често довеждаше Маликорн твърде рано, а Маникан поради мързела си често закъсняваше.

Този път и двамата се явиха навреме.

Бяха приготвени пет коня. Двата бяха предназначени за краля и Д'Артанян, а другите два за Маникан и Маликорн. На петия кон седна паж.

Кавалкадата се понесе в галоп. Д'Артанян сам беше избрал конете. Те подхождаха идеално за събиране на разделени влюбени. Не препускаха, а летяха. Само десет минути по-късно пристигнаха в Шайо, вдигайки облаци прах.

Кралят буквално изхвръкна от коня. Колкото-и стремително да беше това движение, Д'Артанян го беше изпреварил.

Людовик благодари със знак на мускетаря и хвърли поводите на пажа. После се втурна вътре и бързо отваряйки вратата, влезе в приемната. Маникан, Маликорн и пажът останаха зад оградата, а Д'Артанян последва краля.

Първото, което кралят видя в приемната, беше Луиза: вместо на колене тя се беше проснала на пода пред голямото каменно разпятие.

Девойката лежеше върху студените плочи едва забележима в полумрака на залата, осветена само от тясно прозорче с решетки, което почти беше закрито от пълзящите растения. Тя беше сама, неподвижна, студена като камъка, върху който лежеше тялото й. Кралят помисли, че е мъртва и високо извика.

Людовик вече беше обвил с едната си ръка кръста на момичето, Д'Артанян му помогна да я повдигне, тъй като се беше вкочанила. Кралят я взе в обятията си и започна да сгрява с целувки ледените й ръце и слепоочия.

Д'Артанян удари камбанката.

При звъна се стекоха кармелитките и възмутено се разпищяха, виждайки двама непознати мъже да подкрепят някаква жена.

Игуменката също се появи. Въпреки своята суровост тя беше достатъчно светска жена и от пръв поглед различи краля по уважението, което му оказваха неговите спътници, и по властността, с която той се държеше.

Виждайки краля, игуменката веднага се оттегли, само по такъв начин можеше да запази достойнството си. Тя изпрати по монахините лекарства, като им заповяда да затворят вратите.

Отдавна беше време за това. Мъката на краля се изразяваше все по-бурно. Той беше взел решение да изпрати за своя лекар, но в тази минута Ла Валиер дойде на себе си. Отвори очи и първото нещо, което видя, беше кралят в краката й. Без съмнение тя не го позна, защото тъжно въздъхна.

Людовик я поглъщаше с жаден поглед. Накрая помътнелите й очи се спряха върху него. Тя го позна и се опита да се изтръгне от обятията му.

— Как! — прошепна. — Още ли не е извършено посвещаването?

— Не, не! — отвърна кралят. — То няма да бъде извършено, кълна ви се!

Въпреки слабостта си Ла Валиер се изправи.

— То трябва да бъде извършено! — каза тя. — Не ме спирайте!

— Как! Вие искате да ви позволя да се принесете в жертва? — извика кралят. — Никога, за нищо на света!

Д'Артанян си тръгна и влюбените останаха сами.

— Господарю! — продължи Ла Валиер. — Умолявам ви, не казвайте нито дума повече. Не погубвайте моя живот и моето бъдеще. Не погубвайте славата си заради минутна прищявка.

— Прищявка! — възкликна кралят.

— Сега, господарю — продължи Ла Валиер, — аз ясно чета във вашето сърце.

— Обяснете ми.

— Безразсъдното увлечение за кратко време можеше да ви се стори достатъчно оправдание. Но вие имате задължения, които са несъвместими с любовта към една бедна девойка. Забравете ме!

— Да ви забравя?

— Всичко вече е свършено.

— По-скоро ще умра!

— Господарю, вие не можете да обичате тази, която решихте да убиете толкова жестоко тази нощ.

— Какво говорите? Не разбирам!

— Помните ли какво поискахте вчера сутринта от мен? Да ви обичам. Какво ми обещахте в замяна? Никога да не лягате в постелята, без да се сдобрим, ако се случи да ми се разсърдите.

— Простете ми, простете ми, Луиза! Ревността ме накара да си загубя ума.

— Господарю, ревността е лошо чувство, което се разпространява като бурен, ако не се изтръгне от корен. Вие пак ме ревнувате и скоро ще ме погубите. Съжалете ме, позволете ми да умра.

— Още една дума, госпожице, и аз ще умра във вашите крака!

— Не, не, господарю, аз се познавам по-добре от вас. Не се погубвайте заради една нещастница, която всички презират!

— О, назовете ми вашите преследвачи, умолявам ви!

— Не се оплаквам от никого, господарю. Обвинявам само себе си. Сбогом, господарю! Като разговаряте така с мен, вие се компрометирате.

— Пазете се, Луиза! Със своите думи вие ме довеждате до отчаяние. Пазете се!

— Господарю, умолявам ви, разрешете ми да остана в манастира!

— Аз ще ви отнема, ако трябва, от самия Бог!

— Но преди това — извика клетото момиче — изтръгнете ме от ръцете на жестоките врагове, които застрашават живота и честта ми. Ако имате достатъчно сили за любов, намерете сили да ме защитите. Тази, която по думите ви обичате, е оскърбена, обсипана с насмешки и изгонена!

— Изгонена! — викна кралят. — За втори път чувам тази дума!

— С позор, господарю. — Вие виждате сега, че имам само един защитник — Бог, едно утешение — молитвата, едно убежище — манастира.

— Вие ще имате моя дворец и моя двор. Не се бойте, Луиза. Тези, които вчера са ви изгонили, утре ще треперят пред вас! Какво говоря, още сутринта те почувстваха моята сила. Луиза, Луиза, за вас ще бъде жестоко отмъстено! С кървави сълзи ще платят оскърбителите за вашите мъки! Кажете имената им!

— Никога! За нищо на света!

— Как тогава да ги накажа?

— Господарю, ръката ви ще отмалее, когато разберете кого трябва да накажете!

— О, вие не ме познавате! — извика Людовик. — Аз няма да се спра пред нищо. Ще превърна в пепел цялото кралство и ще прокълна цялото си семейство. Да, аз ще отсека дори тази ръка, ако тя се окаже толкова страхлива, та да не съкруши враговете на най-кроткото и мило създание на този свят!

Действително, произнасяйки тези думи, Людовик силно удари с юмрук по дъбовата преграда, която в отговор изстена глухо.

Ла Валиер се ужаси. В гнева на този всесилен млад човек имаше нещо величествено и зловещо, като в яростта на разбунтувала се стихия. Луиза, която досега мислеше, че мъката и страданията й не могат да се сравнят с нищо, беше победена от мъката на краля, изригнала в заплахи и гняв.

— Господарю — каза тя, — за последен път ви моля да ме оставите. Аз вече намерих спокойствие в това свято място. Бог е мой защитник, пред когото ще рухне цялата човешка злоба. Господарю, още веднъж ви моля да ми разрешите да живея тук.

Пред очите на краля възникна видение: Луиза, вече застаряла, неузнаваема, и друга някаква монахиня милват момченце. Луиза не ще бъде никога майка, но любовта към Бога ще я въздига до материнското чувство. Тази картина подлуди съвсем Людовик.

— В такъв случай — възкликна той — признайте си, че вие никога не сте ме обичали, кажете, че унижението ми и разкаянието ми ласкаят вашата гордост, но мъката ми не ви опечалява. Кажете, че френския крал за вас не е любим, чиято нежност би могла да ви донесе щастие, а деспот, чиято прищявка е разбила сърцето ви. Не казвайте, че се стремите към Бога, кажете, че бягате от краля. Не, Бог не е съмишленик на непреклонните решения. Бог допуска разкаянието и прощава. Бог не е противник на любовта.

Чувайки тези думи, които вливаха огън в жилите й, Луиза отчаяно се разрида.

— Значи вие не сте чули? — каза тя.

— Какво?

— Че съм изгонена, че съм презирана и достойна за презрение.

— Аз ще ви обгърна с уважение, вие ще бъдете най-обожаваната жена в моя двор, всички ще ви завиждат!

— Докажете ми, че не сте ме разлюбили.

— По какъв начин?

— Оставете ме.

— Ще ви докажа любовта си, без да се разделям с вас.

— Нима, господарю, можете да помислите, че аз ще допусна това? Нима мислите, че ще ви позволя да обявите война на цялото си семейство? Нима мислите, че ще ви позволя да отблъснете заради мен майка си, сестра си и жена си?

— А, най-после назовахте вашите гонители! Кълна се във всемогъщия Бог! Ще ги накажа!!!

— Ето затова бъдещето ме плаши. Затова се отказвам от всичко. Затова не искам да отмъщавате за мен. Стига сълзи, мъки и жалби! Аз на никого няма да причиня страдания и няма да стана виновница за нечии сълзи. Достатъчно е, че самата плаках и страдах!

— Луиза, Луиза, умолявам те! Заповядай, разпореждай се, наказвай или помилвай, но само не ме напускай!

— Уви, господарю, налага се да се разделим.

— Значи ти не ме обичаш?

— Бог вижда, че ви обичам!

— Лъжа, лъжа!

— Ако не обичах, господарю, нямаше да ви възпирам. Бих отмъстила за нанесените оскърбления, бих тържествувала над враговете, както вие ми предлагате. Но вижте, аз не искам дори сладостно възмездие чрез ватата любов, която е смисълът на моя живот. Аз исках да умра, мислейки, че вие вече не ме обичате.

— Да, да, сега всичко ми е ясно. Вие сте светица, която заслужава огромно уважение. Затова нито една жена няма да придобие над мен такава власт. Кълна ви се, бих разбил на парчета целия свят, ако този свят застане между мен и вас. Вие ми заповядвате да се успокоя и да простя! Добре, ще се успокоя. Искате да бъда кротък и благ? Ще бъда милостив и кротък. Заповядвайте, ще се подчинявам…

— Боже мой! Мога ли аз, бедното момиче, да продиктувам дори половин дума на такъв могъщ крал като вас.

— Вие сте животът и душата ми! Нима душата не управлява тялото?

— Значи ме обичате, скъпи господарю?

— С цялата си душа. С усмивка бих отдал за вас живота си, само кажете една дума.

— Обичате ли ме?

— Да, да!

— Значи няма какво повече да искам от този свят… дайте ми вашата ръка, господарю, и да се сбогуваме. Аз изпитах в този живот цялото отредено ми щастие.

— Не, не! Твоят живот едва сега започва. Вчера нямаше щастие за теб, но днес, утре и завинаги ще има! Изгони мисълта за раздялата, изгони мрачното отчаяние, любовта е наш Бог, тя е храна за живота ни. Ти ще живееш за мен и аз за теб.

Като падна пред нея на колене, в порив на неизразима радост и благодарност той започна да покрива с целувки краката й.

— Господарю! Господарю! Това е само сън!

— Защо само сън?

— Защото аз не мога да се върна в двора. Аз съм изгнаница. Как мога да се срещам с вас? Не е ли по-добре да се зазидам в манастира и да живея със спомените за вашата любов, за последните пориви на сърцето ви и за вашето последно признание? Повтарям ви, аз вече изпитах определените ми от съдбата радости.

— Вие — изгнаница? — извика Людовик. — Кой смее да гони, когато аз зова?

— О, господарю, има сила, над която кралете не могат да властват: това е общественото мнение. Помислете, нима кралят може да обича изгонена от двореца жена. Такава жена е недостойна за краля.

— Жената, която ми принадлежи, е недостойна за мен?

— Да, именно, господарю. От момента, в който ви принадлежи, вашата любовница е недостойна за вас.

— Вие сте права, Луиза. Но повече няма да бъдете изгнаница.

— Значи още не сте разговаряли с принцесата?

— Ще се обърна към майка си.

— Значи не сте се виждали и с майка си?

— Нима и тя също? Бедна Луиза! Значи против нас са всички?

— Вие няма да успеете да умилостивите нито майка си, нито сестра си. Повярвайте ми, злото е непоправимо, защото аз никога няма да се съглася да прибегнете до насилие.

— Добре, за да ви докажа своята любов, Луиза, ще направя невъзможното: ще отида при принцесата!

— Вие?

— Ще поискам да отмени решението си, ще я заставя!

— Ще я заставите? Не, не!

— В такъв случай ще я убедя. Луиза поклати глава.

— Ако трябва, няма да се спра дори пред молби! — каза Людовик. — Ще повярвате ли след това в моята любов?

Луиза вдигна глава.

— За бога, не се унижавайте заради мен, по-добре да умра! Людовик се замисли и лицето му помрачня.

— Ще обичам така, както вие обичате — каза той. — Ще понеса всичко, което вие сте понесли. Нека това бъде моето изкупление във вашите очи. Да отхвърлим всякакви дребнавости. Да бъдем велики като нашата мъка и силни като нашата любов!

Произнасяйки тези думи, той обви с ръце талията й.

— Единствена моя радост, живот мой, елате с мен!

Тя направи последно усилие, съсредоточавайки в него не волята си — волята й вече беше победена — а остатъка от силите си.

— Не, не! — едва чуто прошепна тя. — Бих умряла от срам.

— Но вие ще се върнете като кралица! Никой не знае за вашето бягство. Само Д'Артанян…

— Значи той също ме е предал? Той се закле…

— Аз се заклех да не казвам на краля! — Д'Артанян се подаде през открехнатата врата. — И удържах думата си. Разговарях с господин Дьо Сент-Енян и ако кралят ме е чул, вината не е моя. Нали така, господарю?

— Да, той е прав, простете му — каза кралят.

Ла Валиер с усмивка протегна на мускетаря малката си бяла ръка.

— Господин Д'Артанян — каза възхитен кралят, — намерете отнякъде карета за госпожицата.

— Господарю — отвърна капитанът, — каретата чака.

— Вие сте непостижим! — възкликна кралят.

— Все пак бавно ме оценявате — прошепна Д'Артанян, поласкан от похвалата.

Ла Валиер се предаде и позволи на царствения си възлюблен да я отведе. Но при вратата на приемната се отскубна от прегръдките на краля, отново се хвърли към разпятието, целуна го и каза:

— Боже мой, ти ме доведе до себе си, ти ме и отблъсна, ала твоята милост е безкрайна. Но когато се върна, забрави, че съм си тръгвала — тогава няма вече да те напусна!

От гърдите на краля се изтръгна ридание. Д'Артанян изтри една сълза. Людовик отведе девойката, настани я в каретата и сложи до нея мускетаря.

Сетне скочи на коня и препусна към двореца. Веднага след пристигането си той помоли принцесата да го приеме.