Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава двадесет и трета
Безпокойството на краля
Да оставим нещастната Ла Валиер в безсъзнание и с грижещите се за нея приятелки и да се върнем при кралския дъб.
Девойките не бяха успели да се отдалечат на двадесетина крачки, когато шумът, който ги бе изплашил, се усили. Иззад храстите се показа човек, който излезе на полянката и виждайки, че скамейката е празна, се разсмя.
По даден от него знак от храстите излезе и неговият спътник.
— Нима, господарю — започна спътникът, — уплашихте нашите госпожици, които толкова интересно разговаряха за любовта?
— Да, за съжаление — отвърна кралят. — Но ти не се страхувай, Сент-Енян!
— Каква щастлива среща, господарю! Ако се осмелявах да ви давам съвети, бих ви посъветвал да се затичате подире им.
— Те са вече далеч.
— Това не е така. Ако знаеха, че ги преследват, те с голямо удоволствие биха оставили да ги настигнат. Особено ако узнаеха кой е преследвачът.
— Ти си много самонадеян.
— Ами как! На едната аз й бях по вкус, а другата ви сравняваше със слънцето.
— Ето затова трябваше да се крием. Къде се е видяло слънцето да свети през нощта?
— Ей богу, ваше величество, вие не сте любопитен. На ваше място непременно бих поискал да узная кои са тези две горски нимфи, две дриади или феи, които имат толкова високо мнение за нас.
— Аз и така ще ги позная.
— По какъв начин?
— По гласа. Това сигурно са придворни дами. Тази, която говореше за мен, имаше прелестен глас.
— Ваше величество става неравнодушен към похвалите.
— Не може да се каже, че злоупотребявам с тях.
— Простете господарю, аз съм глупак. А каква е тази страст, за която ми признахте, след като вече сте я забравили?
— Как съм я забравил? Съвсем не. Нима може да се забравят прелестните очи на Ла Валиер?
— Да, но другата има такъв прелестен глас.
— Коя?
— Тази, която се възхищаваше от слънцето.
— Послушайте, господин Дьо Сент-Енян.
— Извинете, господарю.
— Впрочем, аз нямам претенции към твоите думи, че еднакво ми харесват приятните гласове и красивите очи. Знам, че си бъбривец и че утре ще си платя за откровеността.
— Как така?
— Естествено. Всички утре ще узнаят, че имам слабост към малката Ла Валиер. Пазете се, Сент-Енян, само на вас съм открил тайната си и ако дори един човек ми каже за това, ще знам кой ме е издал.
— С какъв жар говорите, господарю!
— Съвсем не, просто не искам да компрометирам това момиче.
— Не се безпокойте, господарю.
— Даваш ли ми дума да мълчиш?
— Кълна се, господарю!
«Отлично! — помисли си кралят, усмихвайки се. — Утре на всички ще е известно, че през нощта съм преследвал Ла Валиер.»
— Знаеш ли, струва ми се, че се заблудихме — каза Людовик, оглеждайки се наоколо.
— Това не е толкова страшно.
— Как ще излезем през тази вратичка?
— През нея ще излезем направо към мястото, където се пресичат алеите.
— Там, където отивахме, когато чухме женски гласове ли?
— Именно, господарю, особено последните думи, когато ни споменаваха двамата.
— Ти доста често започваш да си спомняш за това.
— Простете, ваше величество, но съм във възторг от мисълта, че има на света жена, която мисли за мен, докато аз не подозирам нищо и не се опитвам да я ухажвам. Ваше величество не може да разбере това, тъй като положението ви е високо и привличате всеобщо внимание.
— Не, Сент-Енян — каза кралят, опирайки се приятелски на ръката на своя спътник, — ще повярваш ли, че това наивно признание, това безкористно признание на жена, която може би никога няма да привлече вниманието ми… впрочем цялата тайнственост на днешната случка ми направи голямо впечатление и ако не се интересувах толкова силно от Ла Валиер…
— Нека това не ви спира, ваше величество. Тя ще ви отнеме доста време.
— Какво искаш да кажеш?
— Според слуховете Ла Валиер е с много висока нравственост.
— Ти все повече разпалваш интереса ми. Много ми се иска да я намеря. Да тръгваме по-скоро.
Кралят лъжеше. Съвсем не му се искаше това, но трябваше да играе своята роля.
Той бързо тръгна напред. Сент-Енян го следваше. Изведнъж кралят спря. Спря и неговият спътник.
— Сент-Енян — каза той, — струва ми се, че някой стене. Чуй.
— Действително, като че ли викат за помощ.
— Май че в тази посока — каза кралят, сочейки в далечината.
— Прилича на плач, на женско ридание — забеляза Сент-Енян.
— Да тичаме натам!
Кралят, заедно със своя любимец, се затича в посоката, откъдето се чуваха гласовете. Колкото повече се приближаваха, толкова по-силно се чуваше шумът.
— Помогнете, помогнете! — викаха два женски гласа. Младите хора се затичаха още по-бързо.
Изведнъж те видяха на тревата под клонестите върби жена на колене, поддържаща главата на друга, изпаднала в безсъзнание. На няколко крачки от тях стоеше по средата на пътя трета и викаше за помощ.
Кралят изпревари своя спътник, прескочи изкопа и се приближи до групата в момента, в който от пътеката, водеща към замъка, се показаха група хора, привлечени от виковете за помощ.
— Какво се е случило, госпожице? — попита кралят.
— Кралят! — извика Монтале и учудено разтвори прегръдката си. Ла Валиер падна на тревата.
— Да, аз съм. Колко сте неловка! Коя е вашата нещастна приятелка?
— Господарю, това е госпожица Ла Валиер! Тя припадна.
— Боже мой! — възкликна кралят. — По-бързо тичайте за лекар!
Кралят се стараеше да показва голямо вълнение. Но от Сент-Енян не се изплъзнаха фалшивите нотки, които не отговаряха на признанията за любов, чути преди малко.
— Сент-Енян — продължи кралят, — моля ви, погрижете се за госпожица Дьо ла Валиер. Извикайте доктора. Искам да предупредя принцесата за нещастието с нейната придворна дама.
Сент-Енян остана да се грижи за припадналата. Трябваше по-бързо да я пренесат в замъка. Кралят тръгна напред, зарадван от възможността да се приближи до принцесата.
За щастие, покрай тях мина карета. Те я спряха и пътуващите веднага направиха място за Ла Валиер.
Вятърът от бързата езда скоро съживи момичето.
В това време кралят намери принцесата в малката горичка, седна до нея и се постара незабелязано да притисне крака си до нейния.
— Бъдете предпазлив, господарю — каза му Хенриета, — видът ви съвсем не е равнодушен.
— Уви! — отвърна Людовик XIV едва чуто. — Боя се, че няма да сме в състояние да спазваме уговорката си.
После продължи на висок глас:
— Знаете ли за произшествието?
— Какво произшествие?
— Боже мой! Виждайки ви, забравих, че дойдох заради това. Аз съм много разстроен. Една от придворните ви дами току-що припадна. Ла Валиер…
— Бедната! — спокойно каза принцесата. — Защо? Какво й е станало?
После добави шепнешком:
— Как мислите, господарю! Искате да накарате всички да повярват, че сте влюбен в нея, а стоите тук, когато може би тя умира.
— Ах, принцесо — въздъхна кралят, — вие по-добре от мен играете ролята си. Вие всичко претегляте!
Стана от мястото си.
— Принцесо! — каза Людовик така, че всички да чуят. — Позволете ми да ви оставя. Много се безпокоя и бих искал лично да се убедя дали й е оказано внимание и лекарска помощ.
Кралят тръгна към Ла Валиер, докато присъстващите си предаваха един на друг последните му думи: «Аз много се безпокоя».