Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава петнадесета
Колбер
Историята ще разкаже, или по-точно, историята вече ни разказа за събитията, станали на следващия ден, за тези великолепни развлечения, устроени от суперинтенданта за краля. И така, на следващия ден имаше веселие и най-различни игри, имаше разходка, разкошен обяд, представление, в което за своя голяма почуда Портос позна господин Коклен дьо Волиер, който играеше във фарса «Непоносимите». В крайна сметка така наричаше господин Дьо Брасие дьо Пиерфон тази комедия.
В течение на този толкова богат на неочаквани събития, наситен и блестящ ден, когато на всяка крачка възникваха чудеса сякаш от «хиляда и една нощ», кралят, загрижен след вчерашния си разговор с Колбер, заразен от налятата в него отрова, беше студен, сдържан и мълчалив. Нищо не можеше да го накара да се засмее, чувстваше, че дълбоко заседналото раздразнение идва някъде отдалеч и малко по малко се усилва, както става с ручей, който се превръща в могъща река, събирайки в себе си хиляди хранещи го с вода притоци. Едва към пладне кралят малко се развесели. Изглежда беше взел някакво решение.
Арамис, който следеше всяка крачка на Людовик, така както и всяка негова мисъл, усети, че събитието, което очаква, няма да закъснее.
През целия този ден кралят, който без съмнение искаше да се освободи от измъчващата го мрачна мисъл, с такава настойчивост търсеше компанията на Ла Валиер, с каквато избягваше среща с Колбер и с Фуке. За миг само зърна Ла Валиер, седнала самичка и дълбоко замечтана сред виещи се храсти, сякаш в образа й се бе събрала женствеността на всички красавици по света.
Вечерта настъпи. Кралят изрази желание за игра на карти, спечели хиляда пистола, сложи ги в джоба си и ставайки от игралната маса, каза:
— Да вървим, господа, в парка.
Там той се срещна с дамите, бе спечелил хиляда пистола, както току-що съобщихме, но Фуке съумя да загуби десет хиляди и по такъв начин за придворните останаха сто и деветдесет хиляди ливри и техните лица, както и лицата на офицерите от кралската охрана, сияеха от радост.
Съвсем друго изразяваше лицето на краля. Въпреки печалбата, която никак не му беше безразлична, лицето му сякаш беше забулено с тъмен облак. Зад завоя на една от алеите го чакаше Колбер. Кралят го избягваше през целия ден, но сега му даде знак и двамата тръгнаха навътре в парка.
Ла Валиер също видя намръщеното чело и горящия поглед на краля, но тъй като в душата й нямаше нито едно кътче, където не би могла да проникне нейната любов, тя разбра, че този сдържан гняв таи зад себе си заплаха за някого, и застана като ангел милосърден да прегради пътя на отмъщението. Развълнувана, смутена и тъжна след дългата раздяла с любимия, тя се яви пред краля с толкова печален вид, че той изтълкува настроението й неблагоприятно за себе си. Бяха сами, или почти сами, тъй като Колбер, виждайки младото момиче, изостана на десет крачки. Кралят се приближи към Ла Валиер, взе я за ръка и попита:
— Ще бъде ли нескромно, госпожице, да се осведомя какво става с вас? Вие въздишате, очите ви са влажни…
— О, ваше величество, ако аз въздишам и очите ми са влажни, ако съм печална, то причина за това е вашата печал…
— Грешите, госпожице. Изпитвам не печал, а унижение.
— Унижение! Какво чувам? Възможно ли е?
— Казвам, госпожице, че там, където съм аз, никой друг не може и не трябва да бъде господар. А погледнете сега, нима мен, краля на Франция, не ме затъмнява със своето сияние кралят на тези владения? О — продължи той, стискайки зъби и свивайки ръката си в юмрук, — о, когато помисля, че този властелин, този крал е неверен слуга, който се е извисил и възгордял, заграбвайки моя собственост… Да, аз ще превърна този безсъвестен министър и неговото празненство в траур и нимфите на Во, както се изразяват поетите на Фуке, дълго ще помнят това!
— Ах, ваше величество!
— Да не би госпожицата да е на страната на Фуке?
— Не, само ще попитам: достатъчно добре ли сте осведомен? Ваше величество знае от опит цената на придворните сплетни и козни.
Людовик нареди на Колбер да се приближи.
— Говорете, господин Колбер, тъй като аз смятам, че госпожица Дьо ла Валиер се нуждае от вашите думи, за да повярва на своя крал. Обяснете на госпожицата какво е направил Фуке, а вие, госпожице, бъдете така добра да изслушате господин Колбер, моля ви.
Защо Людовик XIV така настойчиво искаше Ла Валиер да изслуша Колбер? Причината е много проста: сърцето му не беше спокойно. Умът му не беше докрай убеден, той се досещаше, че някаква мрачна, тъмна, объркана и непонятна за него интрига се крие зад тази история за тринадесетте милиона, и му се искаше чистата душа на Ла Валиер, възмутена от кражбата, да одобри, макар и само с една дума, решението, което беше взел и което се колебаеше все още да приведе в действие.
— Говорете, господине — каза Ла Валиер на приближилия се към нея Колбер, — говорете, след като кралят желае да ви изслушам. Кажете, в какво се състои престъплението на господин Фуке?
— О, то не е много сериозно, госпожице — отвърна мрачната личност, — той си е позволи да злоупотреби с доверието…
— Говорете, говорете, Колбер, а когато разкажете всичко, ни оставете и предупредете господин Д'Артанян, че трябва да му дам нареждания.
— Господин Д'Артанян! — възкликна Ла Валиер. — Защо ще викате господин Д'Артанян? Умолявам ви, ваше величество, отговорете ми!
— Той ще арестува този възгордял се титан, който, верен на своя девиз, се кани да се изкачи на моето небе.
— Тук? В дома му?
— Защо не? Ако е виновен, той и в дома си е виновен, както на всяко друго място.
— Господин Фуке, който напълно се разорява, за да окаже чест на своя крал?
— Струва ми се, госпожице, че този предател е намерил във вас ревностна защитница.
— Ваше величество, аз не защитавам Фуке, а вас. Вие се безчестите с подобна заповед.
— Аз да се безчестя? — кралят побледня от гняв. — Наистина, госпожице, вие влагате в думите си непонятна страст.
— Влагам страст не в думите си, а в службата към вас, ваше величество! — промълви благородното момиче.
Колбер се изсмя тихо, после измърмори нещо. Ла Валиер, се изправи гордо пред него и с огнен поглед го накара да замълчи:
— Господине, когато кралят постъпва правилно или когато не е прав пред мен или пред моите близки, аз мълча, но когато кралят дори оказвайки услуга на мен или на тези, които обичам, постъпва зле, аз му го казвам.
— Но на мен ми се струва, госпожице — реши да каже нещо Колбер, — че аз също обичам краля.
— Да, господине, ние и двамата го обичаме посвоему — отвърна Ла Валиер с такъв глас, че сърцето на младия монарх затуптя по-силно. — Но аз така го обичам, че всички знаят и всичко е толкова чисто, че дори самият крал не се съмнява в силата на моята любов. Той е мой крал и мой господар, аз съм само една смирена слугиня, но този, който нанася удар върху неговата чест, удря по моя живот. Повтарям, хората, които съветват краля да арестува господин Фуке в неговия дом, лишават от чест негово величество краля на Франция!
Колбер наведе глава. Той почувства, че кралят вече не е на негова страна. Макар и с наведена глава, прошепна:
— Госпожице, остава ми да кажа само една дума…
— Не я казвайте, господине, защото аз няма да я чуя. Какво можете да ми кажете? Че господин Фуке е извършил престъпление? Аз го зная, защото кралят ми каза. А след като кралят е казал: «аз вярвам в това», не е нужно и чужди уста да повтарят: «аз утвърждавам това». Но дори господин Фуке да е последният от хората, казвам го на висок глас, той трябва да бъде свещен за краля, защото кралят е негов гост. Дори неговият дом да е свърталище, а Во — вертеп на фалшификатори и бандити, неговият дом си остава така свят, а замъкът му — неприкосновен, защото в него живее семейството му и защото това е убежище, което не биха оскърбили дори наемните палачи.
Ла Валиер замълча. Въпреки всичко кралят и се любуваше. Той беше победен от горещите й думи и от благородната й защита. Колбер се прегъна смазан от неравната борба. Накрая кралят въздъхна, подаде ръка на Ла Валиер и каза с нежен глас:
— Госпожице, защо ме нападате? Знаем ли какво може да направи този негодник утре, ако му дам възможност да поеме глътка въздух?
— Боже мой, нима той няма да бъде винаги във вашите ръце?
— А ако се изплъзне, ако избяга? — възкликна Колбер.
— Тогава, господине, вечна слава за краля ще бъде това, че е дал възможност на господин Фуке да избяга: колкото по-голяма е вината на господин Фуке, толкова по-блестяща ще бъде в сравнение с тази низост, с петното на позора, славата на негово величество краля!
Людовик целуна ръката на госпожица Дьо ла Валиер и се отпусна пред нея на колене.
«Свършено е с мен» — реши Колбер. Но само след миг лицето му просия: «Не, не, все още не!»
Докато кралят, скрит зад гъстите клони на липите, прегръщаше Ла Валиер с цялата страст на своята неописуема любов, Колбер потършува в портфейла си и измъкна сгъната като писмо хартия, леко пожълтяла, но изглежда доста скъпоценна, тъй като интендантът се усмихна при вида й. После той премести злобния си поглед върху открояващата се чудесна двойка — крал и млада девойка, които внезапно бяха осветени от отблясъците на приближаващите се факли.
Людовик видя светлината на тези факли, отразена от бялата копринена рокля на госпожица Ла Валиер.
— Прощавай, Луиза — прошепна той, — ние не сме сами!
— Госпожице, госпожице, идват насам! — добави Колбер иронично.
Луиза бързо изчезна зад дърветата, а когато кралят се изправи, Колбер се обърна към него:
— Ах, госпожица Дьо ла Валиер изпусна някаква хартия, писмо, нещо бяло, вижте, ваше величество.
Кралят се наведе бързо и вдигна писмото, което веднага смачка в ръката си. В този момент факлите заляха със светлина тъмната алея.