Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (129)

Глава петнадесета
Колбер

Историята ще разкаже, или по-точно, историята вече ни разказа за събитията, станали на следващия ден, за тези великолепни развлечения, устроени от суперинтенданта за краля. И така, на следващия ден имаше веселие и най-различни игри, имаше разходка, разкошен обяд, представление, в което за своя голяма почуда Портос позна господин Коклен дьо Волиер, който играеше във фарса «Непоносимите». В крайна сметка така наричаше господин Дьо Брасие дьо Пиерфон тази комедия.

В течение на този толкова богат на неочаквани събития, наситен и блестящ ден, когато на всяка крачка възникваха чудеса сякаш от «хиляда и една нощ», кралят, загрижен след вчерашния си разговор с Колбер, заразен от налятата в него отрова, беше студен, сдържан и мълчалив. Нищо не можеше да го накара да се засмее, чувстваше, че дълбоко заседналото раздразнение идва някъде отдалеч и малко по малко се усилва, както става с ручей, който се превръща в могъща река, събирайки в себе си хиляди хранещи го с вода притоци. Едва към пладне кралят малко се развесели. Изглежда беше взел някакво решение.

Арамис, който следеше всяка крачка на Людовик, така както и всяка негова мисъл, усети, че събитието, което очаква, няма да закъснее.

През целия този ден кралят, който без съмнение искаше да се освободи от измъчващата го мрачна мисъл, с такава настойчивост търсеше компанията на Ла Валиер, с каквато избягваше среща с Колбер и с Фуке. За миг само зърна Ла Валиер, седнала самичка и дълбоко замечтана сред виещи се храсти, сякаш в образа й се бе събрала женствеността на всички красавици по света.

Вечерта настъпи. Кралят изрази желание за игра на карти, спечели хиляда пистола, сложи ги в джоба си и ставайки от игралната маса, каза:

— Да вървим, господа, в парка.

Там той се срещна с дамите, бе спечелил хиляда пистола, както току-що съобщихме, но Фуке съумя да загуби десет хиляди и по такъв начин за придворните останаха сто и деветдесет хиляди ливри и техните лица, както и лицата на офицерите от кралската охрана, сияеха от радост.

Съвсем друго изразяваше лицето на краля. Въпреки печалбата, която никак не му беше безразлична, лицето му сякаш беше забулено с тъмен облак. Зад завоя на една от алеите го чакаше Колбер. Кралят го избягваше през целия ден, но сега му даде знак и двамата тръгнаха навътре в парка.

Ла Валиер също видя намръщеното чело и горящия поглед на краля, но тъй като в душата й нямаше нито едно кътче, където не би могла да проникне нейната любов, тя разбра, че този сдържан гняв таи зад себе си заплаха за някого, и застана като ангел милосърден да прегради пътя на отмъщението. Развълнувана, смутена и тъжна след дългата раздяла с любимия, тя се яви пред краля с толкова печален вид, че той изтълкува настроението й неблагоприятно за себе си. Бяха сами, или почти сами, тъй като Колбер, виждайки младото момиче, изостана на десет крачки. Кралят се приближи към Ла Валиер, взе я за ръка и попита:

— Ще бъде ли нескромно, госпожице, да се осведомя какво става с вас? Вие въздишате, очите ви са влажни…

— О, ваше величество, ако аз въздишам и очите ми са влажни, ако съм печална, то причина за това е вашата печал…

— Грешите, госпожице. Изпитвам не печал, а унижение.

— Унижение! Какво чувам? Възможно ли е?

— Казвам, госпожице, че там, където съм аз, никой друг не може и не трябва да бъде господар. А погледнете сега, нима мен, краля на Франция, не ме затъмнява със своето сияние кралят на тези владения? О — продължи той, стискайки зъби и свивайки ръката си в юмрук, — о, когато помисля, че този властелин, този крал е неверен слуга, който се е извисил и възгордял, заграбвайки моя собственост… Да, аз ще превърна този безсъвестен министър и неговото празненство в траур и нимфите на Во, както се изразяват поетите на Фуке, дълго ще помнят това!

— Ах, ваше величество!

— Да не би госпожицата да е на страната на Фуке?

— Не, само ще попитам: достатъчно добре ли сте осведомен? Ваше величество знае от опит цената на придворните сплетни и козни.

Людовик нареди на Колбер да се приближи.

— Говорете, господин Колбер, тъй като аз смятам, че госпожица Дьо ла Валиер се нуждае от вашите думи, за да повярва на своя крал. Обяснете на госпожицата какво е направил Фуке, а вие, госпожице, бъдете така добра да изслушате господин Колбер, моля ви.

Защо Людовик XIV така настойчиво искаше Ла Валиер да изслуша Колбер? Причината е много проста: сърцето му не беше спокойно. Умът му не беше докрай убеден, той се досещаше, че някаква мрачна, тъмна, объркана и непонятна за него интрига се крие зад тази история за тринадесетте милиона, и му се искаше чистата душа на Ла Валиер, възмутена от кражбата, да одобри, макар и само с една дума, решението, което беше взел и което се колебаеше все още да приведе в действие.

— Говорете, господине — каза Ла Валиер на приближилия се към нея Колбер, — говорете, след като кралят желае да ви изслушам. Кажете, в какво се състои престъплението на господин Фуке?

— О, то не е много сериозно, госпожице — отвърна мрачната личност, — той си е позволи да злоупотреби с доверието…

— Говорете, говорете, Колбер, а когато разкажете всичко, ни оставете и предупредете господин Д'Артанян, че трябва да му дам нареждания.

— Господин Д'Артанян! — възкликна Ла Валиер. — Защо ще викате господин Д'Артанян? Умолявам ви, ваше величество, отговорете ми!

— Той ще арестува този възгордял се титан, който, верен на своя девиз, се кани да се изкачи на моето небе.

— Тук? В дома му?

— Защо не? Ако е виновен, той и в дома си е виновен, както на всяко друго място.

— Господин Фуке, който напълно се разорява, за да окаже чест на своя крал?

— Струва ми се, госпожице, че този предател е намерил във вас ревностна защитница.

— Ваше величество, аз не защитавам Фуке, а вас. Вие се безчестите с подобна заповед.

— Аз да се безчестя? — кралят побледня от гняв. — Наистина, госпожице, вие влагате в думите си непонятна страст.

— Влагам страст не в думите си, а в службата към вас, ваше величество! — промълви благородното момиче.

Колбер се изсмя тихо, после измърмори нещо. Ла Валиер, се изправи гордо пред него и с огнен поглед го накара да замълчи:

— Господине, когато кралят постъпва правилно или когато не е прав пред мен или пред моите близки, аз мълча, но когато кралят дори оказвайки услуга на мен или на тези, които обичам, постъпва зле, аз му го казвам.

— Но на мен ми се струва, госпожице — реши да каже нещо Колбер, — че аз също обичам краля.

— Да, господине, ние и двамата го обичаме посвоему — отвърна Ла Валиер с такъв глас, че сърцето на младия монарх затуптя по-силно. — Но аз така го обичам, че всички знаят и всичко е толкова чисто, че дори самият крал не се съмнява в силата на моята любов. Той е мой крал и мой господар, аз съм само една смирена слугиня, но този, който нанася удар върху неговата чест, удря по моя живот. Повтарям, хората, които съветват краля да арестува господин Фуке в неговия дом, лишават от чест негово величество краля на Франция!

Колбер наведе глава. Той почувства, че кралят вече не е на негова страна. Макар и с наведена глава, прошепна:

— Госпожице, остава ми да кажа само една дума…

— Не я казвайте, господине, защото аз няма да я чуя. Какво можете да ми кажете? Че господин Фуке е извършил престъпление? Аз го зная, защото кралят ми каза. А след като кралят е казал: «аз вярвам в това», не е нужно и чужди уста да повтарят: «аз утвърждавам това». Но дори господин Фуке да е последният от хората, казвам го на висок глас, той трябва да бъде свещен за краля, защото кралят е негов гост. Дори неговият дом да е свърталище, а Во — вертеп на фалшификатори и бандити, неговият дом си остава така свят, а замъкът му — неприкосновен, защото в него живее семейството му и защото това е убежище, което не биха оскърбили дори наемните палачи.

Ла Валиер замълча. Въпреки всичко кралят и се любуваше. Той беше победен от горещите й думи и от благородната й защита. Колбер се прегъна смазан от неравната борба. Накрая кралят въздъхна, подаде ръка на Ла Валиер и каза с нежен глас:

— Госпожице, защо ме нападате? Знаем ли какво може да направи този негодник утре, ако му дам възможност да поеме глътка въздух?

— Боже мой, нима той няма да бъде винаги във вашите ръце?

— А ако се изплъзне, ако избяга? — възкликна Колбер.

— Тогава, господине, вечна слава за краля ще бъде това, че е дал възможност на господин Фуке да избяга: колкото по-голяма е вината на господин Фуке, толкова по-блестяща ще бъде в сравнение с тази низост, с петното на позора, славата на негово величество краля!

Людовик целуна ръката на госпожица Дьо ла Валиер и се отпусна пред нея на колене.

«Свършено е с мен» — реши Колбер. Но само след миг лицето му просия: «Не, не, все още не!»

Докато кралят, скрит зад гъстите клони на липите, прегръщаше Ла Валиер с цялата страст на своята неописуема любов, Колбер потършува в портфейла си и измъкна сгъната като писмо хартия, леко пожълтяла, но изглежда доста скъпоценна, тъй като интендантът се усмихна при вида й. После той премести злобния си поглед върху открояващата се чудесна двойка — крал и млада девойка, които внезапно бяха осветени от отблясъците на приближаващите се факли.

Людовик видя светлината на тези факли, отразена от бялата копринена рокля на госпожица Ла Валиер.

— Прощавай, Луиза — прошепна той, — ние не сме сами!

— Госпожице, госпожице, идват насам! — добави Колбер иронично.

Луиза бързо изчезна зад дърветата, а когато кралят се изправи, Колбер се обърна към него:

— Ах, госпожица Дьо ла Валиер изпусна някаква хартия, писмо, нещо бяло, вижте, ваше величество.

Кралят се наведе бързо и вдигна писмото, което веднага смачка в ръката си. В този момент факлите заляха със светлина тъмната алея.