Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (97)

Глава петдесет и първа
Бражелон продължава да разпитва

Капитанът изпълняваше служебните си задължения като дежурен. Той беше седнал в дълбоко кожено кресло, забил шпори в паркета, с шпага между краката. Четеше купчина писма, натрупани пред него, като сучеше мустаци. Забелязвайки сина на стария си приятел, Д'Артанян измърмори нещо зарадван.

— Раул, мили мой, по какъв случай те е извикал кралят? Тези думи неприятно изненадаха младежа и той отговори, сядайки на стола:

— Всъщност аз нищо не знам за това. Знам само, че се върнах.

— Хм! — измърмори Д'Артанян, прибирайки писмото, което четеше, и хвърляйки учуден поглед към своя събеседник. — Какво разправяш, мили мой? Че кралят въобще не те е викал, а ти все пак си се върнал? Нещо тук не разбирам.

Раул беше бледен и с притеснен вид въртеше в ръка шапката си.

— Какви са тези кисели физиономии и какъв е този задгробен глас? — каза капитанът. — В Англия ли си придобил такива навици? Дявол да го вземе! Аз също бях в Англия, но оттам се върнах весел като лалугер. Ще разказваш ли? Как се чувства баща ти?

— Скъпи приятелю, извинете ме, аз исках да попитам същото.

Проникващият във всяка тайна Д'Артанян каза:

— Неприятности ли имаш?

— Предполагам, че сте отлично осведомен, господин Д'Артанян. Много добре знам, че не мога да се състезавам с вас нито по хитрост, нито по сила и че вие с лекота ще ме надвиете. Виждате ли, сега съм една безкрайно глупава, жалка и нищожна твар. Умът ми се е изпарил, ръцете ми са безпомощни. Не ме презирайте, а ми помогнете! Аз съм най-нещастният сред смъртните!

— Това пък защо е? — попита Д'Артанян, като разхлабваше пояса си, а изразът на лицето му се смекчи.

— Защото госпожица Дьо ла Валиер ме мами! А аз я обичам безумно, повярвайте ми, безумно!

Д'Артанян надзърна в най-скритото място в душата на Раул.

— Това е немислимо! И ти си като всички твои връстници. Ти не си влюбен, а просто обезумял.

— Ами ако не е така?

— Няма разумен човек, който може да повлияе на безумец, на когото се е завъртяла главата. През живота си стотици пъти съм се парил така. Ти можеш да ме чуеш, но няма да го направиш. Ще ме слушаш, но няма да ме разбереш. Ще ме разбереш, но няма да послушаш съвета ми.

— Все пак опитайте, моля ви да опитате!

— Ще кажа нещо повече: ако имах нещастието наистина нещо да знам и да съм толкова нечувствителен, че да споделя с теб това, което знам, тогава щях да се скарам с теб. Ти никога няма да ми простиш, че съм разрушил твоята илюзия, както се казва за любовните работи.

— Господин Д'Артанян, вие знаете абсолютно всичко, а ме оставяте в неведение, в пълно отчаяние, в агония. Това е ужасно!

— Дрън-дрън-дрън!

— Вие знаете, че аз никога от нищо не се оплаквам. Но тъй като Господ и баща ми никога не биха ми простили, ако си тегля куршум в челото, то аз сега ще си тръгна оттук и ще накарам първия срещнат да ми разкаже това, което не желаете да ми съобщите. Ще го обвиня, че е лъжец…

— И ще го убиеш, нали? Чудесно! Моля! Какво ме интересува това? Убивай, мили мой, убивай, щом това ти доставя удоволствие. Прави като страдащите от зъбобол. Те ми казват: «О, как страдам! Готов съм от болка да гриза желязо.» А аз им отговарям: «Гризете го, приятели, гризете го, може би наистина ще се избавите от гнилия зъб.»

— Не, аз никого няма да убивам, господине — каза мрачно Раул.

— Да, вие днешните млади хора, умирате за подобни пози. Ще оставите да ви убият, така ли? Колко мило! Да не мислиш, че ще съжалявам за теб? О, не, аз целия ден ще си повтарям едно и също: «Що за нищожен боклук е това пеленаче Бражелон, що за глупак! Цял живот съм загубил, за да го науча как да държи шпагата, а този глупак се остави до го промушат като кокошка.» Вървете Раул, вървете и оставете да ви убият, приятелю мой.

Раул мълчаливо закри лицето си с ръце и прошепна:

— Няма на света приятели! Има само присмехулници и равнодушни!

— Глупости! Аз не съм присмехулник, макар че съм чистокръвен гасконец. Не съм и равнодушен. Ако бях равнодушен, щях да ви пратя по дяволите още преди четвърт час, защото дори обезумелият от радост човек щеше да бъде натъжен от вас, а натъжения щяхте да уморите. Нима, млади момко, искате да предизвикам у вас отвращение към вашата мила и да ви науча да проклинате жените, когато те са честта и щастието на човешкия живот?

— Господине, кажете ми какво знаете и ще ви бъда благодарен до края на дните си!

— Мили мой, нима си въобразявате, че аз ще си тъпча главата с всичките тези истории за дърводелци, за художници, за стълби и портрети и още сто хиляди такива басни. Та аз ще откача от това!

— Дърводелец? Какво прави тук дърводелец?

— Наистина не знам. Но ми разказваха, че някакъв дърводелец продупчил някакъв паркет.

— При Ла Валиер?

— Мили мой, скоро ще стане един час, откакто ви повтарям, че за нищо не съм осведомен.

— Но художникът? И този портрет…

— Казват, че кралят поръчал портрет на една от придворните дами.

— На Ла Валиер ли?

— Ти май друго освен това име не знаеш! Кой ти казва, че става дума за Ла Валиер?

— Но ако не става дума за нея, защо предполагате, че това може да представлява интерес за мен?

— Аз и не искам да представлява интерес за теб. Ти питаш, аз отговарям. Искаш да знаеш скандалната хроника и аз ти я разказвам. Извлечи от нея всичко, което можеш.

Раул отчаяно се хвана за главата, скочи и се накани да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита Д'Артанян.

— При едно лице, което ще ми каже истината. Госпожица Дьо ла Валиер, нали? — каза с ирония Д'Артанян. — Чудесна мисъл! Искаш да получиш утешение и ще го получиш веднага. За себе си тя нищо лошо няма да каже. Върви.

— Грешите, господине — отвърна Раул, — жената, към която искам да се обърна, ще каже за нея доста лоши неща. Тя е Монтале.

— Приятелката, а? Жената, която по тази причина силно ще преувеличава в едната или в другата посока. Не говорете с Монтале, мили мой Раул.

— Защо?

— Защото по този начин ще разгласиш тайната си. И от нея ще се възползват. Почакай, ако можеш.

— Не мога.

— Толкова по-зле! Виждаш ли, Раул, ако беше ме осенила някоя щастлива мисъл… но тя не се появява…

— Позволете ми, приятелю мой, да споделям с вас само моята скръб и сам да се измъквам от цялата тази каша.

— Така ли? Да ти позволя да затънеш окончателно, това ли искаш? Сядай на масата и вземай перото.

— Защо?

— За да пишеш на Монтале и да поискаш среща от нея.

В този момент вратата се отвори и приближилият се до Д'Артанян мускетар каза:

— Господин капитан, тук е госпожица Дьо Монтале, която желае да говори с вас.

— С мен ли? — избоботи Д'Артанян. — Нека влезе и веднага ще разберем дали с мен иска да говори.

Хитрият капитан добре бе отгатнал. Монтале влезе и като видя Раул, извика:

— Господине, господине, вие сте тук! Простете, господин Д'Артанян.

— С удоволствие ви прощавам, госпожице — каза Д'Артанян, — зная, че съм в такава възраст, когато ме търсят само при най-остра нужда.

— Търсех господин Дьо Бражелон — отвърна Монтале.

— Какво щастливо съвпадение! Аз също исках да ви видя.

— Раул, не желаете ли да излезете с госпожица Монтале?

— От все сърце.

— Вървете.

Той мълчешком изведе Раул от кабинета, след което взе Монтале под ръка и прошепна на ухото й:

— Бъдете добро момиче. Пощадете и него, пощадете и нея.

— Ах — отвърна тя също така тихо, — не аз ще разговарям с него. Принцесата го търси!

Изтича след Раул, който я очакваше далеч зад вратата разтревожен и озадачен от този диалог, който не предвещаваше нищо хубаво за него.