Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (3)

Глава трета
Играта при краля

Д'Артанян беше прав. Фуке играеше на карти при краля.

Изглежда, заминаването на Бъкингам беше разляло балсам във всички сърца.

Принцът сияеше и се разтапяше от любезности пред майка си.

Граф Дьо Гиш нито за момент не се отделяше от Бъкингам, разпитвайки го за предстоящото пътешествие. Херцогът беше приветлив и замислен като човек, направил решителна крачка. Той слушаше графа, като от време на време хвърляше към принцесата тъжни и нежни погледи.

Опиянена от успеха си, принцесата делеше вниманието си между краля, който играеше с нея, принца, който се подсмиваше над крупните й печалби, и Дьо Гиш, който не скриваше детинската си радост.

Що се отнася до Бъкингам, той я занимаваше много малко. Този беглец, този изгнаник, се превръщаше вече за нея в блед спомен. Харесваха й усмивките, ухажванията, комплиментите на Бъкингам, докато беше тук. Но след като си тръгва: далеч от очите — вън от сърцето!

Херцогът не можеше да не забележи тази промяна. Тя болезнено го нараняваше. Той беше по природа деликатен, горд и способен на дълбока привързаност човек. Херцогът проклинаше деня, в който тази страст беше овладяла сърцето му. Студеното равнодушие на принцесата действаше върху Бъкингам. Той не беше в състояние да я презира, но вече беше способен да усмирява поривите на сърцето си.

Принцесата се досещаше за настроението на херцога и с удвоена енергия се стараеше да се възнагради за изплъзващия се поклонник. Тя даде пълна воля на своето остроумие, решавайки, че на всяка цена трябва да затъмни всички, да засенчи самия крал.

Постигна своето. Двете кралици, въпреки достойнството си, и кралят, независимо от всеобщото преклонение пред него, бяха изместени на втори план.

Намръщените кралици малко по малко станаха разговорливи и дори започнаха да се смеят. Кралицата майка беше заслепена от блясъка, който отново озаряваше кралския род благодарение на ума на внучката на Хенрих IV.

Людовик, който завиждаше като младеж и като крал на всеки успех, не можеше да остане равнодушен към това изящно френско остроумие, което английският хумор правеше още по-привлекателно. Той като дете се поддаваше на очарованието от блестящия водопад шеги.

Очите на принцесата искряха, когато някой от ухажорите и поднесеше цвете. От алените й устни се лееше веселие, както назидателни речи от устата на стареца Нестор.

Тази вечер Людовик XIV оцени у принцесата женствеността. Бъкингам видя в нея кокетка, достойна за най-жестоко наказание. Дьо Гиш започнала гледа на нея като на божество, а придворните като на възходяща звезда, чиято светлина трябва да стане източник на всякакви облаги.

А само преди няколко години по време на танците Людовик дори не благоволи да подаде ръка на тогавашното грозноватичко момиче. Доскоро Бъкингам изгаряше от страст към тази кокетка. Дьо Гиш гледаше на това божество като на жена. Придворните не смееха дори крадешком да похвалят тази звезда, страхувайки се да не разсърдят краля, на когото тя някога не се беше харесала.

Ето какво ставаше в тази паметна вечер при играта на карти у краля.

Младата кралица, макар че беше испанка и племенница на Ана Австрийска, обичаше краля и не умееше да скрива чувството си.

Ана Австрийска, наблюдателна като жена и властолюбива като кралица, почувства бързо, че принцесата набира сила, която не е за пренебрегване. Тя отстъпи пред нея.

Това накара младата кралица да стане и да се отдалечи в покоите си. Кралят не обърна внимание на излизането й, макар че кралицата показваше, че не се чувства добре.

Установеният от Людовик XIV етикет му даваше право да не проявява никакво вълнение. Той предложи ръка на принцесата и без да погледне към брат си, я изпрати до нейните покои.

Беше забелязано, че на прага на стаята й кралят въздъхна дълбоко.

Жените, от чието внимание нищо не се изплъзваше, и най-вече Монтале, не пропуснаха да прошепнат на приятелките си:

— Кралят въздъхна.

— И принцесата въздъхна. Беше истина.

Принцесата въздъхна беззвучно, но придружи въздишката си с такъв изразителен поглед на своите красиви черни очи, че лицето на краля се покри с доста забележима червенина.

С една дума, Монтале беше допуснала нескромност и тази нескромност, изглежда, подейства силно на приятелката й, тъй като госпожица Дьо ла Валиер побледня силно, когато кралят се изчерви, и цяла трепереща, влезе в стаята на принцесата, забравяйки дори да вземе от нея ръкавиците, както изискваше етикетът.

Вярно е, че тази провинциалистка можеше да се оправдае за несръчността, която я беше овладяла в присъствието на краля. Действително, затваряйки вратата, тя не сваляше очи от краля, който излизаше заднишком от стаята на принцесата.

Кралят се върна в залата, където вървеше играта. Искаше му се да започне разговор, но скоро стана ясно, че мислите му се оплитат.

Той няколко пъти сбърка при изчисленията, което беше добре дошло за някои придворни, ползващи се от подобни грешки още от времето на Мазарини.

Така Маникан, със свойствената му разсеяност (да не си помисли читателят нещо лошо за него), Маникан, най-честният човек на света, прибра падналите на килима двадесет хиляди ливри, сякаш нищо не се бе случило. Собственикът им остана неизвестен.

Господин Дьо Вард, развълнуван от току-що станалите събития, остави печалбата си от шестдесет луидора на херцог Бъкингам, а той пък, подобно на баща си, не обичаше да си цапа ръцете с пари и ги остави до един свещник, сякаш той беше живо същество.

Кралят постепенно се овладя и тогава до него се приближи Колбер, който през цялото време търсеше случай да поговори с него. С най-почтителни изрази, но и с най-голяма настойчивост той започна нещо да съветва краля.

Людовик внимателно изслуша Колбер и като се огледа, попита:

— Нима господин Фуке още не си е тръгнал.

— Не, господарю, аз съм тук — отзова се суперинтендантът, който беше зает в разговор с Бъкингам.

Той веднага се приближи до краля. Людовик също направи няколко крачки насреща му и каза с очарователна небрежност:

— Извинете, господин суперинтендант, че ви попречих, но аз обикновено ви викам, когато сте ми нужен.

— Винаги съм на услугите на краля! — отвърна Фуке.

— По-точно, на мен са ми нужни услугите на вашата хазна — каза кралят, усмихвайки се с неохота.

— Моята хазна още повече е на услугите на краля — хладно отговори Фуке.

— Работата се състои в това, че искам да устроя празник във Фонтенбло. Вратите ще бъдат отворени цели две седмици. Нужни са ми…

Той погледна косо към Колбер.

Фуке спокойно дочака края на изречението.

— Четири милиона — каза кралят в отговор на злорадата усмивка на Колбер.

— Четири милиона! — повтори суперинтендантът с нисък поклон.

Ноктите му се бяха впили в гръдта и през ризата издраскаха кожата до кръв, но лицето му с нищо не издаде вътрешното му вълнение.

— Да, господине — каза кралят.

— В какъв срок, господарю?

— Е, когато можете… Впрочем… не… колкото може по-скоро.

— Необходимо е време…

— Време! — възкликна Колбер тържествуващ.

— Време, за да се преброят парите — продължи суперинтендантът, хвърляйки към Колбер поглед, пълен с презрение. — На ден могат да се претеглят и преброят само един милион, господарю.

— Значи, четири дни — заключи Колбер.

— Ах — прекъсна го Фуке, обръщайки се към краля, — моите служители правят чудеса, когато трябва да се угоди на ваше величество! Четирите милиона ще бъдат готови само след три дни.

Дойде ред на Колбер да побледнее. Людовик го погледна с учудване.

Фуке спокойно се отдалечи, усмихвайки се по своя път на многочислените си приятели, в чиито очи четеше искрено разположение, граничещо със състрадание. Не по усмивката трябваше да се съди за настроението му. Всъщност той беше напълно отчаян.

Няколко капки кръв бяха изцапали ризата му, но дрехите ги скриха, както усмивката скри неговия бяс.

По това, как Фуке седна в каретата, и слугите се досетиха, че техният господар е разстроен. Затова всичките му заповеди се изпълняваха с такава точност, както командите на разгневения капитан на военен кораб по време на буря.

Каретата полетя като стрела. По пътя Фуке едва успяваше да приведе в ред мислите си.

Той се отправи към Арамис, който още не си беше легнал.

Що се отнася до Портос, той вечеря отлично с печено овнешко, два печени фазана и цяла планина раци, след което като античен борец разпореди да натъркат тялото му с ароматни масла, да го завият в чаршафи и да го занесат до затоплената постеля.

Както вече казахме, Арамис още не си беше легнал. Облякъл удобен кадифен халат, той пишеше писмо след писмо със своя бърз ситен почерк, който можеше да помести четвърт книга само върху една страница.

Вратата се отвори бързо и суперинтендантът влезе бледен, развълнуван, загрижен.

Арамис вдигна глава.

— Добър вечер, драги ми Дербле — каза Фуке. Наблюдателният поглед на прелата веднага забеляза угнетеното състояние на влезлия.

— Добра ли беше играта при краля? — попита Арамис, за да започне разговор.

Фуке седна и със знак заповяда на придружилия го лакей да излезе от стаята. Когато последният изчезна, той отвърна:

— Прекрасна!

Арамис, който през цялото време го наблюдаваше внимателно, забеляза как приятелят му се облегна нервно на креслото.

— Загубихте както обикновено? — поинтересува се Арамис, без да изпусне от ръка перото.

— Даже свръх обикновеното! — отвърна Фуке.

— Но вие винаги така спокойно се отнасяте към своите загуби.

— Понякога да!

— Какъв лош играч сте!

— Всяка игра е различна, господин Дербле.

— Колко загубихте, монсеньор?

Фуке мълча няколко секунди, за да се овладее напълно, и отвърна без никакъв признак на вълнение в гласа:

— Днешната вечер ми струва четири милиона.

Той горчиво се изсмя. Арамис, който никак не очакваше подобна цифра, изпусна перото от ръката си.

— Четири милиона! — каза той. — Вие сте загубили четири милиона? Възможно ли е?

— Господин Колбер държеше моите карти — отвърна суперинтендантът със същия зловещ смях.

— Ах, разбирам. Значи ново искане на пари?

— Да, приятелю.

— От краля ли?

— От неговата собствена уста. Не е възможно да убиеш човек с по-очарователна усмивка.

— Дявол да го вземе!

— Какво мислите за това?

— Мисля, че просто искат да ви разорят. Това е ясно като бял ден.

— Значи убежденията ви не са се променили?

— Да. Впрочем тук няма нищо чудно, защото ние и по-рано го бяхме предвидили.

— Вярно, но не съм очаквал, че ще стане въпрос за четири милиона.

— Ако знаехте състоянието на моята хазна, скъпи Дербле, нямаше да разсъждавате толкова спокойно.

— Обещахте ли ги?

— Какво ми оставаше?

— Вие сте прав.

— В деня, когато аз откажа, Колбер ще намери тази сума. Къде? Не знам. Но той ще я намери и тогава съм загубен!

— Без съмнение. След колко дни обещахте тези четири милиона?

— След три дни. Кралят много бързаше.

— След три дни!

— Ах, приятелю мой — продължи Фуке, — помислете си само, сега, когато пътувах по улицата, минувачите си викаха: «Ето, минава богаташът Фуке!». Наистина, скъпи мой, от това човек може да полудее.

— Не, монсеньор, не си струва! — флегматично отвърна Арамис, посипвайки с пясък току-що написаната страница.

— Тогава ми дайте лекарство против тази неизлечима болест.

— Единственото лекарство е да заплатите.

— Но аз едва ли мога да събера такава сума. Ще трябва да събера всичко. Колко погълна Бел-Ил! Колко погълнаха пенсиите! Сега парите станаха рядкост. Да допуснем, че този път ще намерим пари, а по-нататък? Повярвайте ми, с това нещата няма да спрат. Кралят, у когото се пробуди вкус към златото, прилича на тигър, който е опитал месо: и двамата са ненаситни. В един прекрасен ден все пак ще се наложи да кажа: «Това е не възможно, господарю». В този ден аз съм загинал. Арамис само сви рамене.

— Човек във вашето положение, монсеньор, загива само когато поиска.

— Частно лице, каквото и положение да заема, не може да се бори с краля.

— Ха! Когато бях млад, се борех със самия кардинал Ришельо, който освен че управляваше Франция, беше и кардинал!

— Нима имам армия, войници, съкровища? Дори Бел-Ил вече не е мой.

— Нуждата ще ви научи на всичко. Тъкмо когато ви се стори, че всичко е загубено, изведнъж ще се намери някакво решение и ще ви спаси.

— Кой ще намери това решение?

— Вие самият.

— Аз? Аз не съм изобретателен.

— В такъв случай аз.

— Хващайте се за работа още тази минута.

— Има още много време.

— Вие ме убивате със своята флегматичност, Дербле! — каза суперинтендантът, изтривайки с кърпа челото си.

— Нима сте забравил какво ви говорих някога?

— Какво?

— За нищо не се безпокойте, ако имате смелост. Имате ли я?

— Мисля, че да.

— Тогава не се безпокойте.

— Значи всичко е решено: в последната минута ще се явите на помощ, Дербле?

— Аз само ще се разплатя с вас за всичко, което направихте за мен, монсеньор.

— Да се поддържат хора като вас, господин Дербле, е задължение на финансистите.

— Ако предпазливостта е типична за финансистите, то милосърдието е добродетел за духовниците. Този път действайте сам, монсеньор. Още не сте стигнали до върха. Когато настъпи този момент, ще видим.

— Това ще стане много скоро.

— Прекрасно. А в настоящия момент ми позволете да кажа, че паричните ви затруднения много ме огорчават.

— Защо именно в настоящия момент?

— Защото аз сам се канех да искам от вас пари.

— За себе си?

— За себе си или за своите, или за нашите.

— Каква сума?

— Успокойте се! Сумата е достатъчно кръгла, но не чудовищна.

— Кажете я!

— Петдесет хиляди ливри.

— Дреболия.

— Наистина ли?

— Разбира се, петдесет хиляди ливри винаги ще се намерят. Ах, защо този интригант Колбер не се задоволява с такива суми? Щеше да ми е много по-лесно. За кога са ви нужни парите?

— За утре сутринта. Утре е първи юни.

— Какво от това?

— Крайният срок на едно от нашите поръчителства!

— Нима имаме такива?

— Разбира се. Утре изтича срокът за плащане на последната третина.

— Каква третина?

— Сто и петдесетте хиляди ливри на Безмо.

— Безмо? Кой е той?

— Комендантът на Бастилията.

— Вярно. Вие искате да заплатя сто и петдесет хиляди ливри за този човек?

— Да.

— Но за какво?

— За длъжността му, която той купи, или по-точно, която ние купихме от Лувиер и Трамбле.

— Много смътно си спомням за това.

— Не е чудно, толкова работа имате. Аз обаче мисля, че по-важно за нас от тази работа няма.

— Тогава кажете ми за какво купихме тази длъжност?

— Първо, за да му помогнем.

— А после?

— После, да помогнем и на самите себе си.

— Как така на самите себе си? Вие се шегувате.

— Идват времена, монсеньор, когато познанството с коменданта на Бастилията може да бъде много полезно.

— За щастие, не разбирам думите ви, Дербле.

— Монсеньор, ние имаме свои поети, инженер, архитект, свои музиканти, свой печатар, свои художници. Трябва да имаме и свой комендант на Бастилията.

— Мислите ли?

— Монсеньор, нека се избавим от илюзиите си. Като нищо можем да попаднем в Бастилията, драги Фуке — каза епископът, усмихвайки се и показвайки белите зъби, които преди тридесет години бяха пленили Мари Мишон.

— И вие мислите, че сто и петдесет хиляди ливри не са много висока цена за това познанство, Дербле? Обикновено вие по-добре влагате капиталите си.

— Ще дойде време, когато ще разберете своята грешка.

— Драги ми Дербле, когато попаднеш в Бастилията, няма какво да се надяваш на помощта на старите си приятели.

— Защо, след като разписките са в ред? А освен това, повярвайте ми, сърцето на този добряк Безмо не е като на придворните. Уверен съм, че той винаги ще ми бъде благодарен за тези пари, а да не говорим, че пазя всичките му разписки.

— Що за дяволии! Някакво лихварство под вид на благотворителност?

— Господине, моля ви, не се бъркайте в тези неща. Ако тук има лихварство, то отговарям за него единствено аз. Ползата от него е за двама ни, това е всичко.

— Това някаква интрига ли е, Дербле?

— Може би.

— И Безмо участва в нея?

— Защо да не участва? Срещат се и по-лоши участници. Значи мога да разчитам, че ще получа утре пет хиляди пистола?

— Може би ще ги искате тази вечер?

— Би било още по-добре. Искам да тръгна на път по-рано. Бедният Безмо не знае къде съм и сигурно се пече на горещи въглени.

— Ще получите парите след час. Ах, Дербле, процентите за вашите сто и петдесет хиляди ливри никога няма да изкупят моите четири милиона — добави Фуке, ставайки от креслото.

— Кой знае, монсеньор.

— Спокойна нощ! Преди да си легна, трябва да поговоря с моите служещи.

— Спокойна нощ, монсеньор!

— Дербле, вие ми пожелавате невъзможното.

— Значи ще получа петдесет хиляди ливри днес?

— Да.

— Тогава спете съня на праведник! Лека нощ, монсеньор! Въпреки уверения тон, с който беше произнесено това пожелание, Фуке си тръгна, клатейки глава и въздишайки дълбоко.