Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава тринадесета
Принцът ревнува от Дьо Гиш
Принцът шумно разтвори вратите като човек, влизащ с най-добри намерения, който не се съмнява, че ще достави удоволствие.
Принцесата, покорена от звуците на музиката, беше оставила започнатия обяд и танцуваше, забравила за всичко на света.
Неин кавалер беше Дьо Гиш. Той стоеше на едно коляно, вдигнал ръце, полузакрил очи, като испански танцьор с горящ поглед и ласкав жест. Принцесата пърхаше около него усмихната, съблазнителна. Монтале се възхищаваше. Ла Валиер седеше в ъгъла и замечтано гледаше танцуващите.
Невъзможно е да се опише как подейства на тези щастливи хора появата на принца. И също така трудно е да се опише как подейства на Филип видът на тези щастливи хора.
Граф Дьо Гиш нямаше сили да стане. Принцесата замря, без да довърши стъпката, неспособна да промълви нито дума. Кавалерът Дьо Лорен се беше облегнал на вратата и спокойно се усмихваше, като човек, който изпитва най-обикновено възхищение.
Бледността на принца, конвулсивните потрепвания на ръцете и краката му поразиха всички присъстващи. Звуците на музиката се смениха с дълбока тишина.
Възползвайки се от всеобщото мълчание, кавалерът Дьо Лорен почтително приветства принцесата и Дьо Гиш, като се стараеше да ги представи с този поздрав като домакини.
Принцът приближи до тях и каза пресипнало:
— Много се радвам, много се радвам. Идвах към вас, като мислех, че ще ви заваря болна и тъжна, а ви заварвам в разгара на удоволствието. Радвам се да го видя. Изглежда, моят дом е най-веселата къща на света!
После се обърна към Дьо Гиш:
— Не знаех, че сте такъв прекрасен танцьор, графе. Отново се обърна към жена си и продължи:
— Бъдете по-любезна с мен. Когато устройвате такива веселби, канете и съпруга си. А то аз съм съвсем изоставен.
Дьо Гиш вече беше успял да се овладее и с вродената си гордост, която толкова му отиваше, каза:
— Ваше височество, вие знаете, че животът ми е на ваше разположение. Когато потрябва да го дам, аз винаги съм готов. Сега трябва само да танцуваме под звуците на цигулката и аз танцувам.
— Вие сте прав — хладно каза принцът. — А вие не виждате, принцесо, че вашите дами отвличат моите приятели. Господин Дьо Гиш е не ваш приятел, а мой. Ако искате да обядвате без мен, си имате дами. А когато аз обядвам сам, моите кавалери трябва да са при мен. Не ме ограбвайте съвсем.
Принцесата почувства и упрека, и урока. И се изчерви.
— Ваше височество — възрази тя, — преди пристигането ми във Франция не знаех, че принцесите заемат тук същото положение, каквото жените в Турция. Не знаех, че е забранено да се виждат с мъже. Но ако такава е вашата воля, аз ще й се покоря. Може би ще поискате да преградите прозорците ми с железни решетки, моля, не се стеснявайте!
Тази реплика предизвика усмивка у Монтале и Дьо Гиш, но отново изпълни с гняв сърцето на принца.
— Много мило! — започна той, сдържайки се с усилие. — Как почтително се отнасят с мен в собствения ми дом!
— Ваше височество, ваше височество — шепнеше на ухото му Дьо Лорен, така че всички да виждат, че го успокоява.
— Да вървим! — отвърна му принцът и се обърна толкова рязко, че едва не събори принцесата.
Кавалерът го последва в кабинета му, където принцът даде воля на яростта си.
— Твоето мнение?
Кавалерът беше скръстил ръце и гледаше към небето:
— Ваше височество, положението е много сериозно.
— Това е ужасно! Такъв живот не може да продължава повече!
— Какво нещастие наистина! — допълни Дьо Лорен. — А ние мислехме, че със заминаването на палавия Бъкингам всичко ще стане спокойно.
— Стана още по-зле.
— Не съм казвал това, ваше височество.
— Ти не го казваш, но аз го казвам. Бъкингам никога не би се осмелил да стори и четвърт от това, което видяхме.
— Какво именно…
— Но как?… Да се криеш, за да танцуваш, да се правиш на болна, за да обядваш насаме с него!
— Не, не, ваше височество!
— Да, да — принцът започваше да реагира като малко дете. — Но аз няма да търпя това!
— Ще стане скандал…
— Дявол го взел! С мен не се церемонят, та аз ли да се церемоня! Почакайте ме, кавалере. Ей сега ще се върна.
Принцът мина в съседната стая и запита лакея дали се е върнала от параклиса кралицата майка.
Ана Австрийска беше щастлива. В семейството й цареше съгласие, народът беше във възторг от младия крал, държавните доходи растяха, външният мир беше обезпечен, с една дума, очертаваше се спокойно бъдеще. Понякога се упрекваше, че бе приела бедния юноша като майка, а го отхвърляше като мащеха.
Неочаквано при нея влезе херцог Орлеански.
— Майко — викна той, затваряйки след себе си вратата, — така повече не може да продължава!
Ана Австрийска вдигна към него прекрасните си очи и въздъхна.
— За какво говорите?
— За принцесата.
— Сигурно лудият Бъкингам й е изпратил някое прощално писмо?
— Не, майко, работата въобще не е в Бъкингам. Принцесата вече му е намерила заместник.
— Филип, какво говорите? Вашите думи са много лекомислени.
— Нима не сте забелязала, че господин Дьо Гиш постоянно е при нея, дори когато не е нужно?
Кралицата плесна с ръце и се разсмя.
— Филип — каза тя, — вие положително сте болен.
— От това не ми става по-леко, майко, аз страдам много.
— Вие искате да ви лекуват от болест, която съществува само във вашето въображение? Вие желаете, ревнивецо, да ви поддържат, да одобряват поведението ви, макар че вашата ревност не почива на никакви основания.
— Ето, започвате и за този да говорите същото, което говорехте за онзи.
Принцът се поклони засегнат.
— Но ако ви представя факти, ще повярвате ли?
— Сине мой, във всичко останало освен ревността бих ви повярвала без всякакво позоваване на факти, но за нея това не ви обещавам.
— Значи да разбирам вашите думи така: ваше величество ми заповядва да мълча и да забравя за всичко.
— В никакъв случай, вие сте мой син и мой майчински дълг е да бъда към вас снизходителна.
— Доведете до край своята мисъл: вие сте снизходителна към мен, защото аз съм безумец.
— Не преувеличавайте, Филип, и недейте да представяте жена си като развалено същество.
— Но фактите!
— Слушам ви.
— Днес сутринта в десет часа при принцесата свиреше музика.
— Невинно забавление.
— Господин Дьо Гиш разговаряше с нея насаме… Да пропуснах да ви кажа, че последната седмица той я следва като сянка.
— Сине мой, ако те правеха нещо лошо, щяха да се скрият.
— Прекрасно! — извика херцогът. — Само това и чаках, да го кажете. Запомнете го добре. Днес сутринта ги изненадах и съвършено ясно изразих своето недоволство.
— Бъдете уверен, че това е напълно достатъчно, ако не сте прекалили в своето недоволство. Тези млади жени са много обидчиви. Да ги упрекна в грешка, която не са извършили, понякога е все едно да кажа, че са могли да я направят.
— Добре, добре, почакайте. Запомнете какво казахте, майко: «Днешният урок е достатъчен и ако те правеха нещо лошо, щяха да се крият».
— Да, ще го запомня.
— Ето тогава, разкайвайки се, че сутринта се бях поразгорещил, и въобразявайки си, че Дьо Гиш е сърдит и седи вкъщи, аз отново се върнах при принцесата. Познайте какво намерих там? Отново музика, танци и Дьо Гиш. Той се е криел там.
Ана Австрийска смръщи вежди.
— Това не е хубаво — каза тя. — Какво каза принцесата?
— Нищо.
— А Гиш?
— Също… впрочем не… измърмори някаква дързост…
— И какъв извод направихте, Филип?
— Че аз съм измамен и че Бъкингам е бил само прикритие, а истинският герой е Дьо Гиш.
Ана сви рамене.
— По-нататък?
— Искам да отдалеча Гиш, както Бъкингам, и ще моля краля за това, освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако вие, майко, сама не се заемете с това, вие сте толкова умна и добра.
— Не, няма.
— Какво говорите, майко!
— Послушайте, Филип, нямам намерение всеки ден да казвам на хората неприятни неща. Младежите ме слушат, но това влияние може много лесно да се загуби… А главното е, че нищо не доказва вината на Дьо Гиш.
— Той не ме харесва.
— Това е ваша лична работа.
— Добре тогава, знам какво трябва да направя — разгорещено повиши глас принцът.
Ана го погледна с безпокойство.
— Какво сте намислили?
— Ето какво: щом се появи у нас, ще наредя да го удавят в басейна.
Изричайки тази свирепа закана, принцът очакваше, че кралицата ще се ужаси, но, Ана остана напълно спокойна.
— Ами какво пък, удавете го — каза тя.
Филип беше слаб като жена. Той започна да се оплаква, че никой не го обича и че дори майка му е преминала на страната на враговете му.
— Вашата майка просто гледа по-далеч от вас и престана да ви уговаря, защото вие не я слушате.
— Аз ще отида при краля! — извика той.
— Тъкмо се канех да ви предложа същото. Сега чакам негово величество, той винаги ме посещава по това време.
Още не беше завършила, когато Филип чу шум от отваряща се врата в съседната стая и бързите стъпки на краля. Принцът се изплаши и избяга през страничната врата, оставяйки майка си сама. Ана Австрийска се закикоти и продължи да се смее до влизането на краля.
Като грижовен син Людовик идваше да се осведоми за здравето на майка си. Освен това трябваше да й съобщи, че приготовленията за заминаването за Фонтенбло са завършени.
Чувайки смеха й, той се успокои и сам се засмя.
Ана го взе за ръка и весело каза:
— Знаете ли, ужасно се гордея, че съм испанка.
— Защо, ваше величество?
— Защото испанките са по-добри от англичанките.
— Не ви разбирам.
— Кажете, откакто сте се оженили, случвало ли ви се е да упреквате кралицата?
— Нито веднъж.
— А мина доста време от сватбата ви. Вашият брат е женен от две седмици…
— И какво?
— Вече втори път се оплаква от принцесата.
— Как, пак ли Бъкингам?
— Не, сега Гиш.
— Значи принцесата е голяма кокетка.
— Боя се, че е така.
— Бедното братче!
— Виждам, че прощавате кокетството.
— Когато става въпрос за принцесата, прощавам, тъй като по природа тя не е кокетлива.
— Може би, но вашият брат от това губи ума си.
— Какво иска?
— Кани се да удави Гиш.
— Колко жестоко!
— Не се смейте. Той действително е отчаян. Измислете нещо.
— С удоволствие ще направя всичко, за да спася Гиш.
— Ако ви чуе брат ви, ще направи заговор против вас, както чичо ви против баща ви.
— Не, Филип ме обича и аз го обичам. Няма да се караме с него. Но какво ще стане?
— Трябва да забраните на принцесата да кокетничи, а на Гиш да я ухажва.
— Само това! Брат ми има много високо мнение за кралската власт… шега ли е да промениш характера на жена! На мъж както и да е…
— Какво мислите да правите?
— Гиш е благоразумен човек. Ще го убедя сам.
— А принцесата?
— С нея ще бъде по-трудно. Тук думите не са достатъчни. Ще трябва да съчиня цяла проповед.
— Трябва да се побърза.
— Обещавам да направя всичко възможно. Но днес следобед има репетиция на балета. Може да се възползвам.
— Ще проповядвате, танцувайки?
— Да, майко.
— Обещавате ли да я върнете в правия път?
— Ще изкореня ереста с убеждение или с огън.
— На добър час! Само не ме намесвайте в тази работа. Принцесата не би ми простила за нищо на света. Аз съм свекърва и трябва да съм в добри отношения със снаха си.
— Госпожо, кралят ще поеме всичко върху себе си. Знаете ли, аз размислих. По-добре да ида сега и да поговоря с нея.
— Това е прекалено тържествено.
— Какво от това? За проповедта е нужна тържественост. Цигулките могат да заглушат половината от доводите ми. Освен това трябва да попреча на брат ми да осъществи свирепите си замисли. Принцесата у дома ли е?
— Мисля, че да.
— Какви са главните точки на обвинението?
— С две думи: вечно музика… постоянни посещения на Гиш… Подозрение, че се крият от съпруга…
— Доказателства?
— Никакви.
— Добре. Тръгвам.
Кралят прецени в огледалото своя параден костюм и бледото си лице, по-красиво от всякога.
— Принцът пак ли се сърди и се крие?
— Да, огънят и водата не бягат така стремително един от друг, както тези двамата.
— Майко, целувам ви ръцете, най-красивите във Франция.
— Желая ви успех, господине… Бъдете миротворец.
— Аз не прибягвам до пратеници, значи ще успея — отвърна Людовик.
Той излезе със смях и през цялото време оправяше ту костюма, ту перуката си.