Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (58)

Глава дванадесета
Как Дьо Вард беше приет в двора

Принцът прие Дьо Вард с онзи неотменна благосклонност, която се поражда у лекомисления човек от надеждата да получи интересни новини.

Цял месец никой не беше виждал Дьо Вард, така че той беше интересен. Да се държиш добре с него, означаваше до известна степен да изневериш на старите приятели, а в изневярата винаги е скрита частица прелест, освен това с такова внимание се заглаждат минали недоразумения. Ето защо принцът прие Дьо Вард с голямо внимание.

Кавалерът Дьо Лорен, който се боеше много от съперника си, но уважаваше характера му — твърде близък до неговия собствен, но по-смел — кавалерът Дьо Лорен посрещна Дьо Вард още по-ласкаво от принца.

Както вече казвахме, Дьо Гиш също беше любимец на принца, но той се държеше малко по-настрана, като чакаше да свършат всички тези нежности.

Разговаряйки с гостите на принца и дори със самия принц, Дьо Вард не изпускаше от очи Дьо Гиш. Инстинктът му подсказваше, че Дьо Гиш е дошъл заради него. Затова, след като поздрави всички, Дьо Вард веднага се отправи към него. Те размениха най-изискани приветствия. След това Дьо Вард се върна при принца и неговата свита.

Сред всеобщите поздравления за благополучното завръщане беше обявено, че идва принцесата. Тя вече знаеше за пристигането на Дьо Вард. Всички подробности за неговото пътешествие и дуела с Бъкингам също й бяха известни. Тя не без удоволствие се канеше да присъства на съобщението, което трябваше да направи нейният враг.

Принцесата пристигна съпроводена от няколко придворни дами. Дьо Вард я поздрави по най-любезен начин и започвайки враждебните действия, обяви за готовността си да разкаже за херцог Бъкингам. Това беше отговор за студеното посрещане от страна на принцесата. Принцесата почувства удара, но се направи, че не е попаднал в целта. Принцът се изчерви, а Дьо Гиш побледня. Тя обаче запази безразличния си вид.

Принцесата беше смела, но непредпазлива. При всяко отстъпление на неприятеля тя се устремяваше напред. След минута размисъл безстрашно се хвърли в огъня.

— Много ли страдахте от раните си, господи Дьо Вард? — попита тя.

— Не, принцесо. Аз почти не чувствах болка.

— Но в такава страшна горещина…

— Морският въздух освежава, принцесо, а освен това аз имах утешение.

— Така ли! Толкова по-добре!… Какво утешение?

— Да знам, че моят противник страда повече от мен.

— О! По-сериозно от вас ли беше ранен? Не знаех това — каза напълно безстрастно принцесата.

— Вие грешите, принцесо, или по-скоро си давате вид, че грешите. Неговото тяло не изпитвате такава болка като моето, но затова пък неговото сърце беше засегнато.

Дьо Гиш разбра накъде отива работата. Той направи знак на принцесата, умолявайки я да прекрати двубоя. Но тя, давайки си вид, че не е забелязала нищо, попита, продължавайки да се усмихва:

— Нима херцог Бъкингам е бил ранен в сърцето? Досега мислех, че тези рани са неизлечими.

— Уви, принцесо — с изискана любезност отвърна Дьо Вард, — всички жени мислят така и затова са толкова самонадеяни.

— Неправилно го разбрахте, мила моя — нетърпеливо забеляза принцът. — Господин Дьо Вард иска да каже, че херцог Бъкингам е бил ранен в сърцето не от шпага, а от друго оръжие.

— Така ли било? — учуди се принцесата. — Господин Дьо Вард се е пошегувал, това е добре. Интересно би било да се знае дали тази шега щеше да се хареса на херцога! Жалко, че той не е тук, нали господин Дьо Вард?

Очите на младия човек заблестяха.

— На мен ми е много мъчно — каза той, стиснал зъби.

Дьо Гиш не се помръдваше. Принцесата, изглежда, чакаше да й се притече на помощ. Принцът се колебаеше. Тогава се обади кавалерът Дьо Лорен.

— Принцесо, Дьо Вард знае много добре, че за херцог Бъкингам сърдечните рани не са нещо ново.

— Вместо да придобия съюзник, аз си спечелих двама врагове, и то сериозни — прошепна принцесата.

Тогава тя смени темата на разговора. Принцовете и принцесите, както е известно, могат да сменят темата на разговорите и етикетът изисква това право да се уважава. Оживлението спадна. Главните артисти изиграха ролите си.

Принцесата си тръгна рано и принцът, който искаше да говори с нея, й предложи ръката си. Кавалерът Дьо Лорен, който много се страхуваше от възстановяването на добрите отношения между съпрузите, не можеше да ги остави на спокойствие.

Затова той се насочи към апартаментите на принца, с цел да го посрещне на връщане и да унищожи с две-три думи всички благоприятни впечатления, които би могла принцесата да остави у него. Дьо Гиш направи крачка към Дьо Вард, изразявайки желанието си да поговори с него. Освобождавайки се от събеседниците си, Дьо Вард се приближи до него и двамата започнаха да се разхождат из салона.

— Разказвайте! Вие сте се срещали в Булон с много интересни хора и неотдавна сте се виждали с един мой приятел.

— Срещал съм се с хора?… И с ваш приятел?…

— Колко е къса паметта ви!

— Ах, да! Бражелон!

— Именно.

— Който пътува с поръчение до Чарлз II.

— Вярно. Нима нищо не ви е разказал и вие нищо не сте му казали?

— Наистина не помня какво съм му казал, но затова отлично помня какво не съм му казал.

Дьо Вард притежаваше изключително тънък усет. По хладното и дистанцирано обръщение на Дьо Гиш той ясно почувства, че разговорът взема неприятна посока. Реши да бъде нащрек.

— И какво му спестихте? — заинтересува се Дьо Гиш.

— Всичко, което засяга Ла Валиер.

— Ла Валиер?… Нищо не разбирам! Колко странно! Да узнаете нещо далеч от Париж, което Бражелон, намирайки се тук, не знае.

— Вие сериозно ли ми задавате този въпрос?

— Напълно сериозно.

— Как! Вие, придворният, постоянният посетител в двореца, фаворит на принцесата, да не знаете нищо?

Дьо Гиш избухна:

— За коя принцеса говорите?

— Знам само една, уважаеми графе. Говоря за съпругата на принца. Нима в двора има още някаква принцеса? Кажете.

Дьо Гиш едва се сдържаше. Кавгата беше неминуема. Но Дьо Вард искаше повод за нея да бъде принцесата, а Дьо Гиш я подхващаше заради Ла Валиер. От този момент започна пълна с преструвки игра, която можеше да продължи, докато един от противниците не се почувства засегнат. Дьо Гиш успя да се овладее.

— Аз не се интересувам от принцесата, драги ми Дьо Вард. Интересува ме само това, което току-що казахте.

— Какво съм казал?

— Че сте скрили нещо от Бражелон.

— Скрил съм това, което вие знаете не по-лошо от мен — парира го Дьо Вард.

— Давам ви дума, че не знам нищо.

— Хайде, хайде!

— Ако ми кажете, ще знам, но иначе — не, кълна ви се!

— Но как така? Аз пристигам от Булон, а вие, който сте тук и виждате всичко с очите си, не знаете това, което мълвата е занесла чак там. Сериозно ли ме уверявате, че нищо не знаете?

— Както искате, Дьо Вард, но отново ви повтарям, че нищо не зная.

— Вие сте прикрит и предпазлив човек.

— Значи нищо няма да ми кажете, както и на Бражелон?

— Вие се преструвате на глух, дори принцесата не би могла да се владее по-добре от вас.

«Ах, ти, двоен лицемер! — помисли си Дьо Гиш. — Отново изкарваш принцесата на предна линия.»

— След като е трудно да се разберем за Ла Валиер и Бражелон, хайде тогава да поговорим за вашите лични работи — предложи Дьо Вард.

— Нямам никакви лични работи. Надявам се, че не сте казали на Бражелон нищо, което не можете да повторите пред мен.

— Не, естествено. Но разберете, Дьо Гиш, колкото съм неосведомен за едни неща, толкова съм осведомен за други. Например за парижките връзки на Бъкингам мога да ви кажа много неща, тъй като го придружавах. Не искате ли да послушате?

Челото на Дьо Гиш се изпоти и той го избърса.

— Не — отвърна, — хиляди пъти не! Аз въобще не съм любопитен и не желая да зная неща, които не ме засягат. Херцог Бъкингам ми е просто познат, докато Раул е мой близък приятел. Затова на мен ми е съвършено безразлично какво е станало с херцога, а живо се интересувам от всичко, което засяга Раул.

— Всичко, което се е случило с него в Париж?

— В Париж и в Булон. Разбирате, че ако нещо се случи, ще го защитя. Работите на Раул са по-важни от моите собствени.

— Но Раул ще се върне.

— Да, когато изпълни поръчението. А дотогава, разбирате, не мога да бъда равнодушен към слухове, които са в негова вреда.

— Още повече че той ще прекара в Лондон доста време — с тънка усмивка забеляза Дьо Бард.

— Мислите ли? — учуди се Дьо Гиш.

— А нима вие предполагате, че са го пратили в Лондон само за да отиде дотам и да се върне? О, не, той е изпратен в Лондон, за да остане там.

— О, графе, много неприятно предположение за Бражелон и то напълно се връзва с това, което той ми писа от Булон.

Дьо Бард си възвърна хладнокръвието. Иронията твърде много го увлече и той невнимателно даде преимущество на своя противник.

— Кажете, какво ви е писал той? — попита Дьо Бард.

— Че вие вероломно сте оклеветили Ла Валиер и вероятно сте се смели на доверието му към тази девойка.

— Всичко това е вярно — съгласи се Дьо Бард — и аз очаквах да чуя от виконт Дьо Бражелон това, което един мъж казва на друг, когато му се правят оскърбителни намеци. Така например, ако търсех с вас кавга, бих казал, че принцесата, след като отдаде вниманието си на херцог Бъкингам, го отпрати заради вас.

— Това ни най-малко не би ме оскърбило, драги Дьо Бард. — Дьо Гиш насила се усмихна, въпреки че по жилите му плъпна огън. — Такава милост е по-сладка от мед.

— Съгласен съм, но ако аз действително исках да ви предизвикам, щях да се постарая да ви улича в лъжа. Бих ви разказал за една горичка, където вие сте се срещали с тази знаменита принцеса, за падания на колене, за целуване на ръчички и тогава вие, който сте човек потаен и обидчив…

— Кълна ви се — прекъсна го Дьо Гиш, усмихвайки се насила, — кълна ви се, че това не би ме засегнало и нямаше да ви опровергавам. Какво да се прави, мили графе, така съм създаден: всичко, което се отнася за мен, приемам с ледено равнодушие. Друг е въпросът обаче, когато това засяга човек, който отсъства, който, заминавайки, ме е помолил да защитавам честта му. Всичко, което засяга този човек, ме вълнува необичайно.

— Разбирам ви, господин Дьо Гиш, но каквото и да казвате, вас сега не може да ви интересува нито Бражелон, нито това незначително момиче на име Ла Валиер.

В този момент през салона минаваха неколцина придворни, които чуха току-що произнесените думи и щяха да чуят и следващите. Дьо Вард забеляза това и умишлено продължи да говори високо.

— О, ако Ла Валиер беше кокетка като принцесата, чиито закачки, съгласен съм, са напълно невинни, нещата щяха да са по-иначе. Принцесата все пак първо изпрати Бъкингам в Англия, а после вас — в изгнание. Та вие попаднахте в мрежата й, нали е така, господине?

Придворните се приближиха; Бяха Дьо Сент-Енян и Маникан.

— Какво да се прави, скъпи! — засмя се Дьо Гиш. — Това може да се случи на всеки. Аз приех шегата сериозно, но изпратен в изгнание, видях своята грешка, победих честолюбието, преклоних се пред когото е нужно и получих разрешение да се върна. Признах си вината и си дадох дума да се избавя от своите заблуждения. Виждате, че сега се смея на това, което разбиваше сърцето ми само преди четири дни. Но Раул обича. Той не се присмива на слуховете, които могат да разрушат щастието му. Слухове, които вие сте му предали, въпреки че знаете не по-зле от всички, че са гнусна клевета!

— Клевета! — възкликна Дьо Вард, разярен от това, че благодарение на хладнокръвието на Дьо Гиш падна в клопката.

— Да, клевета! Ето ви писмото, в което Раул ми съобщава, че вие сте се изказвали зле за госпожица Ла Валиер, и ме пита кое от казаното от вас за това момиче е истина. Нали няма да възразите, ако поканя като съдии на нашия спор тези господа, господин Дьо Вард.

Дьо Гиш хладнокръвно прочете на глас изреченията от писмото, които засягаха Ла Валиер.

— Сега — продължи Дьо Гиш — за мен става съвършено ясно, че вие сте искали да нарушите спокойствието на Бражелон и че ватите думи са били продиктувани от злоба.

Дьо Вард се огледа, за да потърси нечия поддръжка. Но като се вземе под внимание, че той пряко или косвено беше оскърбил Ла Валиер, която поначало бе героиня на деня, придворните отрицателно поклащаха глави, без да му съчувстват ни най-малко.

— Господа — каза Дьо Гиш, долавяйки инстинктивно мислите на свидетелите, — нашият спор с господин Дьо Вард засяга такива деликатни въпроси, че никой не трябва да чуе повече от това, което вие чухте. Затуй ви моля да ни позволите да завършим разговора насаме, както подобава на благородници, когато единият е уличил другия в лъжа.

— Господа, господа! — чуха се възклицания.

— Нима вие намирате, че аз не съм бил прав, когато защитавах госпожица Ла Валиер — попита Дьо Гиш. — В такъв случай ще призная грешката си и ще си взема обратно всички думи, които съм казал на господин Дьо Вард.

— Какво говорите! — обади се Дьо Сент-Енян. — Госпожица Дьо ла Валиер е ангел.

— Олицетворение на добродетел и целомъдрие! — подкрепи го Маникан.

— Виждате ли, господин Дьо Вард — поклони се Дьо Гиш, — не само аз защитавам бедната девойка. Господа, за втори път се обръщам към вас с молба да ни оставите насаме. Виждате, че и двамата сме напълно спокойни.

Придворните веднага се разотидоха. Младите хора останаха сами.

— Добре изиграно — каза Дьо Вард.

— Нали? — каза Дьо Гиш.

— Няма как, в провинцията аз ръждясвах, докато вие, графе, сте се научили тук доста добре да се владеете и успяхте да ме смутите. В женско общество винаги научаваш нещо. Приемете моите поздравления.

— Приемам ги.

— Разрешете ми да предам по този повод поздравления и на принцесата.

— Сега, драги ми Дьо Вард, можете дори да крещите за това.

— Не ме дразнете!

— О, аз не се боя от вас! Всички знаят, че сте зъл човек. Ако сега започнете да говорите за принцесата, ще ви сметнат за страхливец и принцът ще заповяда още тази вечер да ви обесят на прозореца му. Говорете, скъпи Дьо Вард, говорете колкото желаете!

— Аз съм победен.

— Но не в такава степен, в каквато заслужавате.

— Виждам, че с радост бихте ме проснали на земята.

— Дори нещо повече!

— Лош момент сте избрали, драги графе. След неотдавнашната партия срещата с вас не ми е по силите. Аз загубих твърде много кръв в Булон. При най-малко усилие раните ще се отворят и вие ще спечелите една твърде евтина победа.

— Вярно е — съгласи се Дьо Гиш, — макар че, появявайки се в нашето общество, вие си давахте вид, че сте съвсем здрав и че ръцете ви действат превъзходно.

— Ръцете ми действат, вярно е, но в краката съм много слаб и след този проклет дуел нито веднъж не съм хващал шпага, докато, мога да се обзаложа, вие сте фехтували всеки ден.

— Давам ви дума, господине — отвърна Дьо Гиш, — че вече шест месеца не съм се упражнявал.

— Не, графе, след като размислих, реших да не се дуелирам с вас. Ще почакам Бражелон, който по вашите думи ми е сърдит.

— Не, вие няма да дочакате Бражелон! — извика Дьо Гиш. — Нали сам казахте, че той може да се забави в Лондон, а в това време вашият злобен ум ще успее да свърши своето дело.

— Но аз ще имам извинение. Внимавайте!

— Давам ви една седмица, за да оздравеете окончателно.

— Това вече е по-добре. След седмица ще видим.

— Да, да, разбирам. За една седмица може да се изплъзнете от врага. Не съм съгласен да ви дам дори един ден!

— Вие сте се побъркали, господине — извика Дьо Вард, отстъпвайки назад.

— А вие сте безчестен, щом отказвате да се дуелирате. Ще кажа на краля, че оскърбявайки Ла Валиер, отказвате да се биете.

— О, та вие сте олицетворение на коварството, господин честен човек.

— Най-опасно е коварството на този, който винаги се държи лоялно.

— В такъв случай върнете ми силата на краката или разпоредете да ви направят силно кръвопускане, за да изравним шансовете си.

— Не, измислих нещо по-добро.

— Какво по-точно?

— Ще се дуелираме на коне с пистолети. Всеки ще има право да даде по три изстрела. Вие сте превъзходен стрелец. Знам, че сте улучвали птица, пускайки коня си в галоп. Недейте да отричате, защото съм го видял.

— Мисля, че сте прав — каза Дьо Вард, — в такъв случай може би ще ви убия.

— С това ще ми направите услуга.

— Ще се постарая.

— Значи решено?

— Ръката ви!

— Ето я… но при едно условие.

— Какво?

— Дайте ми дума, че кралят няма да знае нищо за това.

— Кълна ви се.

— Отивам за конете.

— Аз също.

— Къде ще отидем?

— Знам удобно място. Една поляна.

— Да вървим заедно.

— Защо не?!

Тръгвайки към конюшнята, двамата противници минаха покрай слабо осветените прозорци на принцесата. Зад дантелената завеса се мярна сянка.

— Ето жената — усмихна се Дьо Вард, — която дори не подозира, че заради нея отиваме на смърт.