Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (134)

Глава двадесета
Утрото

Мрачната участ на затворения в Бастилията крал, който в отчаяние се хвърляше върху ключалките и решетките, летописците от онова време, със свойствената им риторика, нямаше да пропуснат да противопоставят на съдбата на Филип, който спеше на кралското ложе под балдахина. Без да считаме риториката за нещо лошо и без да принадлежим към онези, които са на мнение, че тя напразно разпилява цветя в желанието си да украси историята, ние внимателно ще изгладим контраста, за което искаме извинение от читателя, и ще обрисуваме втора картина, която ни се вижда доста интересна и предназначена да служи като допълнение към първата.

Младият принц беше пренесен от стаята на Арамис в покоите на Морфей с помощта на същия механизъм, с който кралят беше отстранен от тях. Арамис натисна някакво приспособление, куполът започна бавно да слиза и Филип се озова пред кралското ложе, което, оставяйки своя предишен обитател в дълбокото подземие, отново се издигна на предишното си място.

Заедно с разкоша, заедно с могъществото, с което от днес беше облечен, насаме с новата си роля, Филип за първи път усети хилядите движения на душата, които карат кралското сърце да тупти. Когато погледна празното легло и смачканата от неговия брат постеля, лицето му се покри със смъртна бледност. Този няма съучастник, след като изпълни своето предназначение, се беше върнал на старото си място. Той стоеше, пазейки следите от престъплението. Говореше с виновника за това престъпление с откровения и груб език, който съучастниците не се стесняват да използват помежду си. Като се наклони да разгледа по-добре кралското ложе, Филип забеляза още влажна от студената пот носна кърпичка. Тази пот ужаси Филип, както кръвта на Авел беше ужасила Каин.

«Ето, аз съм вече сам с моята съдба! — каза си той. Лицето му беше станало сиво, а очите горяха. — Дали тя ще бъде по-страшна, отколкото моята тъмница? Отдаден на мислите си, ще се прислушвам ли вечно към угризенията на моята съвест?… Е, да, кралят е спал тук. Неговата глава е смачкала възглавницата и неговите сълзи са мокрили кърпичката. Не смея да легна в това легло и не смея да се докосна до кърпичката, върху която са избродирани гербът и вензелът на Людовик!… Трябва да решим дали ще продължим да подражаваме на господин Дербле, който иска действията винаги да са едно стъпало по-високо от мисълта. Трябва да вземем за образец господин Дербле, който мисли само за себе си и който не е направил зло никому, освен на враговете си, и никого освен тях не е предал. Това легло щеше да бъде мое, ако Людовик XIV не ми го беше взел вследствие престъплението на моята майка. Тази кърпичка, върху която е избродиран гербът на Франция, също щеше да бъде моя и аз самият щях да се възползвам от герба, ако ми бяха оставили принадлежащото ми място, или както казва господин Дербле, люлката на кралете на Франция. Филипе, сине на Франция, легни на своя креват! Филипе, единствен крал на Франция, върни си отнетия герб! Филипе, единствен законен наследник на Людовик XIII, твоя баща, бъди безжалостен към узурпатора, който дори в тази минута не се разкайва за причинените ти страдания!»

Произнасяйки на ума си тези думи, Филип, независимо от инстинктивното си отвращение, независимо от трепета и ужаса, които сковаваха мускулите на тялото му и неговата воля, се застави да легне на още топлото от Людовик XIV кралско ложе и да притисне до челото си неговата още влажна кърпичка.

Когато главата му се отметна назад, потъвайки в пухената възглавница, той видя над себе си короната на френското кралство, поддържана, както вече казахме, от златокрили ангели.

Нека читателят си представи този самозванец с мрачен поглед и горящо в треска тяло. Той напомняше тигър, който, прекарал бурна нощ, преминал през тръстики в непозната за него местност, се спира пред напуснатата от лъва пещера, за да се разположи в нея. Тук го е привлякъл духът на лъва, заедно с влажните изпарения на обитаемото жилище. Той намира в пещерата постеля от суха трева и оглозгани кости. Влиза, взира се в тъмнината, изпитателно я оглежда със своя горящ, остър поглед. Отръсква се и от тялото му се леят потоци вода, падат парчета кал и тиня. Накрая ляга тежко на земята и слага широката си муцуна върху огромните лапи. Той целият е напрегнат, готов за схватка. От време на време отвън блясва мълния, която догаря в дефилето с лъвската пещера, чува се шум на блъскани от вятъра клони, грохот на падащи камъни и едно смътно усещане за заплашваща опасност го изтръгва от дрямката, в която го потапя умората му. Можеш да се гордееш, че си в леговището на лъва, но е безразсъдно да се надяваш, че в него ще успееш спокойно да заспиш.

Филип се ослушваше за всеки звук. Той си представяше най-различни ужасии. Вярвайки обаче в силата на своя дух, която се беше удвоила благодарение на решителността му, той очакваше, без да се поддава на слабост, някакъв решителен момент, за да произнесе окончателното мнение за себе си. Разчиташе, че ще се появи някаква страшна опасност и тя ще бъде за него като онези фосфорни пламъци по време на буря, които показват на моряка височината на побеснелите вълни. Наоколо всичко беше спокойно. Тишината, този смъртен враг на неспокойните сърца, смъртен враг на честолюбците, през цялата нощ обгръщаше със своето гъсто покривало бъдещия озарен от откраднатата корона крал на Франция. Едва сутринта човек, или по-точно сянка, се промъкна в кралската спалня. Филип го чакаше и не беше учуден от появата му.

— Е, господин, Дербле? — попита той.

— Всичко е наред, ваше величество, с това е свършено.

— Как мина?

— Така, както предварително очаквахме.

— Имаше ли съпротива?

— Бясна: стонове и викове. После настъпи вцепенение. И накрая — пълна победа и абсолютно мълчание.

— Нищо ли не подозира комендантът на Бастилията?

— Нищо.

— А сходството?

— На него дължим успеха.

— Но затворникът без съмнение ще се опита да обясни кой е той. Бъдете готов за това. Можех до вчера и аз да направя същото, макар че щеше да се наложи да се боря с власт, несравнено по-силна от тази, която обладавам сега.

— За всичко съм се погрижил. След няколко дни, а може би и по-скоро, ако се наложи, ще извадим затворника от тъмницата и ще го изпратим в изгнание, като изберем някаква далечна страна.

— От изгнание се връщат, господин Дербле.

— В толкова далечна страна, както казах, че да не му стигнат нито човешки сили, нито живот, за да се върне от там…

Очите на младия крал и очите на Арамис се срещнаха пак и в двата погледа беше застинало хладното изражение на взаимно разбирателство.

— А господин Дьо Валон? — попита Филип, явно желаейки да смени темата на разговора.

— Той днес ще ви бъде представен и тайно ще ви поднесе своите поздравления за избавлението от опасността, на която сте били подложен по вина на узурпатора.

— Какво ще стане с него? Ще му дадем херцогска титла, нали?

— Да, херцогска титла — усмихна се странно Арамис.

— На какво се смеете, господин Дербле?

— Разсмива ме вашата предпазливост. Вие се опасявате без съмнение бедният Портос да не стане неудобен свидетел и искате да се избавите от него.

— Като го направя херцог?

— Разбира се. Така ще го убиете. Той ще умре от радост и тайната ще си отиде заедно с него.

— Ах, Боже мой!

— Аз ще загубя един добър приятел — каза Арамис.

В разгара на този шеговит разговор, с който заговорниците се мъчеха да прикрият радостта и гордостта си от удържаната победа, Арамис чу нещо, което го накара да се осъзнае.

— Какво има? — попита Филип.

— Утрото, ваше величество. Снощи, преди да си легнете в това легло, вие вероятно сте отложили някакво свое решение за сутринта.

— Казах на капитана на мускетарите — живо отвърна младият човек, — че ще го чакам в този утринен час.

— Щом сте му казали, той несъмнено ще се появи, тъй като е изключително точен.

— Чувам стъпки в преддверието… И така, нашата атака започва — решително каза Филип.

— Пазете се! Да се започне атака, и то с Д'Артанян, ще бъде чисто безумие. Д'Артанян нищо не знае, Д'Артанян нищо не е видял, той е на сто левги от това да подозира нашата тайна, но ако днес пръв влезе тук, сигурно ще усети, че има нещо нередно, като незабавно ще реши, че му е необходимо да се заеме с това. Виждате ли, ваше величество, преди Д'Артанян да влезе тук, трябва или добре да се проветри стаята, или да влязат толкова хора, че най-добрата хрътка в цялото кралство да бъде объркана с помощта на двадесет различни миризми.

— Но как да се избавя от него, когато сам му наредих да се яви? — забеляза кралят, който желаеше по-скоро да премери сили с такъв страшен противник.

— Аз се заемам с това — каза ванският епископ — и за начало ще го зашеметя с един удар.

В същия момент на вратата се почука. Арамис не беше сгрешил. Д'Артанян съобщаваше, че е пристигнал. Ние видяхме, че той прекара нощта в разговор с Фуке, видяхме, че накрая се престори на заспал, но това беше доста изморително и затова веднага щом изгревът освети със синкаво сияние разкошните гипсови корнизи на суперинтендантската спалня, Д'Артанян стана от креслото, оправи шапката си като караулен войник, който се готви да застане пред своя разводач.

— Тръгвате ли? — попита Фуке.

— Да, монсеньор, а вие?

— Аз оставам.

— Много добре. Ще се отлъча съвсем за малко, само за да узная какво ще бъде разпореждането. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Относно присъдата искате да кажете, така ли?

— Слушайте, у мен има нещо от древните римляни. Сутринта, ставайки от креслото, забелязах, че шпагата ми не е поставена както трябва и че коланът съвсем се е изместил. Това е безпогрешен признак за успех. Винаги, когато тази проклета биволска кожа залепваше за гърба, ме очакваше забележка от страна на господин Дьо Тревил или отказ на кардинал Мазарини на молбата ми за пари. Всеки път, когато шпагата ми се оплиташе в портупея, означаваше, че ще получа някакво неприятно поръчение, което впрочем цял живот ми се случва. Всеки път, когато шпагата ме е удряла по прасците, съм бил леко раняван. Всеки път, когато без повод е излизала от ножницата, съм оставал на полесражението. Това е напълно достоверно — сетне се търкалях по два-три месеца из болниците, измъчван от хирурзите и облепен с компреси.

— А аз не знаех, че имате такава забележителна шпага — каза, едва усмихвайки се, Фуке, макар че и за тази усмивка му беше необходимо усилие.

— Моята шпага — продължи Д'Артанян — всъщност е част от тялото ми както всички останали. Слушал съм от хората, че кракът им предсказва бъдещето, на други — пулсирането на кръвта в слепоочието. На мен бъдещето ми предвещава моята вярна шпага. Знаете ли какво? Тя току-що е благоволила да се спусне на последната гайка на портупея. Знаете ли какво ми предсказва това? Предсказва ми, че днес ще трябва да арестувам някого.

— Аха! — каза суперинтендантът, по-скоро учуден, отколкото изплашен от подобна откровеност. — След като вашата шпага не ви е предсказала нещо тъжно, излиза, че да ме арестувате, за вас няма да бъде тъжна необходимост.

— Вас ли да арестувам? Вие казвате да арестувам вас? Та нали сте арестуван още от снощи. Не, не вас ми предстои да арестувам днес. Ето защо се радвам и ви казвам, че ми предстои щастлив ден.

С тези думи, произнесени с най-ласкав тон, капитанът напусна Фуке, за да се отправи към краля. Вече беше успял да престъпи прага на стаята, когато Фуке се обърна към него:

— Докажете ми още веднъж вашето разположение към мен. Позволете ми да се срещна с господин Дербле.

— Добре, ще направя каквото е възможно, за да го доведа тук. Д'Артанян, естествено, не мислеше толкова леко да изпълни обещанието си. Въобще от самата съдба беше отредено всички негови предсказания от тази сутрин да се сбъднат.

Както отбелязахме по-горе, той се приближи към вратата на кралската спалня и почука. Вратата се отвори. Д'Артанян видя пред себе си слабото, безстрастно лице на Арамис.

— Арамис! — учуди се той.

— Здравейте, драги Д'Артанян — хладно отвърна прелатът. — Кралят помоли да ви съобщя, че след уморителната нощ си почива.

— Ах — възкликна Д'Артанян, който не можеше да разбере по какъв начин ванският епископ, който предния ден толкова малко беше осенен от кралската милост, само за шест часа бе пораснал като гигантска гъба, най-голямата, която бе изниквала някога по волята на съдбата, край кралското ложе.

Наистина, за да посредничи човек между краля и неговите приближени, да заповядва от негово име, намирайки се на две крачки от него, трябваше да бъде нещо повече, отколкото Ришельо при Людовик XIII.

— Освен това — продължи епископът — бъдете любезен да допуснете лицата, имащи право на това, едва на късния утринен прием. Негово величество желае да си почива.

— Но господин епископ — каза Д'Артанян, готов да избухне и да изкаже подозрения, предизвикани от мълчанието на краля, — негово величество ми нареди да се явя при него рано сутринта.

— Ще го отложим, ще го отложим — раздаде се от дълбочината на алкова глас, който накара мускетаря да трепне и да замълчи.

Той се поклони, окончателно лишен от възможност да съобразява, поразен от усмивката, с която Арамис го смаза след думите на краля.

— За да ви отговоря на въпроса, с който сте дошли тук, драги Д'Артанян — продължи ванският епископ, — ето ви заповед, с която трябва да се запознаете. Това е заповед, която засяга господин Фуке.

Д'Артанян взе заповедта и прочете: «Да бъде пуснат на свобода!»

— Ето какво било! — той повтори с доста по-разбиращ тон.

Тази заповед обясняваше защо бе заварил Арамис при краля. Арамис беше в добро разположение, след като му се бе удало да освободи от ареста Фуке. Същата кралска милост обясняваше невероятната самоувереност, с която Дербле даваше заповеди от името на краля. На Д'Артанян му трябваше малко. Той се поклони и направи две крачки към изхода.

— Аз идвам с вас — спря го епископът.

— Къде?

— При господин Фуке. Искам да бъда свидетел на неговата радост.

— Ах, Арамис, колко ме учудихте…

— А сега, надявам се, разбирате?

— Дали разбирам? — Д'Артанян процеди през зъби: — Дявол да го вземе, нищо не разбирам! Но това не е важно, заповедта си е заповед!…

Той поведе Арамис към Фуке.