Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава четиридесет и осма
Пещерата
Въпреки пророческия си дар, който беше забележителна черта в характера на Арамис, събитията, както и всичко подложено на превратностите на случая, се развиха не така, както предполагаше ванският епископ. Бикар, чийто кон беше много по-добър от конете на неговите другари, пристигна пръв при входа на пещерата и разбра веднага, че лисицата и кучетата са изчезнали в тази дупка. Но смазан от суеверния страх, който обхваща всеки човек при вида на всеки подземен ход, както впрочем и пред тъмнината, той се спря, реши да почака, докато се съберат и останалите.
— Какво има? — завикаха, без да разбират причината за безпокойството му, запъхтените ездачи.
— Нищо особено, само че кучетата вече не се чуват. Изглежда лисицата и цялата ни сюрия са погълнати от това подземие.
— Кучетата вървят по много добра следа, за да се отклонят от нея — каза един от гвардейците. — Освен това ние ще чуем как се блъскат ту в една, ту в друга посока. Може би, както казва Бикар, те наистина са проникнали в пещерата.
— Но в такъв случай — попита един от младите мъже — защо не се чуват гласовете им?
— Що за дяволия? Къде ли са изчезнали? — възкликнаха гвардейците.
Собствениците на изчезналите кучета почнаха да ги викат по име или да свиркат с уста, но нито едно куче не се обади.
— Може пък тази пещера да е омагьосана — извика Бикар. — Хайде да видим. — Скачайки от коня, той влезе вътре с думите:
— Ако след десет минути не се върна, влизайте всички заедно.
Без да слизат от конете, младите хора се събраха в кръг около входа на пещерата. В това време Бикар, сам и в пълен мрак, пипнешком се придвижваше в подземния ход, докато не се натъкна на мускета на Портос. Препятствието, с което се срещна неговата гръд, го учуди и протягайки ръка, той хвана студеното като лед дуло. Ножът на Ив вече беше вдигнат над слабия човек и той неминуемо щеше да падне от страшния удар на бретонеца, но в последния момент го спря желязната ръка на Портос. В непрогледната тъма се чу глас, който приличаше на глухо ръмжене:
— Не искам да го убият.
Бикар се оказа между неизвестния си покровител и този, който се опитваше да му отнеме живота. И двамата му вдъхваха ужас. Въпреки цялата си храброст той диво изкрещя. Арамис му затисна устата с кърпата си.
— Господин Дьо Бикар — прошепна той, — ние не искаме вашата смърт, повярвайте. Но при първата дума, която излезе от устата ви, при първия стон, при първата въздишка ще бъдем принудени да ви убием, както убихме вашите кучета.
— Да, господа, аз ви познах — с шепот отвърна младият човек. — Но по какъв начин се озовахте тук? Нещастници! Нещастници! Мислех, че сте в крепостта!
— А вие, господине, доколкото си спомням, трябваше да ни облекчите съдбата.
— Направих каквото можах, господа, но… има една заповед…
— Да се разправите с нас?
Бикар не отвърна. Беше му доста тягостно да разговаря с благородници за въже.
Арамис разбра мълчанието на своя пленник.
— Господин Бикар, вие щяхте да бъдете вече труп, ако не беше вашата младост и отколешните ни връзки с вашия баща. Вие и сега ще можете да излезете, ако се закълнете да не разказвате на приятелите си какво сте видели тук.
— Не само се кълна, че нищо няма да разказвам — каза Бикар, — но и че ще направя всичко възможно, за да им попреча да проникнат тук.
— Бикар! Бикар! — отекнаха няколко гласа отвън.
— Отговаряйте! — заповяда Арамис.
— Тук съм! — извика Бикар.
— Вървете! Разчитам на вашата честна дума.
Офицерът тръгна към светлината. В пещерата се показаха няколко силуета. Бикар тръгна срещу приятелите си, за да ги върне назад. Той се сблъска с тях в началото на подземния коридор, където те бяха успели да влязат. Арамис и Портос настръхнаха, животът им висеше на косъм. Бикар, съпроводен от своите приятели, стигна до изхода на пещерата. Докато продължаваше градушката от въпроси и закачки той успя да се съвземе.
— Какво според вас бих могъл да видя? Беше ми горещо, когато слизах, а вътре пък беше леденостудено и ето резултата.
— А кучетата? Какво стана с тях? Видя ли ги?
— Сигурно са избягали по някакъв друг път.
— Господа — каза един от младите хора, заобиколили Бикар, — във всичко това, в бледността и мълчанието на нашия приятел се крие тайна, за която той не може или не иска да говори. Според мен нещата са ясни — Бикар е видял нещо в пещерата. Любопитно ми е да видя какво е това, дори да е самият дявол. Към пещерата, приятели, към пещерата!
— Към пещерата! — повториха след него всички останали.
Ехото донесе тези думи до Портос и Арамис, които ги възприеха като жестоко предупреждение. Бикар се устреми напред и преграждайки пътя на приятелите си, извика:
— Господа, господа! Умолявам ви, за Бога, не влизайте!
— Но какво страшно има в тази пещера?
— Ако наистина е видял там дявола, нека не бъде егоист и ни позволи и ние да го видим — завикаха от всички страни.
Край на врявата сложи един офицер, човек на по-зряла възраст от останалите. През цялото време той стоеше отзад мълчалив. Излизайки напред, каза с невъзмутимо спокоен тон:
— Господа, в пещерата се крие някой. Успял е, без да бъде дявол, да накара нашите кучета да замълчат. Трябва да узнаем какво представлява този някой.
Бикар направи последен опит да спре приятелите си, но усилията му се оказаха безрезултатни. Той напразно се хващаше за издатини на скалите, за да прегради прохода с тялото си. Тълпата нахлу в пещерата, следвайки офицера, който бе заговорил последен, но пръв с шпага в ръка се хвърли срещу неизвестната опасност. Бикар беше отхвърлен встрани. В мъчително очакване, с все още умоляващи ръце, протегнати напред, той се подслони до грапавата скална стена, като се надяваше, че и тук могат да го поразят куршумите на мускетарите на Людовик XIII. Що се отнася до гвардейците, те отиваха все по-навътре и гласовете им се отдалечаваха. Изведнъж под сводовете гръмнаха мускети. Два-три куршума се сплескаха в скалата, до която стоеше Бикар. В същия миг се чуха вопли, проклятия и стонове, след което от подземието започнаха да излизат офицери. Някои бяха бледи като смърт, други — облени в кръв, а всички бяха обгърнати от гъст дим, който излизаше на кълба от пещерата навън.
— Бикар, Бикар! — викаха разярените офицери. — Ти си знаел за засадата в пещерата и не ни предупреди за това! Бикар, ти си причина за смъртта на четирима от нашите! Горко ти, Бикар!
— Ти си виновен, че ме раниха смъртно — изхриптя един от младите хора, събирайки в шепа своята кръв, след което я плисна в лицето на Бикар. — Нека моята кръв тежи на съвестта ти!
Той падна в агония в краката на Бикар.
— Но кажи най-после кой се крие там! — чуха се разярени гласове.
Бикар мълчеше.
— Кажи или ще умреш! — извика един от ранените, като се привдигна на коляно и насочи към Бикар безсилното си острие.
Младият човек изтича към него и подложи гърдите си за удара, но раненият падна, изпускайки последен дъх. С разрошени коси и блуждаещ поглед, окончателно загубил разсъдък, той се хвърли в пещерата, като викаше горестно:
— Да, да, вие сте прави! Трябва да ме убиете! Аз допуснах да загинат мои другари! Аз съм подлец!
Той хвърли шпагата си, за да умре, без да се защитава. После, навеждайки глава, скочи в тъмното подземие. Единадесетте живи се устремиха след него.
Те също не успяха да стигнат по-далеч от първите. Прогърмя нов залп и следващите петима паднаха на пясъка. Тъй като нямаше никаква възможност да се установи откъде излитат куршумите, останалите отстъпиха в неописуем ужас. Но Бикар, жив и невредим, не избяга с тях. Той седна върху отломък от скала и зачака по-нататъшните събития. Бяха останали едва шестима офицери. Напразно търсеха Бикар и го викаха.
Никой не им отговори.
— Добре — каза офицерът, който се беше показал толкова хладнокръвен, — той вече не ни е нужен, идва подкрепление.
Действително, седемдесет-осемдесет гвардейци, които бяха изостанали от офицерите си, увлечени от хазарта на лова, идваха в пълен ред начело с капитан. Петимата офицери изтичаха към войниците си и като разказаха с напълно обяснимо вълнение за случката, се обърнаха към тях с молба за помощ. Като прекъсна техния разказ, капитанът попита:
— Къде са останалите?
— Десет са убити, Бикар е в пещерата, а останалите пет са пред вас.
В този момент Бикар се показа на изхода на пещерата.
— Дава ни знак да се приближим — казаха офицерите, — да вървим!
Всички тръгнаха към Бикар.
— Господине — обърна се към него капитанът, — уверяват ме, че знаете кои са тези хора, които така отчаяно се защитават в тази пещера. В името на краля ви заповядвам да кажете всичко, което ви е известно.
— Господин капитан — отвърна Бикар, — току-що ме освободиха от дадената дума и аз се явявам пред вас от тяхно име. Съобщавам ви, че те са изпълнени с решимост да се сражават до последния си дъх.
— Колко са?
— Двама.
— Що за хора са? Титани?
— Нещо повече. Помните ли историята на бастиона Сен-Жерве?
— Разбира се! Четирима мускетари се биха срещу цяла армия.
— Тогава чуйте: двама от тези четирима са в пещерата. Портос и Арамис, сега се наричат господин Дербле и господин Дьо Валон.
— И за какво вършат всичко това?
— Защитават Бел-Ил от името на господин Фуке.
При произнасянето на тези две имена, прославените имена на Портос и Арамис, сред войниците се разнесе шепот на възхищение:
— Мускетарите, мускетарите!
Само при мисълта, че им предстои да се сразят с двама от най-прославените воини на старата гвардия, сърцата на тези младежи замряха от ужас, примесен с възторг. Действително, тези четири имена — Д'Артанян, Атос, Портос и Арамис — бяха дълбоко почитани от всеки, който носеше шпага, както в древността бяха почитани имената на Херакъл, Тезей, Кастор и Полукс.
— Двама! — извика капитанът. — С два залпа са убили десет мои офицери! Това е невъзможно, господин Бикар!
— Господин капитан — отвърна Бикар, — аз не съм казал, че с тях няма и други. По време на защитата на бастиона Сен-Жерве с тях имаше трима или четирима слуги. Повярвайте ми, аз видях тези хора. Знам какво представляват те. Двамата могат да унищожат цял полк.
— Ще видим това, и то много скоро. Внимание, господа!
След този разговор никой не си позволи да пророни нито дума. Всички се приготвиха да се подчинят на своя началник. Единствено Бикар се реши да направи сетен опит.
— Господине — каза той полугласно, — повярвайте ми, по-добре е да си вървим. Тези два лъва, които ние нападаме, ще се защитават до последен дъх. Те вече убиха десет от нашите, ще убият поне два пъти повече и всичко ще свърши с това, че ще се самоубият, но няма да се предадат. Какво ще спечелим от подобна победа?
— Това ще спечелим, господине — отвърна капитанът, — че ще се спасим от позора, който неминуемо би паднал върху нас, ако осемдесет кралски гвардейци отстъпят пред двамина метежници. Ако последвам вашите съвети, ще загубя честта си, а губейки честта си, ще опозоря цялата армия. Да тръгваме!
Той пръв тръгна към пещерата. Като стигна до входа, нареди на войниците да спрат. Направи това, за да даде време на Бикар и неговите другари да разкажат подробно за пещерата. После, когато му се стори, че е получил достатъчно информация, раздели отряда на три групи, които трябваше да се движат една след друга и да водят огън във всички посоки. При тази атака несъмнено щяха да загинат петима, дори десетима, но всичко щеше да завърши със залавянето на метежниците, тъй като според него друг изход от пещерата нямаше и беше невъзможно двама да унищожат осемдесет.
— Господин капитан — помоли Бикар, — разрешете ми да вървя начело на първата група.
— Добре! — отвърна капитанът. — Тази чест ви се пада по право. Правя ви този подарък!
— Благодаря ви! — произнесе гордо младият човек.
— Вземете шпагата си!
— Ще тръгна без оръжие, господин капитан, аз не отивам да убивам, а за да бъда убит.
Заставайки начело на първата група, гологлав, скръстил ръце на гърдите, той изрече:
— Напред, господа!