Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (141)

Глава двадесет и седма
Херцог Дьо Бофор

Херцогът се обърна в същия момент, когато Раул, за да го остави насаме с Атос, затваряше вратата и се канеше да мине заедно с офицерите в съседната зала.

— Това ли е младежът, когото принцът хвалеше толкова много? — попита Дьо Бофор. — Мисля, че е истински войник. Не е излишен тук. Нека остане.

— Останете, Раул, след като монсеньорът разрешава — каза Атос.

— Колко е строен и красив! — продължи херцогът. — Ще ми го дадете ли, ако ви помоля? Дойдох да се сбогувам с вас. Нима не знаете какъв ще стана в скоро време?

— Вероятно какъвто сте били винаги, монсеньор. Храбър принц и отличен благородник!

— Ще стана африкански принц и бедуински благородник. Кралят ме изпраща да покорявам арабите. Странно, нали? Аз, чистокръвният парижанин и крал на предградията — наричаха ме крал на пазара — преминавам от площад Мобер към подножието на минаретата на Джиджели, от фрондьор ставам търсач на приключения. Знаете ли защо приех това назначение?

— Защото славата за ваша светлост стои над всичко.

— Каква ти слава, да се отправиш по море, за да стреляш с мускет по диваци! Не, аз няма да намеря там слава, а нещо друго ме очаква. Но неизменно съм искал и продължавам да искам животът ми, чувате ли, графе, животът ми да заблести, след като петдесет дълги години е излъчвал само мъглив блясък. Кажете, нима не е странно да се родиш син на крал, да воюваш с крале, да се считаш за един от най-могъщите хора на времето си, никога да не губиш достойнството си, да приличаш на Анри IV, да бъдеш велик адмирал на френското кралство и да тръгнеш към смъртта си в Джиджели, при всичките тези турци, маври и сарацини?

— Монсеньор, вие толкова упорито настоявате за това — каза Атос. — Защо сте решили, че една толкова блестяща съдба ще се прекъсне в една жалка земя?

— Нима вие, справедливи и честни човече, мислите, че ме изпращат в Африка под такъв смехотворен предлог и че аз няма да се помъча да изляза от това положение с чест? И че няма да накарам да заговорят за мен? А за да накарам да заговорят за мен, когато съществуват принцът, Тюрен и още няколко мои съвременници, аз нямам друг избор, освен да изложа челото си на куршумите. Не забравяйте, че съм адмирал на Франция и син на Анри IV, както и крал на Париж! Дявол да го вземе! Уверявам ви, бъдете спокоен! Светът ще заговори за мен. Ще бъда убит напук на света. Ако не там, то на някое друго място!

— Монсеньор, това е преувеличение! Във вашия живот в излишък е била само храбростта!

— Дявол да го вземе, приятелю, това не е истинска храброст — да преплаваш морето, за да се сблъскаш със скорбут, дизентерия, скакалци и отровни стрели като моя прадядо Свети Людовик. Известно ли ви е, че онези безделници и сега използват отровни стрели? За това мисля доста отдавна. Знаете ли за какво мисля още? И то много?

— Да напуснете Венсан, монсеньор.

— Да. Вие също ми помогнахте. Но къде е моят стар приятел Гримо?

— И днес той е ваш покорен слуга! — усмихна се Атос.

— Нося за него сто пистола. Донесъл съм ги като наследство. Моето завещание е направено. Нали разбирате, ако видят името на Гримо в моето завещание, то…

Херцогът се разсмя. После се обърна към Раул, който още от началото на този разговор беше потънал в размисъл.

— Млади човече, мисля, че тук имаше вино, което, ако не се лъжа, се казваше вувре…

Раул излезе бързо, за да се разпореди да нагостят херцога. Бофор взе Атос за ръката и попита:

— Какво мислите да правите с него? Ах, да. Откакто сърцето на краля пламна по Ла Валиер, вие сте тук.

— Да, монсеньор, но засега не предприемам нищо.

— Значи всичко е истина? Мисля, че я познавах някога, тази малка, прелестна Ла Валиер. Впрочем, доколкото знам, вече не е толкова красива.

— Прав сте, монсеньор — отвърна Атос.

— Знаете ли кого ми напомня тя? Една много мила девойка, чиято майка живееше край пазара. Добри времена бяха нали?… Да, Ла Валиер ми напомня онази девойка.

— Която е имала син, нали?

— Изглежда е така — отвърна безгрижно херцогът със своя неотразим чар. — А бедният Раул е наистина ваш син, нали?

— Да, монсеньор, той наистина е мой син.

— Бедното момче е оскърбено и страда много.

— Той прави нещо повече. Сдържа поривите на душата си.

— И вие ще му позволите да вехне тук? Това не е добре. Слушайте, дайте ми го. Аз бързо ще го върна на земята. Уверявам ви, той е от същото тесто, от което са излизали маршали на Франция.

— Възможно е, монсеньор. Но маршалите ги назначава кралят, а Раул нищо няма да приеме от него.

Разговорът прекъсна, тъй като в стаята се върна Раул. След него вървеше Гримо, чиито ръце уверено и твърдо държаха поднос с чаша и любимото вино на херцога.

Виждайки този, когото покровителстваше отдавна, Бофор възкликна:

— Гримо! Здравей, Гримо! Как си!

Слугата се поклони, зарадван от срещата със знатния гост.

— Ето че се срещнаха двама стари приятели! — херцогът енергично потупа Гримо по рамото.

Гримо се поклони още по-ниско и с по-радостен израз на лицето.

— Какво виждам, графе? Защо само една чаша?

— Аз мога да пия с ваша светлост само в случай че ме поканите — с изискана скромност произнесе граф Дьо ла Фер.

— Дявол да го вземе! Правилно заповядахте да се донесе само тази чаша. Ще пием от нея като братя по оръжие, пийте графе, пийте пръв.

— Моля, направете ми удоволствието — Атос лекичко отстрани чашата.

— Вие сте чудесен приятел — отвърна херцогът. Той отпи и подаде златната чаша на Атос.

— Но това не е всичко — продължи той, — още не съм утолил жаждата си и искам да окажа чест на този красив младеж, който стои до нас. Аз нося щастие, виконте — обърна се той към Раул, — пожелайте си нещо, преди да пиете от моята чаша, и дяволите да ме вземат, ако вашето желание не се изпълни.

Той протегна чашата на Раул, който внимателно накваси устните си и също така бавно каза:

— Пожелавам си, монсеньор.

В очите му гореше мрачен огън, а кръвта му нахлу в лицето. Усмивката обезпокои Атос.

— Какво си пожелахте? — херцогът се облегна в креслото, подавайки на Гримо бутилката, а след нея и кесията.

— Монсеньор, обещайте ми, че ще изпълните моето желание.

— Разбира се, щом съм казал.

— Пожелах си, господин херцог, да тръгна заедно с вас за Джиджели.

Атос побледня и не можа да скрие вълнението си. Херцогът погледна приятеля си, сякаш искаше да му помогне да отбие този внезапен удар.

— Това е много трудно, мой мили виконте! — добави той.

— Простете ми, монсеньор, бях нескромен — произнесе твърдо Раул, — но тъй като вие сам ми предложихте да си пожелая…

— Да пожелаете да ме напуснете — каза Атос.

— О, графе… нима можете да мислите така?

— Дявол да го вземе! — извика херцогът. — Всъщност този хлапак е прав. Какво ще прави тук? Той ще се стопи от мъка!

Раул се изчерви. А херцогът се увличаше все повече:

— Войната е разрушение, като участваш в нея, можеш да спечелиш абсолютно всичко, а да загубиш само едно — живота си.

— Всъщност и паметта си — живо добави Раул, — което е още по-хубаво!

Виждайки, че Атос става и отваря прозореца, Раул се разкая за своите необмислено казани думи. Той без съмнение се опитваше да скрие тягостните си преживявания. Раул тръгна към него, но Атос се беше справил със своята мъка и когато се върна отново на светло, лицето му беше спокойно и ясно.

— Е, какво? — попита херцогът. — Идва ли или не идва? Ако дойде, ще ми бъде адютант и като син, графе.

— Монсеньор! — възкликна Раул и се поклони ниско на херцога.

— Монсеньор! — обърна се графът към Бофор. — Раул ще постъпи както му диктува неговото желание.

— О, не, графе, аз ще постъпя както вие пожелаете — прекъсна го младият човек.

— Щом е така, този въпрос няма да бъде решен нито от графа, нито от виконта — каза херцогът, — а от мен. Аз го вземам със себе си. Морската служба, приятелю, е великолепно бъдеще!

Раул се усмихна толкова тъжно, че сърцето на Атос се сви и той му отвърна със суров и непреклонен поглед. Раул разбра баща си и повече не отрони нито дума. Херцогът се изправи:

— Доста бързам, но ако ми кажат, че съм загубил време в разговор с приятеля си, ще отвърна, че съм завербувал отличен новобранец.

— Простете, господин херцог — прекъсна думите му Раул, — не казвайте това на краля, тъй като аз няма да му служа.

— Но на кого ще служиш, мили приятелю? Сега вече не са тези времена, когато можеше да се каже: «Принадлежа на господин Бофор.» Не, сега вече малки и велики принадлежим на краля.