Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (12)

Глава дванадесета
Ревността на господин Дьо Лорен

Херцог Орлеански извика от удоволствие, виждайки кавалера Дьо Лорен.

— Ах, колко се радвам! — каза той. — Откъде идвате? Всички казват, че сте пропаднали някъде.

— Да, ваше височество.

— Това някакъв каприз ли е?

— Каприз? Смея ли да капризнича, когато се намирам до ваше височество? Дълбокото уважение…

— Добре, да оставим уважението. Всеки ден ми доказваш обратното. Но аз ти прощавам. Защо изчезна?

— Защото не съм нужен на ваше височество.

— Как така?

— Около ваше височество има толкова интересни хора. Чувствах, че нямам сили да се състезавам с тях. Затова се отдалечих.

— Във всичко това няма нито капка здрав смисъл. Какви са тези хора, с които не искаш да се състезаваш? Гиш?

— Не споменавам имена.

— Но това са глупости! Какво ти пречи Гиш?

— Не съм казал това, ваше височество. Не ме насилвайте. Вие знаете, че Гиш е мой добър приятел.

— Тогава кой?

Кавалерът прекрасно знаеше, че любопитството се усилва както жаждата, когато отнемат протегнатата чаша.

— Искам да знам къде изчезна.

— Забелязах, че притеснявам…

— Кого?

— Принцесата.

— Как така? — учудено попита херцогът.

— Много просто. Може би нейно височество изпитва нещо като ревност, виждайки благоразположението, което проявявате към мен.

— Тя даде ли ти да разбереш това?

— Ваше височество, от известно време принцесата не разменя с мен дори и една дума.

— От колко време?

— Откакто господин Дьо Гиш й харесва повече от мен и тя започна да го приема по всяко време.

Херцогът се изчерви.

— По всяко време… Какво казахте, кавалере? — строго произнесе той.

— Виждате ли, ваше височество, вече си навлякох вашето неудоволствие. Така си и знаех.

— Работата не е в неудоволствието — вие употребявате странни изрази. В какво принцесата оказва предпочитание на Дьо Гиш пред вас?

— Аз млъквам — отвърна кавалерът с церемониален поклон.

— Напротив, настоявам да говорите. Ако заради това сте се отдалечили, значи сте много ревнив.

— Който обича, винаги е ревнив, ваше височество. Нима вие самият не благоволявате да ревнувате нейно височество? Нима вие самият няма да станете мрачен, ако постоянно виждате около нея някой, към когото тя показва явно предпочитание? А нали дружбата е същото чувство като любовта? Ваше височество понякога ми оказва великата чест да ме нарича свой приятел.

— Да, да… Ето пак говорите двусмислено. Знаете ли, кавалере, вие не умеете да разговаряте.

— Каква двусмисленост, ваше височество?

— Вие казахте: показва явно благоволение… Какво разбирате под благоволение?

— Нищо особено, ваше височество — каза кавалерът с възможно най-благия тон. — Например когато мъжът вижда, че жената кани при себе си някакъв мъж и го предпочита пред другите. Когато този мъж винаги се намира до възглавницата й или до вратата на каретата й. Когато краката на този мъж винаги са до роклята на тази жена. Когато двамата все се оказват един до друг, макар че според хода на разговора това съвсем не е нужно. Когато букетът на жената се оказва в еднакъв цвят с лентите на мъжа. Когато заедно се занимават с музика, сядат един до друг на вечеря, когато при появяването на мъжа разговорът им секва, когато човекът седмица преди това е бил съвършено равнодушен към съпруга, а внезапно се оказва най-добрият му приятел… тогава…

— Тогава… доизкажи се де!

— Тогава, ваше височество, струва ми се, че съпругът има право да ревнува. Но тези неща нямат никакво отношение към нашия разговор.

Принцът видимо се вълнуваше и вътрешно се бореше със себе си, докато накрая каза:

— Все пак вие не ми обяснихте защо избягахте. Сега ми заявихте, че не сте искали да притеснявате принцесата, като добавихте, че сте забелязали от нейна страна пристрастие към компанията на Дьо Гиш.

— Ваше височество, не съм казвал това!

— Не, казахте.

— Ако съм казал, то е защото не съм видял нищо особено.

— Значи все пак нещо сте видели?

— Ваше височество, поставяте ме в затруднено положение.

— Съвсем не, продължавайте. Ако говорите истината, защо ще се смущавате!

— Аз винаги говоря истината, ваше височество, но се колебая, когато трябва да повтарям това, което говорят другите.

— Да повтаряте? Значи все пак нещо се говори?

— Признавам, че е така.

— Кой?

Кавалерът изобрази негодувание.

— Ваше височество — каза той, — вие ме подхвърляте на истински разпит, като някакъв подсъдим… А всеки истински благородник се старае да забравя слуховете, които долитат до ушите му. Ваше височество иска да превърна празното дърдорене в цяло събитие.

— Обаче — извика принцът с досада — вие сте избягали заради слуховете, нали?

— Трябва да кажа истината. Казваха ми, че господин Дьо Гиш постоянно се намира в компанията на принцесата, това е всичко. Повтарям, това е най-невинното и напълно позволено развлечение. Не бъдете несправедлив, не стигайте до крайност, не преувеличавайте. Вас това не ви засяга.

— Как! Как да не ме засягат слуховете за постоянните посещения на Дьо Гиш при жена ми?

— Не, ваше височество, не. Каквото казвам на вас, бих го казал и на самия Дьо Гиш, до такава степен го считам невинен. Същото бих казал и на нея самата. Но вие разбирате от какво се страхувам? Страхувам се да не излезе, че съм ревнивец по задължение, по силата на вашата благосклонност към мен, докато аз ревнувам от приятелство към вас. Зная вашата слабост. Когато обичате, от нищо да не се интересувате освен от любовта си. Вие обичате принцесата. И може ли да не я обичате? Вижте в какво безизходно положение се оказах. Принцесата избра от вашите приятели най-красивия и най-привлекателния. Тя така ви повлия в негова полза, че вие започнахте да пренебрегвате останалите. Вашето пренебрежение е смърт за мен. Стига ми немилостта на нейно височество. Ето защо реших да отстъпя място на фаворита, на чието щастие завиждам, макар че изпитвам към него предишната дружба и възхищение. Кажете, може ли да се възрази против такива разсъждения? Нима моето поведение не може да се нарече поведение на добър приятел?

Принцът се хвана за главата и започна да роши косите си. Мълчанието трая достатъчно дълго, така че кавалерът можа да оцени въздействието на ораторското си изкуство. Накрая принцът каза:

— Слушай, кажи всичко, бъди откровен. Ти знаеш, че вече забелязах подобно нещо от страна на тоя луд Бъкингам.

— Ваше височество, не обвинявайте принцесата, иначе ще ви напусна. Как! Нима вие я подозирате!

— Не, не, кавалере, в нищо не подозирам моята жена. Но все пак… виждам… съпоставям…

— Бъкингам беше просто луд.

— Луд, за чието поведение ти ми отвори очите.

— Не, не — каза живо кавалерът, — не аз ви отворих очите, а Дьо Гиш. Не бива да бъркате.

Той се разсмя язвително, със смях, напомнящ съскане на змия.

— Е, да, ти каза само няколко думи. Гиш прояви повече настойчивост.

— И още как, мисля аз! — продължи кавалерът със същия тон.

— Той отстояваше светостта на олтара и домашното огнище.

— Какво? — заплашително произнесе принцът, възмутен от тази насмешка.

— Разбира се. Нима на господин Дьо Гиш не принадлежи първото място във вашата свита?

— С една дума — каза с известно успокоение принцът, — тази страст на Бъкингам е била забелязана?

— Разбира се.

— Е, добре! А страстта на господин Дьо Гиш също ли се забелязва от всички?

— Ваше височество, вие пак грешите. Никой не е казвал, че господин Дьо Гиш изгаря от страст.

— Е, добре, добре!

— Вие виждате сам, ваше височество, че беше сто пъти по-добре да ме оставите в моето уединение, отколкото да се раздухват разни нелепи подозрения, които принцесата с право ще счита за престъпление.

— Какво трябва да се прави според теб?

— Не трябва да се обръща никакво внимание на тези нови епикурейци. Тогава всички слухове постепенно ще затихнат.

— Ще видим, ще видим.

— Време имаме много, а опасността е нищожна. Главното за мен е да не загубя вашето приятелство. За друго не искам и да мисля.

Принцът поклати глава, сякаш искаше да каже: «Ти не желаеш да мислиш за нищо, а аз съм затрупан от грижи».

Дойде време за обяд и принцът изпрати да повикат принцесата. Донесоха му отговор, че нейно височество няма да слезе на масата, а ще обядва в кабинета си.

— Вината е моя — каза принцът. — Показах се ревнивец и сега ми се сърдят.

— Ще обядваме сами — въздъхна кавалерът. — Жалко за Дьо Гиш.

— Гиш няма дълго да се сърди. Той е добър.

— Ваше височество — изведнъж каза кавалерът, — дойде ми една добра идея. По време на нашия разговор, изглежда, разстроих ваше височество. Значи аз трябва да уредя всичко. Ще потърся графа и ще го доведа.

— Каква добра душа имаш, кавалере.

— Така го казахте, сякаш много сте учуден от това.

— Колко си злопаметен.

— Може би, но все пак си признайте, че умея да изглаждам причиненото от мен зло.

— Да, признавам.

— Ваше височество, ще благоволите ли да ме почакате няколко минути?

— Добре, върви… Дотогава ще премеря някои нови костюми.

Кавалерът излезе, събра слугите и им даде разпореждания. Всички тръгнаха нанякъде. Остана само един камердинер.

— Върви да разбереш дали Дьо Гиш не е при принцесата. Можеш ли да го направиш?

— Много лесно, ваша милост. Ще попитам Маликорн, а той ще узнае от госпожица Монтале. Няма смисъл да разпитваме, цялата прислуга на господин Дьо Гиш се разотиде, тя сигурно знае, но с нея е тръгнал и той самият.

— Все пак разузнай по-добре.

Не бяха минали и десет минути, когато камердинерът се върна. Той извика господаря си с тайнствен вид на черната стълба и го заведе в някаква стаичка с прозорец към градината.

— Какво има? — попита кавалерът. — Защо са тези предпазни мерки?

— Погледнете под онзи кестен.

— Е?… Ах, боже мой, това е Маникан… Какво чака той? — Сега ще видите. Минутка търпение. Виждате ли сега?

— Виждам… един, двама… четирима музиканти с инструменти, а зад тях самият Дьо Гиш. Но какво прави той тук?

— Чака да отворят вратата към стълбата на придворните дами. Тогава ще се качи при принцесата и тя ще има за обяд нова музика.

— Това е прекрасно, че го казваш.

— Така ли мислите, ваша милост?

— Господин Маликорн ли ти го каза?

— Той самият.

— Значи той те обича?

— Той обича негово височество принца.

— Защо?

— Иска да постъпи на служба при него.

— Дявол да го вземе, ще трябва да го приемем. Интересно, колко ти е дал за това?

— Тайна! Но тя може да бъде продадена, ваша милост.

— Плащам ти за нея сто пистола. Дръж!

— Благодаря, ваша милост! Вижте, вратата се отваря и една жена пуска музикантите.

— Това Монтале ли е?

— По-тихо, господине, не произнасяйте на висок глас това име. Да кажеш Монтале е все едно да кажеш Маликорн. Ако не си добре с единия, няма да си добре и с другия.

— Добре. Нищо не съм видял.

— А аз нищо не съм получавал — каза камердинерът, прибирайки кесията.

След като се убеди, че Дьо Гиш влезе при принцесата, Дьо Лорен се върна при принца, който беше успял да се облече великолепно и сияеше целият.

— Казват — извика кавалерът, — че кралят е избрал слънцето за свой герб. Всъщност той подхожда повече на вас.

— Какво става с Гиш? — попита принцът.

— Няма го! Избягал е, изпарил се е. Сигурно вашата сутрешна постъпка го е изплашила. Никъде го няма.

— Дявол да го вземе, този празноглавец е способен да се качи на коня и да се прибере в имението си. Бедният младеж! Нищо, ще го повикаме обратно. Хайде да обядваме.

— Почакайте, ваше височество, днес е такъв ден, че в главата ми се раждат разни щастливи мисли. Ето сега имам една нова.

— Каква?

— Принцесата ви се сърди. И е права. Трябва с нещо да я зарадвате. Идете при нея да обядвате.

— Но тя може да го вземе за слабост!

— Каква слабост! Това е доброта! Принцесата тъжи, рони сълзи в чинията си. Очите й са зачервени, а съпругът не трябва да разплаква жена си.

— Но аз наредих да сервират тук.

— Какво от това, ваше височество! Тук ще умрем от скука. Сърцето ми не може да понесе, че принцесата там е сама. Вие също няма да се чувствате добре, макар че си придавате суров вид. Вземете ме и мен. Ще бъде прелестно. Обзалагам се, че ще се повеселим. Тази сутрин вие сте се провинили.

— Кавалере, кавалере! Лош съвет ми даваш!

— Давам ви добър съвет. Още повече че сега сте неотразим. Така ви отива лилавият костюм, обшит със злато. Вашата външност ще учуди принцесата повече, отколкото постъпката ви. Вие ще я очаровате. Хайде, решавайте се!

— Ти ме убеди.

Принцът тръгна с кавалера към половината на принцесата. Дьо Лорен успя да прошепне на ухото на лакея:

— Постави хора при запасния изход. Никой да не може да избяга! По-живо!

Той влезе в приемната на принцесата зад гърба на херцога.

Лакеите искаха да доложат за пристигането им, но кавалерът каза с усмивка:

— Не докладвайте. Негово височество иска да бъде изненада.