Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (78)

Глава тридесет и втора
В нея се говори за градинари, придворни дами и стълби

За нещастие, чудесата не можеха да продължават дълго, а лошото настроение на принцесата не се променяше. След седмица кралят вече не можеше да погледне Ла Валиер, без да предизвика подозрения.

Когато се определяше време за разходка, принцесата незабавно се разболяваше, тъй като не желаеше повторение на сцената по време на дъжда или под кралския дъб. Когато беше болна, тя не излизаше и придворните й дами оставаха с нея.

Нямаше никаква възможност за нощни срещи. При първия си опит за такава среща кралят претърпя жалък неуспех.

Както по-рано във Фонтенбло, той взе със себе си Дьо Сент-Енян и заедно с него тръгна към Ла Валиер. Но той завари само госпожица Дьо Тоне-Шарант, която се развика: «Пожар, крадци!» Тогава дотичаха цял легион камериерки, прислужнички и пажове. В резултат Дьо Сент-Енян, който остана на местопроизшествието, за да спаси честта на своя господар, си навлече строго мъмрене от Ана Австрийска и от принцесата. В допълнение на всичко на следващия ден той получи две покани за дуел от представители на семейство Мортмар. Наложи се кралят да се намеси за заглаждане на недоразумението.

Тази бъркотия стана, защото принцесата неочаквано нареди придворните дами да си сменят стаите. Ла Валиер и Монтале сега бяха длъжни да нощуват в кабинета на своята господарка.

Дори кореспонденцията стана невъзможна. Да пишеш под наблюдението на такъв строг Аргус като принцесата, значеше да се излагаш на голяма опасност.

Можем да си представим колко гняв и ярост предизвикваха у лъва всичките тези иглени убождания. Кралят се напрягаше с всички сили, търсейки средство за решение на въпроса, но тъй като не беше доверил сърдечните си тайни нито на Маликорн, нито на Д'Артанян, решение на проблема не се намираше.

Вярно е, че Маликорн от време на време предприемаше геройски опити да предизвика краля към откровеност. Но едва започнал да кълве, Людовик било от срам, било от недоверие, изпускаше кукичката със стръвта.

Така една вечер той вървеше през градината, поглеждайки тъжно към прозорците на принцесата. Маликорн, който следваше краля заедно с Маникан, се спъна в оставена сред храстите стълба и каза на своя спътник:

— Нима не забелязахте, че току-що се спънах в една стълба и едва не паднах?

— Не — каза разсеяният както обикновено Маникан, — но струва ми се, че не паднахте.

— Чиста случайност. Не трябва така да се захвърлят стълби.

— Да, може лесно да си счупиш врата, особено ако си разсеян.

— Мисълта ми не е за това, исках да кажа, че е опасно така да се оставя стълба под прозорците на придворните дами.

Людовик едва забележимо трепна.

— Защо? — попита Маникан.

— Говорете по-високо! — пошепна му Маликорн, като го сръга в ребрата.

— Защо? — повтори Маникан, повишавайки глас. Кралят наостри уши.

— Ето например — каза Маликорн — стълба, дълга деветнадесет фута, стига до прозорците на горния етаж.

Вместо отговор Маникан потъна в размисъл.

— Попитайте какви прозорци — подсказа му Маликорн.

— За какви прозорци говорите? — попита Маникан на висок глас.

— За прозорците на принцесата.

— А-а-а!

— Не казвам, разбира се, че някой ще посмее да се изкачи при принцесата, но в нейния кабинет зад стената спят Ла Валиер и Монтале, две хубавички девойки.

— Зад тънката стена? — попита Маникан.

— Виждате ли онзи прозорец, който не свети толкова ярко?

— Виждам го отлично.

— Това е прозорецът на момичетата. Горещо е, вижте, госпожица Дьо ла Валиер отваря прозореца. Ах, предприемчивият влюбен би могъл много да й каже, ако знаеше, че тази стълба стига до прозореца.

— Но нали вие казахте, че тя не е сама, че с нея е госпожица Дьо Монтале?

— Госпожица Дьо Монтале не влиза в сметката. Тя й е приятелка от детинство и е беззаветно предана. Истински кладенец, в който потъва всяка тайна!

Кралят не пропусна нито дума от този диалог. Маликорн дори забеляза, че кралят беше забавил крачка, за да му даде възможност да се доизкаже. Като стигна до вратата, той освободи всички освен Маликорн.

Когато всички се разотидоха, кралят се обърна към Маликорн, който с внимание очакваше Людовик да го заговори.

— Какво говорехте за стълба, господине?

— За стълба ли, господарю?

Маликорн вдигна очи към небето, сякаш искаше да догони отлетелите думи.

— Да, за стълба, дълга деветнадесет фута.

— Ах, да, господарю, спомних си. Нямаше изобщо да си отворя устата, ако можех да предположа, че вие чувате разговора ми с господин Маникан.

— Защо не бихте си отворили устата?

— Защото не искам да докарам някое мъмрене на клетия градинар, който е забравил да я прибере.

— Не се безпокойте… Каква е тая стълба?

— Желае ли ваше величество да я види?

— Да.

— Няма нищо по-лесно. Ето я там, в храстите.

— Покажете ми я.

Маликорн поведе краля към стълбата. Кралят измери с крачки дължината й.

— Хм! Казвате, че е дълга деветнадесет фута?

— Да, господарю.

— Струва ми се, че грешите… Тя е по-къса.

— Легнала е трудно да се премери, господарю. Ако я опрем до дърво или стена, по-лесно ще определим височината й.

— Все едно, господин Маликорн, няма да повярвам, че тази стълба е дълга деветнадесет фута.

— Знам, че окомерът на ваше величество е превъзходен, и все пак бих се обзаложил, че не греша.

Кралят поклати глава.

— Има добър начин да проверим думите ми — каза Маликорн.

— Какъв?

— На всички е известно, че долният етаж на двореца е висок осемнадесет фута. Опирайки стълбата до стената, ще можем да определим височината й.

Маликорн вдигна стълбата като перце и я опря на стената.

Случайно или не стълбата беше опряна точно под прозореца на Ла Валиер. Горният й край опря на корниза, така че от предпоследното стъпало човек можеше да разговаря с обитателите, или по-точно, с обитателките на стаята.

Едва стълбата бе опряна на стената, и кралят, без всякакви по-нататъшни разговори, започна да се катери по нея. Но не беше изкачил и половината, когато се показа патрул швейцарци, и той побърза да слезе и да се скрие в храстите.

Маликорн разбра, че трябва да се пожертва. Ако беше се скрил като краля, патрулът щеше да започне претърсване и да открие или краля, или него, а може би и двамата. По-добре беше да намерят само него.

Затова Маликорн се скри толкова неумело, че почти веднага беше заловен. Арестуваният Маликорн беше отведен в поста, където беше опознат и освободен.

В това време кралят, прибягвайки от храст до храст, се добра до черния вход към апартаментите си посрамен и разочарован.

Гласовете привлякоха към прозореца Ла Валиер и Монтале. Дори принцесата се показа, желаейки да разбере какво има.

Маликорн искаше да извикат Д'Артанян. Той незабавно пристигна. Напразно Маликорн се оправдаваше, напразно Д'Артанян го бе взел под закрила. Напразно тези умни и изобретателни хора придаваха на случилото се невинен смисъл. Маликорн заяви, че е искал да стигне до госпожица Дьо Монтале, както преди няколко дни господин Дьо Сент-Енян се беше опитвал да влезе при госпожица Дьо Тоне-Шарант.

Принцесата беше непреклонна. Ако Маликорн действително се е опитал да проникне през нощта при Монтале, той трябва да бъде наказан за назидание на другите. Ако Маликорн е действал не по собствена инициатива, а като посредник между Ла Валиер и лице, което той не иска да назове, тогава престъплението е още по-тежко, защото за извинение не би могла да се приеме простимата страст.

С една дума, принцесата изпадна в ярост и наложи отстраняването му от свитата на принца. В своето заслепение тя не беше взела под внимание факта, че Маликорн и Монтале я държат в ръцете си със случая на нощното й посещение при Дьо Гиш и много други любопитни подробности.

Вбесената Монтале искаше веднага да си отмъсти, но Маликорн я убеди, че подкрепата на краля изкупва всички несгоди на този свят и да пострада човек заради краля е прекрасно. Маликорн беше прав. Затова, макар че Монтале беше жена, Маликорн успя да я убеди. Да побързаме да прибавим, че и кралят им помогна да се утешат. Първо, той награди Маликорн с петдесет хиляди ливри за загубеното място. След това го взе при себе си на служба доволен, че може така да отмъсти на принцесата за всички несгоди, които търпяха той и Ла Валиер. Лошото бе, че Маликорн не можеше повече да краде за него носни кърпички и да мери стълби, и затова се чувстваше много нещастен.

Нямаше никаква надежда за среща с Ла Валиер, докато тя оставаше в Пале-Роял. Никакви пари и награди не можеха да помогнат. За щастие, Маликорн не дремеше. Монтале също правеше всичко възможно, за да помогне за тази среща.

— Какво правите нощем при принцесата?

— Спя — отвърна тя.

— Колко лошо е да спиш с такава мъка на сърцето!

— Каква мъка имам аз?

— Нима не сте отчаяна от разлъката с мен?

— Ни най-малко. Нали получихте петдесет хиляди ливри и място при краля.

— Все едно. Вие сте страшно огорчена, че не можете да се виждате с мен, както по-рано, и навярно сте отчаяна, че загубих доверието на принцесата, не е ли така?

— Да, това е вярно.

— Тогава мъката сигурно ви пречи да спите нощем и вие ежеминутно ридаете, въздишате и се секнете шумно.

— Но, мили Маликорн, принцесата не понася и най-малкия шум.

— Отлично зная това. Ето защо, след като види безутешната ви мъка, тя ще се постарае да ви освободи от задълженията.

— А после?

— После разделената от вас Ла Валиер ще почне така да стене и да плаче по нощите, че ще изкара принцесата от кожата й.

— Значи почвате от тази нощ да плачете и да се вайкате.

— Бъдете спокоен.

— Предайте на Ла Валиер каквото ви казах.

— Не се бойте. Тя и без това нощем тихо си плаче.

— Да плаче на глас!

Те се разделиха доволни един от друг.