Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (91)

Глава четиридесет и пета
Как Жан дьо Лафонтен написа първата си басня

Разказът за всички тези интриги е изчерпан от нас и в следващите три глави на повествованието ще се разкрие непринудената игра на човешкия ум, толкова многообразен в проявите си.

Може би и занапред картината, която се каним да покажем, няма да може да мине без политика и интриги, но техните корени ще бъдат скрити толкова дълбоко, че читателят ще види само цветовете и разкошна живопис. Нещата ще бъдат също като на панаир, където великанът, ходещ по въже, се движи всъщност от слабите крачета и нежните ръчички на скритото под дрехите му дете.

И така, отново се връщаме в Сен-Манде, където суперинтендантът, както обикновено приемаше избраното общество на епикурейците.

От известно време за собственика на Сен-Манде бяха настъпили тежки дни.

Който влизаше при него, не можеше да не почувства затрудненията на министъра. Тук вече ги нямаше многолюдните и шумни сборища. Предлогът, който изтъкваше Фуке, беше от финансово естество, но както остроумно беше казал Гурвил, не съществувате по-лъжлив предлог от този. Тук нямаше и сянка от финанси. Наистина, Вател все още успяваше да поддържа репутацията на къщата.

Междувременно градинарите и овощарите, които снабдяваха със своите стоки кухнята, започнаха да се оплакват, че ги разоряват, като забавят сметките. Комисионерите, които доставяха испанските вина, изпращаха писмо след писмо, напразно искайки да им се плати по сметка. Рибарите, наети от суперинтенданта по крайбрежието на Нормандия, си правеха наум сметки, от които излизаше, че ако им се изплати дължимото, биха могли да оставят занаята и да се установят на брега. Прясна риба, която по-късно щеше да стане причина за смъртта на Вател, вече не се появяваше на трапезата. Все пак в приемния ден приятелите на господин Фуке се бяха събрали при него, по-многобройни от обикновено. Гурвил и абат Фуке разговаряха за финанси, а ако искаме да бъдем по-точни — абатът вземаше от Гурвил няколко пистола на заем. Пелисон, сложил крак връз крак, дописваше края на речта, с която Фуке трябваше да открие парламента. Тази реч бе истински шедьовър, тъй като Пелисон я съчиняваше като за приятел, което ще рече, че влагаше в нея всичко онова, заради което той, естествено, нямаше да се измъчва, ако я беше писал за себе си. Малко по-късно откъм градината пристигнаха Лафонтен и Лоре, които спореха за някакви весели стихове.

Художниците и музикантите се събираха около столовата. Когато удари осем, всички седнаха да вечерят. Суперинтендантът никога не ги караше да го чакат. Сега бе седем и половина и апетитът на всички беше доста изострен.

След като всички гости най-после се събраха, Гурвил тръгна към Пелисон, откъсна го от размислите му и го заведе в средата на гостната, внимателно затвори вратата, след което му зададе въпрос:

— Е, какво ново?

— Взех на заем от леля ми двадесет и пет хиляди ливри, ето чековете.

— Добре — отвърна Гурвил, — сега не достигат само сто деветдесет и пет хиляди ливри за първата вноска.

— За каква вноска? — попита Лафонтен с такъв тон, сякаш беше задал обичайния си въпрос: «А вие чели ли сте Барух?»

— Какъв разсеян човек! — възкликна Гурвил. — Нали вие сам ми съобщихте за малкото имение в Корбей, което се кани да продаде един от кредиторите на господин Фуке. Нали вие предложихте на всички приятели на Епикур да съберат пари, за да попречат на това. Вие казвахте също, че ще продадете част от къщата си в Шато-Пиери, за да внесете вашата част, а сега изведнъж питате: «За каква вноска става дума?»

Тези думи на Гурвил бяха посрещнати с общ смях, който накара Лафонтен да се изчерви и да разкрие ред любопитни и крайно смешни истории за това как жена му се ядосала заради продажбата и я осуетила и за това как спечелил пари от една поема в доста свободен стил. Всички се смееха неудържимо, слушайки как поетът хвали своята стока.

— Постарах се да надмина всичко писано досега от Бокачо, Аретино и други майстори на този жанр.

— Боже мой! — извика Пелисон. — Той ще си изпроси отлъчване от църквата!

— Така ли мислите? — наивно попита Лафонтен. — Кълна ви се, че го направих не за себе си, а за господин Фуке.

Този великолепен довод окончателно развесели присъстващите.

— Първото издание на тази поема — продължи той — продадох за цели осемстотин ливри. Нали знаете, че за книги с благочестиво съдържание читателите плащат два пъти по-малко.

— По-добре да бяхте съчинили — забеляза Гурвил през смях — някои благочестиви книги.

— Това създава много грижи и не е достатъчно развлекателно — спокойно каза Лафонтен, — ето тук, в тази кесия, има осемстотин ливри.

С тези думи той връчи своя дар на касиера на епикурейците. След него даде своите петдесет ливри и Лоре. Останалите също внесоха кой колкото можеше. Когато направиха изчисленията, се оказа, че са събрали четиридесет хиляди ливри.

Още не беше секнал звънът на монетите, когато суперинтендантът влезе, или по-точно, се промъкна в залата. Той беше скрит свидетел на тази сцена. Човекът, който боравеше с милиарди, богаташът, който познаваше всички удоволствия и почести, съществуващи на този свят, този човек с необятно сърце и творчески ум, събрал в себе си материалната и духовната същност на първото кралство в света, знаменитият Фуке, стоеше обкръжен от гостите си, с просълзени очи.

Той бръкна с тънките си бели пръсти в чувалчето със злато и сребро и каза с мек, затрогнат глас:

— О, жалка милостиньо, ти ще се загубиш в най-далечния ъгъл на опустялата ми кесия, но ти напълни докрай моето сърце, а него никой не може да изчерпи. Благодаря ви, приятели, благодаря ви!

Тъй като не можеше да разцелува всички около него, някои от които също се просълзиха, той прегърна Лафонтен и каза следните думи:

— Бедни ми приятелю! Заради мен жена ви е могла да ви убие и пак заради мен духовникът ще вземе да ви отлъчи от църквата!

— Всичко това са истински дреболии! — каза поетът. — Ако бяха почакали вашите кредитори една-две годинки, щях да напиша цяла стотица басни, всяка от тях щеше да бъде пусната в две издания и вашият дълг щеше да бъде изплатен.