Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (39)

Глава тридесет и девета
Кралската психология

Кралят бързо влезе в апартаментите си.

Може би Людовик XIV вървеше толкова бързо, за да не залита. Той оставяше след себе си следа като от някаква тайнствена тъга.

Всички бяха забелязали доброто настроение на краля при неговата поява у принцесата и всички се радваха на това, но никой не знаеше истинския му смисъл. Напротив, причината за това развълнувано, бурно тръгване беше понятна на всички или поне всички считаха, че не е трудно да се разбере.

Лекомислието на принцесата, нейните шеги, малко резки за обидчив характер, особено ако такъв характер притежава кралят, твърде фамилиарното обръщение към него като към обикновен смъртен, ето какви причини според гостите предизвикаха бързото и неочаквано тръгване на Людовик XIV.

Принцесата беше по-проницателна, но и тя отначало точно така си обясни неговото поведение. На нея й беше достатъчно да подразни самолюбието на този, който твърде бързо беше забравил поетите ангажименти, като видимо без всякаква причина пренебрегваше плодовете на най-благородната и най-славна своя победа.

При това състояние на нещата принцесата считаше за необходимо да покаже на краля разликата между любовта във висшето общество и малката страст, типична за някой провинциален благородник.

Предавайки се на високопоставената любов, чувствайки нейната царствена сила, подчинявайки се до известна степен на етикета и изискванията, кралят не само не се унижаваше, но беше длъжен да намери в нея спокойствие, увереност, тайнственост и всеобщо уважение.

Отдавайки се на любовна интрига с придворна дама, той би срещнал и у последния от придворните само осъждане и насмешка. Щеше да изгуби своята безпогрешност и недосегаемост. Слизайки до простосмъртните страсти, той щеше да се подложи на тревожни вълнения.

С една дума, да се превърне кралят в простосмъртен, да се докоснеш до лицето му като до лице на най-обикновен слуга, означаваше да нанесеш страшен удар на тази благородна кръв. Да се засегне самолюбието на Людовик беше по-лесно, отколкото да се пробуди в сърцето му любов. Принцесата умно беше преценила отмъщението си и, както видяхме, постигна своята цел.

Нека читателят не си помисли, че у принцесата живееха бурните страсти на средновековните героини. Напротив, тя, млада, грациозна, остроумна, кокетлива, влюбчива по-скоро по въображение и честолюбие, отколкото по влечение на сърцето, беше открила епохата на беглите наслаждения, която продължи сто и двадесет години, от средата на шестнадесети век до последната четвърт на осемнадесети век.

Тя виждаше или си въобразяваше, че вижда нещата в истинската им светлина. Знаеше, че кралят, нейният царствен девер, първи се беше смял на простичката Ла Валиер, и беше сметнала, че не е в навиците му да обича особа, която може да предизвика насмешки дори за един миг.

Освен това нима на стража не стоеше самолюбието, този демон, играещ такава могъща роля в драматичната комедия, наречена женски живот. Нима самолюбието не й нашепваше високо, с шепот, полугласно, с всички тонове и оттенъци, че тя, принцесата, богатата, красивата, младата, е невъзможно да се сравнява с жалката Ла Валиер, наистина също млада, но главното — бедна? В това няма нищо чудно. Известно е, че най-ярките характери изпитват задоволство, като се сравняват със своите ближни.

Може би читателят ще запита какво е целяла тя с тази тънка и добре обмислена атака? Защо беше изразходвала толкова усилия, ако не е целяла да изгони от сърцето на краля другото, наивното, което искаше да заеме там място. Защо принцесата отдаваше толкова голямо значение на Ла Валиер, ако не се е страхувала от нея?

Не, принцесата не се боеше от нея от гледна точка на историка, който, знаейки всичко, вижда бъдещето, или по-точно, миналото. Тя не можеше да бъде пророк. Принцесата не можеше да чете повече от който и да е друг в тази страшна книга, наречена бъдеще, която крие най-важните събития зад най-стаените си страници.

Не, принцесата искаше просто да накаже краля за неговата чисто женска потайност. Тя искаше да му докаже, че след като прибягва до такива оръжия за нападение, то тя, жената, умна и от род, ще съумее да открие в своя арсенал оръжие за отбрана, годно да отрази удара, нанесен дори от кралска ръка.

Освен това тя искаше да му докаже, че във войни от такъв род няма крале или че кралете, борещи се за себе си като обикновени смъртни, рискуват да загубят короната си при първия удар. Че, накрая, ако кралят се надява да предизвика само с вида си обожание у всички придворни дами, то това би било дръзко и оскърбително за жените, които стоят по-високо от другите, и урокът, получен от този горделивец, ще му бъде полезен.

Ето какво мислеше, без съмнение, принцесата за краля.

Самото събитие оставаше настрана от нея.

Ръководейки се от тези съображения, тя беше направила съответните внушения на придворните си дами и беше подготвила току-що разиграната комедия.

Кралят беше смазан. Откакто беше излязъл изпод опеката на Мазарини, Людовик за първи път бе видял с него да се отнасят като с обикновен смъртен.

Подобно държание от страна на поданиците му пробуди у него желание да даде достоен отговор. Силите се набират в борба.

Но да се бориш с жени, да се подложиш на насмешки и на нападения от някакви провинциалистки, специално пристигнали от Блоа, беше връх на безчестието за младия крал, изпълнен с тщеславие, внушено от съзнанието за личните качества и високата представа за кралската власт.

Нищо не трябваше да се пуска в ход. Нито упреци, нито изгнание, нито дори израз на собственото недоволство.

Изразявайки недоволство, той би показал като Хамлет, че е поразен от оръжието на насмешките.

Да се сърдиш на жени — какво унижение, особено когато тези жени могат да ти отмъстят със смях.

О, ако в тази история имаше замесен някакъв благородник, какво удоволствие би изпитал Людовик да го тикне в Бастилията!

Дори в такъв случай неговото разсъждение се охлаждаше от следните факти:

Да имаш армия, затвори, почти божествена власт, и да ползваш всичко това, за да задоволиш някаква дребна злоба, то би било недостойно за обикновен чиновник, а какво остава за краля!

Оставаше само мълчешком да преглътне обидата, запазвайки на лицето си обикновеното благодушие и приветливия израз.

Нужно беше да се продължат приятелските отношения с принцесата, сякаш нищо не се бе случило. Приятелски?… Защо не?

Принцесата бе или виновница за неприятното събитие, или неволна наблюдателка.

Ако тя беше организирала всичко, това означаваше голяма дързост, но нима тази роля не бе съвсем естествена?

Кой се вмъкна при нея в разгара на медения й месец, за да й нашепва любовни думи? Кой се осмеляваше да мисли за изневяра? Кой, прикривайки се с кралската мантия, каза на тази млада жена: «Не се страхувайте от нищо, обичайте френския крал, той е над всичко и с едно движение на кралския скиптър ще ви защити от всичко, дори от угризенията на съвестта»?

Младата жена послуша кралските думи и отстъпи пред съблазняващия глас и сега, пожертвала своята чест, тя получаваше невярност, толкова по-оскърбителна, защото предпочетена пред нея е друга, стояща значително по-ниско и имаща право да се нарече любима.

Значи дори да бе виновница за станалото, принцесата не трябваше да бъде обвинявана.

Ако, напротив, тя се окажеше само пасивна участничка, основанията за обвинения щяха да са още по-малко.

«Нима е била задължена да обуздава провинциалните езичета? Нима е била длъжна да обуздава дързостта на тези момичета?»

Тези разсъждения нанасяха чувствителен урон на самолюбието на краля, но мислено преброждайки всички свои обиди и огорчения, след като на пръв поглед превърза раните си, Людовик усети нова, непозната, глуха, нетърпима болка.

Той не смееше да си признае, че тя идва от сърцето му.

Наистина, историкът трябва да разкаже на читателя как кралят разговаряше със себе си. Той позволи на наивното признание на Ла Валиер да погъделичка сърцето му. Той повярва в чистата любов, в любовта към човека, безкористно, и душата му, която беше много по-млада и по-наивна, отколкото бе предполагал, се устреми насреща на друга душа, която току-що му беше открила тайните си.

Необикновеното в тази сложна история на любовта беше сборът от взаимни чувства на две сърца. Тук нямаше нито едновременност, нито равенство. Едното сърце винаги започва да обича преди другото. Но също и престава да обича след другото. Колкото повече любов беше изказала Ла Валиер, толкова повече тя беше усетена от краля.

Това го учудваше.

Но нали му доказаха, че това признание е оскърбление, мистификация, нанесена на човека и краля!

По такъв начин тази девойка, у която, честно казано, нямаше нищо необикновено, която бе средна хубост, знатност и ум, избрана от принцесата да играе роля на нищожество, не само хвърли предизвикателство към краля, но го пренебрегна, него, който беше достатъчно да плесне с ръце като султан, за да паднат всички в краката му!

От вчера той беше толкова зает с това момиче, че не можеше да мисли за нищо друго. От вчера въображението му се задоволяваше с прелести, които не бяха негово притежание. С една дума, кралят, който имаше толкова неотложни дела, когото викаха толкова жени, от вчера вечерта беше посветил всяка минута от живота си, всеки удар на сърцето си на тази единствена мечта.

Наистина това беше прекалено.

Тъй като негодуванието на краля го караше да забрави всичко, в частност присъствието на Сент-Енян, то се изливаше в най-невъздържани ругатни.

Графът се беше скрил в ъгъла и оттам наблюдаваше бурята.

В сравнение с кралския гняв неговото собствено разочарование му се струваше толкова нищожно! Той само се боеше този гняв да не се стовари върху него.

Изведнъж кралят спря да се разхожда и хвърляйки разгневен поглед към нещастника, каза:

— А ти, Сент-Енян?

Дьо Сент-Енян направи движение, сякаш искаше да попита: «Какво искате да кажете, господарю?»

— Ти се оказа същият глупак като мен, нали?

— Господарю…

— Ти също се хвана на тази груба шега?

— Господарю, нека ваше величество не се гневи, но на вас ви е известно, че жените са ограничени същества, създадени за зло. Значи невъзможно е да се иска от тях добро!

Кралят изпитваше дълбоко уважение към собствената си личност и започваше да се научава да владее чувствата си, навик, който щеше да запази за цял живот; разбра, че уронва достойнството си, придавайки такова значение на един нищожен епизод.

— Не — живо каза той, — ти грешиш, Сент-Енян, аз не се сърдя. Просто се възхищавам на ловкостта и смелостта на тези две момичета и се учудвам колко глупаво попаднахме в капана на сърцата си, след като сме имали всичкото време да научим предварителните подробности.

— Сърце, господарю, сърце! На този орган трябва да предоставим само физически функции и да му отнемем моралните. Признавам си, че след като видях сърцето на ваше величество да е толкова заето от тази…

— Заето? Моето сърце? Умът може би, но що се касае до сърцето… то…

Людовик забеляза, че се готви да прикрие единия фланг, но започва да открива другия.

— Впрочем — добави той — няма за какво да упреквам тази хлапачка. Аз знаех, че тя обича друг.

— Виконт Дьо Бражелон, да. Предупреждавах ваше величество.

— Ти си прав, но не си първият. Граф Дьо ла Фер искаше от мен ръката на Ла Валиер за сина си. Щом като се обичат толкова, щом се върне Бражелон от Англия, ще ги венчаем.

— Вече познавам цялото великодушие на краля!

— Стига, Сент-Енян, стига, стига за това — прекъсна го Людовик.

— Да забравим обидата, господарю.

— Това няма да бъде трудно — въздъхна кралят.

— За начало ще напиша за цялата тази тройка една хубава епиграма. Ще й сложа заглавие: «Наяла и дриада», това ще достави удоволствие на принцесата.

— Действай, Сент-Енян, действай — прошепна кралят. — Ще ми декламираш стиховете. Това ще ме разсее. Всичко това са дреболии, Сент-Енян, дреболии — добави кралят с вид на човек, комуто е трудно да диша.

Той се беше оправил и беше придал на лицето си израз на ангелско търпение, когато на вратата почука камердинерът. Дьо Сент-Енян почтително се отмести.

— Влезте — каза кралят. Камердинерът леко отвори вратата.

— Какво се е случило?

Камердинерът показа писмо, сгънато на триъгълник.

— За негово величество — каза той.

— От кого е?

— Не зная, писмото ми беше дадено от един от дежурните офицери.

По даден знак от краля лакеят му подаде писмото.

Кралят се приближи до свещта, отвори писмото, прочете подписа и не можа да сдържи възклицанието си.

Сент-Енян, който почтително стоеше встрани, не пропускаше нито дума.

Той изтича към краля.

Кралят освободи лакея с движение на ръката.

— Боже мой! — произнесе кралят, прочитайки писмото.

— Да не би да се чувствате зле, ваше величество?

— Не, не, чети!

Кралят му подаде писмото.

Очите на Сент-Енян жадно се насочиха към подписа.

— Ла Валиер! — възкликна той. — О, господарю!

— Чети, чети! Сент-Енян прочете:

Господарю, простете ми за настойчивостта, но — най-главно — простете ми, че не съблюдавам етикета в моето писмо. То ми се струва изключително спешно и неотложно, затова си позволявам да се обърна с него към ваше величество.

Върнах се разбита от мъка и умора, господарю, умолявам ваше величество дами даде аудиенция, на която ще кажа на краля цялата истина.

Луиза дьо ла Валиер.

— Какво ще кажеш? — попита кралят, взимайки писмото от Сент-Енян, който беше слисан от току-що прочетеното.

— Аз ли какво да кажа?

— Какво мислиш за това?

— Не зная.

— И все пак?

— Господарю, хлапачката е почувствала бурята и се е изплашила.

— От какво се е изплашила? — гордо попита Людовик.

— Хм! Ваше величество има хиляди причини да се сърди на автора или на авторите на тази зла шега. Паметта на ваше величество, обърната откъм лошата й страна, служи като вечна заплаха за човека, който е сбъркал.

— Аз съм на друго мнение.

— Кралят вижда по-добре от мен.

— Виж какво виждам в тези редове: мъка, принуда… Особено ако си припомним някои подробности от сцената, разиграла се при принцесата… С една дума…

Кралят не се доизказа.

— С една дума — продължи мисълта на краля Сент-Енян, — ваше величество иска да даде аудиенция. Ето кое е ясно за мен.

— Аз ще направя нещо повече, Сент-Енян.

— Какво именно, господарю?

— Вземи си мантията…

— Но, господарю…

— Знаеш ли къде са стаите на придворните дами на принцесата?

— Разбира се.

— Знаеш ли как да се промъкнем до там?

— Не, не знам.

— Не познаваш ли някого там?

— Наистина, господарю, вие имате щастливи хрумвания.

— Познаваш ли някого?

— Да.

— Кого?

— Един млад човек, който е в добри отношения с една девойка.

— Придворна дама ли е тя?

— Да, придворна дама.

— С Дьо Тоне-Шарант ли? — попита Людовик със смях.

— Не, за нещастие, с Монтале…

— Как се казва?

— Маликорн.

— Можеш ли да разчиташ на него?

— Така ми се струва, господарю. Сигурно има някакъв ключ… Ако има, той ще ми го даде… Оказал съм му една услуга…

— Толкова по-добре. Да вървим!

— На услугите съм на ваше величество.

Кралят наметна пелерината си върху плещите на Сент-Енян, сам наметна неговия плащ и двамата излязоха бързо.