Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (115)

Глава първа
Писмото

— След като те излязоха, скочих през прозореца, без да се мъча да излизам по нормалния начин, изтичах до кладенеца и се наведох над него. Той ме мамеше с раззиналата си паст и със студеното си дихание. Нещо бяло и блестящо се люшкаше по трепкащата, разлюляна зеленикава повърхност. Хипнотизираше ме и ме привличаше. Очите ми не виждаха нищо друго. Струваше ми се, че чета по него огнените букви, написани от ръката на кралицата. Без да знам какво правя, воден единствено от инстинкта си, който понякога ни блъска в пропаст, завързах края на въжето към основата на кладенчовия кош и пуснах ведрото на около три фута от повърхността. Треперех от страх да не размърдам скъпоценната хартия, която беше променила цвета си от бяло към зеленикаво. Това беше признак, че тя ще започне да потъва. После взех мокър парцал, за да не нараня ръцете си, и се плъзнах по въжето в зейналия кладенец. Когато видях, че вися над бездната и небето над мен започна да намалява, ме обхвана трепет и се замаях. Косите ми се изправиха, но волята ми надделя над този ужас и над обхващащата ме слабост. Достигайки до повърхността, аз се потопих в нея, без да се пускам от въжето, и със свободната ръка трескаво се опитвах да достигна скъпоценното писмо. Хванах го, но то се скъса на две в пръстите ми. Скрих половините в пазвата си и започнах да се изкачвам. Подпирах се с крака на стените на кладенеца и използвах въжето. Бях ловък, силен, пришпорван от необходимостта да бързам. Достигнах края на кладенеца и излизайки от него, го облях със стичащата се от мен вода. Сетне с плячката си започнах да тичам по осветената от слънцето пътека и стигнах до дъното на градината, където имаше горичка. Смятах да се укрия в нея. Но едва бях влязъл и удари камбаната. Това означаваше, че вратите се отварят, моят гуверньор се връща и аз съм стигнал до убежището си тъкмо навреме. Разчитах, че ще минат поне десет минути, докато ме намери, и то при условие че се сети къде съм. Трябваха му поне десет минути, ако знаеше къде съм, или може би двадесет, ако се наложеше да ме търси. Това време ми беше достатъчно, за да прочета скъпоценния документ. Доближих двете му половини. Буквите бяха започнали да се размиват, но все пак текстът се четеше.

— И какво прочетохте там, монсеньор? — запита дълбоко заинтересуваният Арамис.

— Достатъчно, за да разбера, че моят гуверньор е дворянин, а Перонета, без да бъде важна дама, не е обикновена прислужничка. Накрая разбрах, че моят произход не е толкова тъмен, та нали Ана Австрийска и Мазарини се бяха грижили за мен с такова внимание!

Младият човек млъкна. Беше доста развълнуван.

— Какво стана по-нататък? — подкани го Арамис.

— Стана така, господине, че работникът, естествено, не намери нищо в кладенеца, макар че го претършува доста щателно. Стана така, че кошът на кладенеца, който беше облян с вода от мен, привлече вниманието на моя гуверньор. Перонета забеляза мокрите ми дрехи. Заболях от простуда след студената баня и от треска вследствие на породеното от моето откритие вълнение. Болестта ми се придружавала от бълнуване, при което съм разказвал за всичко случило се, така че, ръководейки се от собствените ми признания, моят гуверньор намерил под възглавницата двете парчета от писмото, написано от ръката на кралицата.

— Аха — каза Арамис, — сега разбирам абсолютно всичко.

— Останалото са само догадки. Изглежда горките хора не са посмели да скрият случилото се, написали са на кралицата и са й изпратили скъсаното писмо.

— След което — каза Арамис — са ви взели и са ви затворили в Бастилията.

— Както виждате.

— А обслужващите ви хора изчезнаха, нали?

— Уви!

— Да не мислим повече за мъртвите — каза Арамис, — да видим дали не можем да направим нещо за живия. Вие казахте, че сте се примирили със своята участ. За вас са непознати честолюбието, съжалението, както и мисълта за живот на свобода…

Арамис се стегна. Лицето му придоби тържествен вид. Чувстваше, че се приближава към най-важния момент в ролята, която беше длъжен да изиграе в тъмницата пред затворника.

— Моят първи въпрос — започна той — е: в дома, в който живяхте, нямаше нито едно огледало, нали?

— Какво означава тази дума? Не зная значението й, никога не съм я чувал.

— Огледало се нарича предмет от обзавеждането, който отразява в себе си всички останали предмети. Когато стъклото се обработи по съответен начин, можеш да видиш чертите на собственото си лице по същия начин, както сега виждате с очите си моето лице.

— Не, в къщата нямаше огледала — отвърна младият човек. Арамис се огледа:

— Тук също няма огледало, взети са същите предпазни мерки, както и там. Сега ще разберете защо. Простете ми за въпроса: казахте, че са ви обучавали по математика, астрономия, фехтовка, езда на кон, но не споменахте история.

— Понякога моят възпитател ми разказваше за живота на Свети Людовик, Франциск I и Анри IV.

— Да, тук виждам същата пресметливост. Както са ви лишили от огледала, които отразяват заобикалящите ви предмети, така сте бил лишен и от запознанство със самата история, която отразява миналото. Откакто сте затворен, са ви забранили книгите, като по такъв начин за вас са останали неизвестни много събития, познаването на които би могло да обедини в нещо цялостно вашите откъслечни спомени и прозрения на душата.

— Така е.

— Изслушайте ме. Накратко ще ви разкажа какво се е случило във Франция през последните двадесет и три или двадесет и четири години, тоест от момента, в който вероятно сте се появили на Божия свят. Знаете ли кой е синът на Анри IV?

— Знам в крайна сметка кой е бил негов наследник. Нали върху монетата от 1610 година е изобразен Анри IV, а върху монетата от 1612 година е вече Людовик XIV. Тъй като втората монета е отделена от първата само с две години, направих извода, че очевидно Людовик XIII е бил наследник на Анри IV.

— И така — продължи Арамис, — вие сте осведомен, че последният крал, царувал преди нашия крал, е бил Людовик XIII. Той беше владетел с благородни намерения, с големи планове, но тяхното изпълнение постоянно се отлагаше заради различни нещастия и борби, които неговият пръв министър Ришельо се налагаше да води с френските благородници. Той, говоря за Людовик XIII, беше слабохарактерен човек. Умря млад и в тъга.

— Да, знам това.

— Дълго беше измъчван от грижата за престолонаследник. За владетелите това е много мъчителна грижа, тъй като те трябва да мислят не само за това — да оставят за себе си добър спомен, но и за възможността идеите им да останат да живеят, делата им да бъдат продължени.

— Нима Людовик XIII е умрял бездетен? — попита с усмивка затворникът.

— Не, но дълго време беше лишен от радостта да бъде баща. Прекалено дълго се терзаеше от мъка, че ще умре, без да остави наследник. Когато тази мъка се беше превърнала в отчаяние, неговата съпруга, Ана Австрийска, внезапно…

Затворникът потрепери.

— Знаехте ли — прекъсна мисълта си Арамис, — че съпругата на Людовик XIII се е казвала Ана Австрийска?

— Продължавайте — младият човек не отговори.

— Изведнъж — продължи разказа си Арамис — Ана Австрийска обяви, че очаква дете. Тази новина предизвика всеобща радост и всички се молеха за щастливо освобождаване на кралицата от бременността. Най-после, на 5 септември 1638 година, кралицата роди син. Сега ще чуете история, която в наше време биха могли да ви разкажат съвсем малко хора, тъй като се счита за тайна, погребана заедно с мъртвите или изчезнала в бездънните дълбочини на изповедта.

— И вие ще ми откриете тази тайна? — попита пребледнял младият човек.

— О — каза Арамис с насмешка, — не мисля, че се излагам на опасност, като я доверявам на затворник, който не изпитва никакво желание да напусне Бастилията. И така, кралицата роди син. Но в същото време, докато целият двор ликуваше при това известие, докато кралят показваше наследника на народа и на благородниците, а после седна на масата, за да отпразнува радостното събитие, за кралицата, която беше оставена сама, отново започнаха родилни болки. И се роди още един син.

— О! — произнесе затворникът, давайки да се разбере, че е осведомен по-добре, отколкото можеше да се допусне от думите му. — Аз мислех, че братът на краля…

— Да — прекъсна го Арамис, — братът на краля бе поет от Перонета, акушерката на кралицата.

— Перонета! — прошепна младият човек.

— Веднага изтичаха при краля. За станалото му съобщиха на ухо и той, ставайки от масата, побърза към кралицата. Този път върху лицето му имаше не радост, а ужас. Вие, естествено, не знаете, че във Франция тронът се предава на най-големия син след смъртта на бащата.

— Това ми е известно.

— А според лекарите и юристите съвсем не е безспорно, че по-голям син по законите на Бога и природата е този, който пръв е излязъл от майчината утроба.

От гърдите на затворника се изтръгна приглушен вик. Той стана по-бял от чаршафа, с който се беше завил.

— Сега ще разберете — продължи Арамис — защо кралят беше обхванат от отчаяние, след като разбра, че има двама наследници и че този, който се е обявил на бял свят втори и чието рождение не беше известено, може би ще започне да оспорва правата на другия, роден два часа по-рано и смятан за законен престолонаследник. Един Бог знае какво би станало в бъдеще, например вторият син, отговаряйки на интересите или капризите на някоя партия, да посее в кралството раздори и братоубийствена война, подкопавайки династията, която трябва да се укрепва.

— О, разбирам, всичко разбирам! — прошепна младежът.

— Ето защо единият от синовете на Ана Австрийска по най-подъл начин беше отделен от своя брат, по най-подъл начин беше лишен от наследство и обречен да се крие в пълна неизвестност. Ето защо този втори син изчезна така, че никой във Франция днес не знае съществува ли той. Никой, освен неговата родна майка…

— От която е напуснат! — отчаяно извика затворникът.

— Освен нея, дамата в черно с огненочервените ленти — продължи Арамис — и, накрая…

— Вие. Нали? Вие дойдохте тук, за да ми разкажете. Явихте се, за да възбудите в душата ми любопитство, омраза, честолюбие и, кой знае, може би и жажда за отмъщение. Ако вие сте този, когото очаквам, ако вие сте човекът, обещан, ми в писмото, ако сте човекът, изпратен от самия Господ, то у вас трябва да се намира портрет на крал Людовик XIV, който в момента седи на френския трон.

— Ето го този портрет — епископът подаде на затворника великолепно изпълнена върху емайл миниатюра с изображението на гордия и прекрасен Людовик XIV, който изглеждаше съвсем като жив.

Младият човек взе бързо портрета и впи поглед в него, сякаш искаше завинаги да го запечата в сърцето си.

— А сега, монсеньор, ето ви огледало.

Арамис остави на затворника време, за да може той да се ориентира в хаоса на мислите си.

— Удивително! Поразително! — младежът поглъщаше с очи портрета на Людовик XIV и своето собствено отражение в огледалото.

— Какво мислите за това? — попита Арамис.

— Мисля, че съм свършен — каза затворникът, — мисля, че кралят никога няма да ми прости моето раждане.

— Що се касае до мен — каза епископът, устремявайки към затворника пълен с преданост поглед, — то аз не знам кой е кралят — този, който е изобразен на портрета, или този, чието лице се отразява в това огледало.

— Кралят, господине, е този, който седи на трона — тъжно произнесе младият човек, — кралят, господине, е този, който не се измъчва в тъмница и който може да затваря по своя воля другите. Кралската власт — това е могъщество, това е огромна сила, а аз, както виждате, съм съвсем безсилен.

— Монсеньор — каза Арамис с такова преклонение, с каквото още не се беше обръщал към своя събеседник, — крал, забележете, ще бъде този, който, излизайки от затвора, съумее да се задържи на трона, на който ще го възкачат предани приятели.

— Господине, не ме изкушавайте — въздъхна тъжно затворникът.

— Монсеньор, не изпадайте в отчаяние — продължи да настоява Арамис. — Аз ви представих доказателства за вашия кралски произход. Вникнете в тях, уверете се сам, че сте син на крал. И крал!… И ние ще започнем да действаме!

— Не, не! Това е немислимо!

— Всъщност може би е така — продължи с ирония ванският епископ, — ако за вашия род действително е предопределено от самата съдба кралските братя, отстранени от престола, да бъдат всички до един принцове, лишени от смелост и чест, като например Гастон Орлеански, вашият чичо, който стоеше начело на десет заговора против Людовик XIII, против своя брат…

— Чичо ми, Гастон Орлеански, е заговорничил против своя брат? — извика ужасен принцът. — Той е заговорничил с цел да го свали от престола?

— Именно с такава и с никаква друга цел.

— Не ви вярвам.

— Казвам самата истина.

— И той… Гастон Орлеански, е имал предани приятели?

— Да. Но всеки път търпеше неуспех и всеки път това ставаше по негова вина. За да си купи живот, не, не живот, тъй като животът на кралския брат е свещен, за да си осигури свобода, вашият чичо жертваше живота на своите приятели, пращайки ги на заколение един след друг. Сега той е позор за нашата история и проклятие за стотици благородни семейства в нашето кралство.

— Разбирам ви, господине — обади се принцът. — Но отговорете ми, моля ви, моят чичо е убил своите приятели от слабост или просто ги е предал?

— От слабост. А слабостта на владетелите винаги е предателство.

— Но нима не може да се претърпи неуспех по незнание или от неспособност, нима мислите, че беден затворник, какъвто съм аз, възпитан не само далеч от двора, но и от целия свят, нима мислите, че такъв затворник има сила да окаже помощ на тези свои приятели, които биха решили да му помогнат?

Преди Арамис да успее да отговори, обхванат от неудържим порив, който показваше с каква сила може да кипи кръвта му, младият човек извика:

— Говорим за приятели! Но откъде аз, за когото не знае нито една човешка душа, мога да имам приятели? Аз не разполагам нито със свобода, нито с пари, нито с власт, с нищо, което може да привлече приятели!

— Но на мен ми се струва, ваше височество, че аз имах честта да се поставя на ваше разположение.

— О, не ме величайте с тази титла, господине! Това е подигравка, това е нечувана жестокост. Не ме карайте да мисля за друго освен за тъмницата, в която съм затворен. Позволете ми да обичам или поне безропотно да понасям моето затворничество и забравата в пълна неизвестност.

— Монсеньор, монсеньор, ако още веднъж повторите тези малодушни думи, ако и сега, след като сте получили доказателства за кралския си произход, останете безволев и пасивен, аз ще се подчиня на вашето желание и ще изчезна. Ще се откажа от мисълта да служа на господар, комуто жадувах да окажа помощ и в случай на нужда да отдам живота си.

— Господине! — възкликна принцът. — Преди да ми кажете всичко това, би трябвало да се замислите струва ли си завинаги да разрушите покоя на моето сърце.

— Но аз точно това се стремя да направя!

— Нима за да ми разказвате за величие, за могъщество, за това, че ме очаква престолът, на вас ви беше необходимо да изберете затвора? Вие искате да повярвам в моето блестящо бъдеще, но нима ние с вас не се спотайваме тук в мрака? Вие ме съблазнявате със слава, но не треперим ли от страх нашите думи да не проникнат през вратата на тази жалка килия? Вие ми показвате всемогъщество, но не чувам ли в коридора крачките на надзирателя и не се ли страхувате от тях повече от мен? За да можете поне малко да разсеете недоверието ми, измъкнете ме от Бастилията, дайте свободен въздух на моите дробове, дайте шпори на краката ми, поставете меч в ръката ми и тогава… тогава ще почнем да се разбираме.

— Да ви дам това и още много друго! Но дали то ще отговаря на вашите желания, монсеньор?

— Слушайте, господине — каза принцът. — Знам, че във всяка галерия на Бастилията има стража, че на всяка врата има ключалка, на всяка кула — войници и оръдия. По какъв начин вие можете да обезвредите стражата и да затъкнете оръдията? Как ще разбиете ключалките?

— А по какъв начин, монсеньор, вие получихте записката, която ви известяваше за моето посещение?

— За това е достатъчно да се подкупи надзирателят.

— След като може да бъде подкупен един, ще може същото да се направи и с десетина.

— Добре! Допускам, че да се измъкне нещастният затворник от Бастилията не е съвсем невъзможно. Допускам, че може да се намери за него някакво потайно място, където няма да го хванат кралските слуги. Допускам, че може да се осигури на нещастния беглец прилична издръжка в някое надеждно скривалище, да се намери човек, който да направи всичко това, макар че се изискват сили, които надвишават човешките възможности. Но тъй като вие твърдите, че аз съм принц с кралска кръв, че съм брат на краля, по какъв начин можете да ми върнете положението и могъществото, отнети ми от моята майка и моя брат? Тъй като ми предстои живот, пълен с борба и омраза, по какъв начин можете да ме направите победител в нея, да ме направите недосегаем за множеството мои врагове? Ах, господине, размислете над това! Не, по-добре ме оставете в някоя мрачна пещера, някъде в лоното на планините. Доставете ми радостта да слушам на свобода шума на реките и дърветата, да виждам слънцето на лазурното небе или небето, забулено с дъждовни облаци, и това ще ми е достатъчно. Не ми обещавайте повече, тъй като не можете да ми го дадете. Ще бъде престъпление да се утешавам с измама, тъй като вие се наричате мой приятел.

Арамис слушаше с голямо внимание.

— Монсеньор — каза той след минута размисъл, — възхитен съм от толкова искреност и толкова непреклонно чувство в тези думи. Щастлив съм, че веднага разпознах моя господар!

— Почакайте, почакайте малко!… Смилете се над мен! — принцът притисна изстиналите си пръсти към челото, което се беше оросило с пот. — Не ме измъчвайте! Няма защо да бъда крал, за да съм просто най-щастливият от хората…

Вие, монсеньор, трябва да бъдете крал за благото на всички хора!

— Ах — каза принцът, — в какво хората могат да упрекнат моя брат?

— Забравих да ви кажа, монсеньор, че ако благоволите да ми предоставите да ви ръководя и се съгласите да станете най-могъщият монарх на света, вие ще служите на интересите на всички, които съм привлякъл за успешния завършек на нашето дело, а те са много. И силни! Ще ви обясня всичко най-подробно, кълна се пред Бога, който ме чува, в деня, в който ви видя на френския престол!

— Но какво ще стане с брат ми?

— Сам ще решите съдбата му. Или може би ви е жал за него?

— За него? Който ме е заточил в тази тъмница? О, не, нямам жалост към него!

— Толкова по-добре.

— Той би могъл да дойде тук, да ме вземе за ръка и да каже: «Братко мой, Господ ни е създал, за да се обичаме един друг, а не за да се борим помежду си. Дойдох, за да ви протегна ръка. Дивият предразсъдък ви осъди да угаснете далеч от хората, в пълен мрак, без да вкусите от човешките радости. Искам да седнете до мен, искам да ви опаша меча, който ни е наследство от нашия баща. Ще използвате ли тази близост, за да ме убиете или да се борите против мен? Ще се възползвате ли от този меч, за да пролеете моята кръв?» «О, не — бих отвърнал. — Аз гледам на вас като на свой избавител и ще ви се подчинявам като на свой господар. Благодарение на вас ще бъда освободен, благодарение на вас ще имам право да обичам този свят и да бъда обичан.»

— И вие бихте сдържали думата си?

— Кълна се в живота си, да!

— А сега?

— Сега чувствам, че виновните трябва да понесат наказание! Какво ще кажете за моето сходство с брат ми, подарено ми от Господ Бог?

— Ще кажа, че в това сходство може да се види пръстът на провидението, което кралят не е трябвало да пренебрегва. Ще кажа, че вашата майка е извършила тежко престъпление, като е отредила такава неравностойна частица щастие и толкова неравностойна участ на този, когото природата е създала в нейната утроба. Ще направя оттук извод, че наказанието няма да бъде друго, освен възстановяване на равновесието.

— Какво означават тези думи?

— Означават, че когато ви върна на трона вместо вашия брат, той ще заеме вашето място в тъмницата.

— Уви! В затвора изпитваш толкова страдания! Особено ако дотогава чашата на живота е била пълна докрай!

— Ваше височество може да постъпи както намери за добре. След като накажете, може да простите, ако пожелаете това.

— Добре! А сега остава да ви кажа още едно нещо. От днес ще разговарям с вас само извън стените на Бастилията.

— Аз сам исках да ви уведомя, ваше височество, че в бъдеще ще имам честта да се срещна с вас само един-единствен път. В деня, когато моят принц напусне тези мрачни стени.

— Нека Бог ви чуе! Но как ще ме предупредите?

— Ще дойда тук сам. Не напускайте тази стая, принце, с никого освен с мен или, ако ви принудят в мое отсъствие да я напуснете, помнете, че това е направено без мое знание.

— И така, нито дума никому освен на вас.

— Да, нито дума на никого освен на мен.

Арамис се поклони ниско. Принцът му протегна на прощаване ръка и каза с искреност, която идваше от самото му сърце:

— Господине, още една дума. Ако вие се явите при мен, за да ме погубите окончателно, ако не сте нищо повече от оръдие на моите недоброжелатели, ако нашият разговор, в който научихте най-съкровените ми тайни, ми донесе нещо по-лошо от затвор, а то може да бъде само смърт, то и тогава аз ще ви благославям, тъй като вие сложихте край на моите съмнения и грижи и след трескавите мъки, които терзаеха душата ми през последните осем години, внесохте успокоение в нея.

— Монсеньор! Не бързайте да ме съдите!

— Казах, че ви благославям, че съм простил вината ви пред мен. Но ако вие сте се явили тук, за да ми върнете мястото, приготвено ми от самия Бог, място, огряно от слънцето на щастието и славата, ако благодарение на вас мога да оставя след себе си следа в човешката памет, ако след като извърша велики дела и окажа услуга на народа, на моето кралство и чест на моя род, ако от тъмницата, в която гасна, се издигна, подкрепян от вашата благородна ръка, към върховете на почитта, тогава ще ви благословя и ще ви поднеса своята признателност и благодарност, ваша ще бъде половината от моето могъщество и слава. Това ще бъде една нищожна отплата и аз винаги ще мисля, че не съм изплатил вашата част, тъй като вие никога няма да можете до такава степен, като мен, да се наслаждавате на щастието, което сте ми подарили.

— Монсеньор — каза Арамис, развълнуван от бледото лице на младежа и от неговия порив, — монсеньор, благородството на вашето сърце ме изпълва с радост и възхищение. Не вие трябва да ми изразявате благодарност. На мен ще ми благодарят народите, които ще ощастливите, и потомците ви, на които ще оставите слава. Да, да… аз ще ви дам нещо повече от живот, ще ви дам безсмъртие!

Младият човек отново протегна ръката си към Арамис. Епископът я целуна, застанал на колене.

— О! — извика принцът със смущение, което трогна Арамис.

— Това е първата дан на почит към моя монарх. Когато отново ви видя, ще кажа: «Здравейте, ваше величество.»

— А дотогава — възкликна младият човек, притискайки бледи, отмалели пръсти към сърцето си, — дотогава никакви мечти, никакви сътресения, иначе животът ми ще пресекне! О, господине, колко е тясно в моя затвор. Колко е малък моят прозорец и тясна вратата! Как можа да проникне през нея, как можа да се събере тук толкова гордост, толкова блясък и щастие!

— Тъй като твърдите, че всичко това е донесено от мен, вие изпълвате сърцето ми с радост, ваше височество! — поклони се Арамис.

Произнасяйки тези думи, той почука. Вратата веднага се отвори. Зад нея стоеше надзирателят и Безмо, който, разяждан от безпокойство и страх, беше започнал неволно да се вслушва в идващите от килията гласове.

— Това се казва изповед! — комендантът се помъчи да изобрази усмивка на лицето си. Не можех и да предполагам, че един затворник, половин покойник, ще се кае в толкова грехове и ще ви отнеме толкова време.

Арамис мълчеше. Искаше му се по-скоро да напусне Бастилията, където тегнещата върху него тайна усилваше гнетящото впечатление, идващо от стените на крепостта. Когато стигнаха до жилището на Безмо, Арамис прошепна:

— Да поговорим сега делово… Не трябва ли да ме попитате за разписката относно сто и петдесетте хиляди ливри?

— И да заплатя първата третина от тази сума — добави тъжно бедният Безмо, като направи няколко крачки към своя железен шкаф.

— Ето ви разписката — подаде документа Арамис.

— А ето ви и парите — въздъхна три пъти комендантът.

— Разпоредено ми е да ви връча разписка за петдесет хиляди ливри — каза Арамис. — За пари не съм получавал никакви разпореждания.

Той си тръгна, оставяйки Безмо напълно объркан пред този истински кралски подарък, поднесен му толкова непринудено.