Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (113)

Глава шестдесет и седма
В обществото на господин Безмо

Читателят не е забравил, че като напуснаха Бастилията, Д'Артанян и Атос оставиха там Арамис и Безмо.

Безмо не усети как след излизането на двамата му гости разговорът незабелязано повехна. Той беше убеден, че отличните десертни вина от Бастилията са достатъчен стимул порядъчният човек да стане по-приказлив. Слабо познаваше епископа, който ставаше най-непроницаем след десерта. Що се отнася до Арамис, той също разчиташе на това, което Безмо считаше за най-ефикасно.

Въпреки че още продължаваше, разговорът беше станал безинтересен. Говореше само Безмо, и то за странното арестуване на Атос, последвано от заповед за освобождаването му.

Безмо не се съмняваше, че и двете заповеди са написани от една и съща ръка, от ръката на краля. Само в изключителни случаи кралят си правеше труда да пише подобни заповеди. Всичко това беше интересно и загадъчно за Безмо, но тъй като беше напълно ясно за Арамис, той не му придаваше същото значение, както почтеният комендант.

Когато Безмо стигна до главната точка на своите разсъждения, Арамис внезапно го прекъсна:

— Кажете, скъпи господин Дьо Безмо, нима в Бастилията няма други развлечения освен тези, на които бях свидетел два или три пъти като ваш гост?

Въпросът беше толкова неочакван, че комендантът млъкна насред думата и заприлича на ветропоказател, спрял при внезапна промяна на вятъра.

— Развлечения ли? — повтори комендантът, учуден от въпроса. — Но те вървят едно след друго, монсеньор.

— Слава богу! А в какво се състоят?

— О, имам най-разнообразни развлечения.

— Навярно гости?

— Гости? Не. Гости не посещават Бастилията често.

— Все пак се случва.

— Рядко. Много рядко.

— Дори хора от вашето общество?

— Кое наричате мое общество?… Затворниците…

— О, не вашите затворници! Зная, че ги посещавате, но не мисля, че те ви отговарят със същото. Наричам ваше общество, драги ми господин Дьо Безмо, обществото, чийто член сте вие.

Безмо спря върху Арамис внимателния си поглед. После, като реши, че подозренията му са неоснователни, каза:

— О, моят кръг от познати е доста тесен. Признавам си, драги господин Дербле, че квартирата ми в Бастилията е доста унила и мрачна. Що се отнася до дамите, те винаги изпитват отвращение, с което не ми е лесно да се преборя. Как да не се ужасяват горкичките при вида на тези мрачни и навъсени кули, при мисълта, че в тях са затворени нещастни затворници и че тези затворници…

Колкото повече погледът на Безмо потъваше във внимателния поглед на Арамис, толкова по-бавно се обръщаше езикът му и накрая съвсем се вцепени.

— Не, не ме разбрахте. Аз нямам предвид тази дума в общоприетия смисъл. Говоря за особено общество, чийто член сте.

Безмо едва не изтърва пълната чаша, която поднасяше към устните си.

— Тайно! — промълви той. — Аз — член на тайно общество?

— Естествено — повтори безстрастно Арамис. — Тайно, или ако предпочитате, тайнствено.

— Ох, господин Дербле…

— Слушайте, господин Дьо Безмо, аз казвам, че сте член, а вие — че не сте. Един от нас не говори истината. Сега ще изясним това.

— По какъв начин?

— Изпийте муската си. Но дявол го взел, вие имате съвсем уплашен вид!

— Ни най-малко, ни най-малко!

— Тогава пийнете вино. Безмо пийна, но се задави.

— Значи — продължи Арамис — ако въпреки моето твърдение не сте член на тайно или тайнствено общество, вие няма да разберете нито дума от онова, което ще ви кажа. Това е всичко.

— О, бъдете уверен, че няма нищо да разбера.

— Много добре.

— Опитайте, моля ви.

— Ще се съгласите, скъпи господин Дьо Безмо — продължи Арамис със същия безстрастен тон, че е недопустимо да си член на такова общество и ползвайки се от предоставените привилегии, да не оказваш незначителни услуги.

— Разбира се, разбира се — промълви Безмо. — Вие сте прав… ако съм, разбира се… ако членувам.

— Съществува едно правило, задължително за всички коменданти и началници на крепости, когато са членове на ордена.

Арамис произнесе следните редове от устава на ордена, сякаш бяха запечатани в главата му:

— Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне до затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник!

Той млъкна. Безмо трепереше и бледнееше.

— Монсеньор! — възкликна Безмо. — Не се глумете над моя беден разум, в сравнение с вас аз съм дребна риба и ако искате да измъкнете някои тайни от моето учреждение…

— Ни най-малко! Вие се заблуждавате, драги господин Дьо Безмо. Не ме интересуват тайните на вашите учреждения, интересуват ме тайните, пазени от вашата съвест.

— Добре, тъй да бъде! Интересуват ви тайните, пазени от моята съвест. Но проявете поне малко снизходителност към моето до известна степен особено положение.

— То наистина е необичайно — продължи неумолимият епископ, — ако вие принадлежите към обществото, което имам предвид. Нямаше да има нищо изключително, ако не носехте отговорност пред него, а само към негово величество краля.

— Да, господине, да! Аз се подчинявам само на краля. На кого друг, Господи Боже, трябва според вас да се подчинява благородникът във френското кралство, ако не на своя крал?!

Арамис замълча. После каза със своя натрапчив глас:

— Колко приятно е един благородник и епископ на Франция да слуша толкова лоялни думи от човек с вашите достойнства, драги господин Дьо Безмо, и след като ви изслуша, да вярва само на вас и никому другиго.

— Господин Дербле, вие все още ми се надсмивате, нали така?

— Готов съм да призная, че е много по-трудно да имаш над себе си няколко властелини, отколкото един, но за това сте си виновен сам, господин Дьо Безмо, и аз нямам нищо общо…

— Не, разбира се, не — отвърна нещастният комендант, който окончателно беше загубил ума си. — Какво ще правите? Вие ставате… Тръгвате ли си?

— Да, тръгвам си.

— Колко странно се държите с мен, монсеньор! Решили сте да ме измъчвате.

— Разберете, драги господин Дьо Безмо: «Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне при затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник.» Аз дойдох тук, вие не разбирате какво ви говоря, така че се връщам, за да кажа на онези, които са ме пратили, да ми посочат друго място.

— Как!… Вие?… — извика Безмо, гледайки към Арамис почти с ужас.

— Духовник, принадлежащ към ордена — каза епископът спокойно.

Но колкото и смирени да бяха тези думи, те разтърсиха клетия комендант като мълния, паднала до него. Безмо посиня и му се струваше, че очите на Арамис проникват в него като две нагорещени остриета право в сърцето.

— Духовник — мълвеше той, — духовник. Монсеньорът е духовник от ордена?

— Да, аз съм духовник от ордена, но ние с вас няма за какво повече да говорим, тъй като вие нямате никакво отношение към нашия орден.

— Монсеньор… аз исках само да се уверя…

— В какво сте искали да се уверите? — попита Арамис, излъчвайки с целия си вид най-дълбоко презрение.

— В нищо, монсеньор.

Безмо сниши глас и направи дълбок поклон пред прелата:

— По всяко време, на всяко място и на разположение на властващите над мен, но…

— Много добре! Така много повече ми харесвате, господин Дьо Безмо.

Арамис отново седна в креслото и протегна чашата си към Безмо, но на него ръката му толкова силно трепереше, че не можа да я напълни.

— Вие казахте «но» — възобнови разговора Арамис.

— Но… като не съм предупреден, не можех да очаквам…

— Нима не се казва в Евангелието: «Бодърствайте, тъй като сроковете са известни само на Господа». А нима предписанията на ордена не гласят: «Бодърствайте, тъй като това, което аз искам, трябва да ви се иска и на вас». Защо не сте чакали духовник, господин Дьо Безмо?

— Защото сега сред затворниците в Бастилията няма болни. В отговор Арамис само сви рамене:

— Откъде знаете?

В този миг на прага се показа слугата на Безмо.

— Какво има? — попита Безмо.

— Господин комендант, нося ви рапорта на крепостния лекар. Безмо го прочете и като вдигна глава, учудено каза:

— Във втората Бертодиера има болен!

— А току-що твърдяхте, драги ми господин Дьо Безмо, че във вашата странноприемница всички гости са с отлично здраве — небрежно забеляза Арамис.

Той отпи глътка мускат, без да откъсне очи от Безмо. Комендантът освободи с кимване човека, който беше донесъл рапорта на лекаря, и той излезе.

— Мисля — каза Безмо, който все още не се беше успокоил, — че в цитирания от вас параграф се казва: «и ако това поиска самият затворник».

— Да, прав сте, именно така гласи интересуващият ни параграф. Но я вижте, отново ви търсят, драги господин Дьо Безмо.

Действително, в този момент през открехнатата врата се подаде главата на сержант от караула.

— Какво има? — ядосано извика Безмо. — Няма ли да ме оставите на мира поне десет минути.

— Господин комендант — каза войникът, — болният от втората Бертодиера е поръчал на надзирателя да ви предаде молбата му: да изпратите свещеник.

Безмо едва не припадна.

Арамис сметна за излишно да успокоява коменданта, както досега считаше за излишно да го заплашва.

— Какво трябва да отговоря? — попита Безмо.

— Каквото пожелаете — усмихна се Арамис, като хапеше устни, — решавате вие, комендант на Бастилията сте вие, а не аз.

— Кажете — бързо извика Безмо, — кажете на затворника, че молбата му ще бъде изпълнена!

Сержантът изчезна.

— О, монсеньор, монсеньор! — замънка Безмо. — Нима съм могъл да предположа?… Нима съм могъл да предвидя?

— Кой ви е разрешил да предполагате, кой ви е разрешил да предвиждате? Орденът — ето кой предполага, знае и предвижда. Нима за вас това не е достатъчно?

— Какво ще заповядате?

— Аз? Абсолютно нищо. Аз съм само един беден свещеник, обикновен духовник. Няма ли да заповядате да навестя заболелия затворник?

— О, монсеньор, по никакъв начин не мога да ви дам подобна заповед, а ви моля за това.

— Превъзходно. В такъв случай ме заведете при затворника.