Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава двадесет и шеста
Последно сбогом
Раул извика радостно и нежно притисна Портос към гърдите си. Арамис и Атос се разцелуваха приятелски. Сетне Арамис каза:
— Ние сме за малко при вас, приятелю мой. Само за да ви разкажа за моето щастие — добави Портос.
Атос мълчаливо погледна към прелата, чийто мрачен вид не беше в унисон с безметежното настроение на Портос.
— Какво се е случило? — усмихна се Раул.
— Кралят ме дарява с херцогска титла — прошепна Портос тайнствено на ухото на Раул.
Атос чу тези думи и възкликна, Арамис трепна. Прелатът взе Атос под ръка и като се извини пред Портос, че трябва да поговори насаме с графа, каза:
— Скъпи Атос, голямо нещастие ме сполетя. Ето всичко с няколко думи: подготвех заговор против краля. Заговорът не успя сега след мен без съмнение са изпратени преследвачи. Аз съм загубен.
— Но Портос… Тази херцогска титла… какво означава това?
— Това ме мъчи най-много. Това ми е най-голямата болка, вярвайки в безспорния успех на моя заговор, аз въвлякох в него бедния Портос. Той се отдаде изцяло на тази работа — впрочем Вие и без мен знаете как върши Портос подобни неща — той им дава всичките си сили, без да се интересува от подробностите. Сега той е виновен толкова, колкото и аз, и е загубен като Мен.
Арамис разказа цялата известна на читателя история. На няколко пъти Атос усети, че по челото му избива студена пот.
— Грандиозен замисъл — каза той, — но и грандиозна грешка. Направо престъпление. Ужасно. И аз го зная. Оскърбление на величеството. Бедният Портос! Но какво можех да направя? Успехът, както вече ви казах, е за тоя порядъчен човек.
— А аз, глупакът, имах толкова погрешно впечатление за него — каза Арамис. — О, човешка мъдрост! Ти си гигантска мелница, която смила целия свят и изведнъж, в един прекрасен ден, спира, защото в колелата й е попаднала неизвестно откъде взела се песъчинка.
— По-скоро елмаз, Арамис. Но нещастието е станало. Какво ще предприемете?
— Ще взема Портос със себе си. Кралят никога няма да повярва, че този добър човек е действал несъзнателно. Той никога няма да повярва, че действайки така, Портос е бил напълно уверен, че служи на своя крал. Ако остане тук, той трябва да плати с главата си за моята грешка. Аз не мога да допусна това.
— Но къде го водите?
— Първо в Бел-Ил. Това е сигурно убежище. А по-нататък… По-нататък е морето, ще има кораб, за да се прехвърля в Англия, където имам големи приятели…
— Вие? В Англия?
— Да. Или в Испания, където имам още по-големи възможности.
— Но вземайки със себе си Портос, вие го разорявате, защото кралят без съмнение ще конфискува неговото имущество.
— За всичко съм помислил предварително. След като пристигна в Испания, ще намеря начин да се помиря с Людовик XIV и да възвърна благоволението му към Портос.
— Виждам, Арамис, че се ползвате с доста голямо влияние — скромно забеляза Атос.
— Да, с голямо… И съм готов да служа на своите приятели. Атос и Арамис искрено си стиснаха ръцете.
— Благодаря ви — каза Атос.
— Щом заговорихме за това… нали и вие, Атос, имате причини за недоволство от днешния крал. Вие и особено Раул имате достатъчно основания да не го обичате. Последвайте нашия пример с Портос. Елате при нас в Бел-Ил. А там ще видим… Кълна се в честта си, че най-късно след месец между Испания и Франция ще избухне война и причина за това ще бъде този нещастен син на Людовик XIII, който освен всичко е испански инфант и с когото Франция постъпва нечовешки. Тъй като Людовик XIV не иска война, която да възникне по тази причина, гарантирам ви, че той ще се съгласи на примирие, в резултат на което Портос и аз ще станем испански грандове, а вие — херцог на Франция, тъй като и сега сте испански гранд. Желаете ли всичко това?
— Не, по-добре кралят да е виновен пред мен, отколкото аз пред него. Моят род се е считал открай време за по-добър от кралския род и за нас това винаги е било предмет на гордост. Ако аз последвам съветите ви, ще се поставя в положение на човек, който е задължен на Людовик. Ще получа земни блага, но ще загубя съзнанието за своето превъзходство над него.
— В такъв случай, Атос, бих ви помолил за две неща: да оправдаете моето поведение…
— Да, оправдавам го, ако наистина сте си поставяли за цел да отмъстите на потисника за слабия и угнетения.
— Това ми е повече от достатъчно — каза Арамис. Мракът на нощта скри червенината по лицето му. Още нещо: дайте ми два коня, и то по-добри, за да стигна до следващата станция. На първата до вас ми отказаха под предлог, че всички коне били наети от минаващия из вашия край херцог Дьо Бофор.
— Ще получите коне, Арамис. Моля ви да се погрижите за Портос.
— О, за това бъдете спокоен. Имам един въпрос: считате ли, че скривайки от него истината, постъпвам правилно, както подобава на порядъчен човек?
— След като се е случило нещастието, да! Кралят все едно не би му простил. Освен това вие имате поддръжка в лицето на Фуке, който няма да ви напусне, тъй като въпреки героичната си постъпка е силно компрометиран.
— Прав сте. Понеже да се кача на кораба и да замина от Франция ще бъде равносилно да призная, че се боя за себе си и се смятам за виновен, реших да остана на френска земя. Бел-Ил ще бъде за мен такава земя, каквато пожелая: английска, испанска или папска, зависи от това, какво знаме ще развея над него.
— Как така?
— Аз успях да укрепя Бел-Ил и никой не може да го превземе, докато го защитавам. Освен това съществува Фуке. Бел-Ил няма да бъде нападнат, докато не излезе заповед, подписана от него.
— Вярно е, но все пак бъдете благоразумен. Кралят е хитър и в неговите ръце е силата.
Атос стисна ръката на Арамис, после горещо разцелува Портос.
— А аз съм се родил с късмет, нали? — прошепна Портос.
— Да вървим, приятелю мой — подкани го Арамис.
Раул тръгна напред, за да се разпореди за конете. След няколко минути двамата бегълци тръгнаха към конете. Атос гледаше своите приятели, готови да се изгубят в неизвестността, и в този момент почувства, че пред очите му се спуска пелена, а на сърцето му ляга непоносима тежест. «Колко е странно — помисли си, — защо имам такова неудържимо желание още веднъж да прегърна Портос?!»
В този момент Портос се обърна. Виждайки погледа на Атос, той се устреми към него и широко разтвори обятията си. Те се прегърнаха така силно, както в младите години, когато сърцата им бяха горещи, а животът — пълен с щастие.
Атос видя как белите наметала на конниците, които се мяркаха по пътя, с всеки изминат миг все повече се смаляваха. Конниците се издигаха като два призрака все по-високо и по-високо, докато накрая изчезнаха, но не в мъглата, а отвъд билото. Сякаш при тази стремителна езда те бяха излетели и се бяха стопили във въздуха като пара. С натежало сърце Атос тръгна към къщи.
— Раул — каза той на сина си, — нещо ми подсказва, че ги виждам за последен път.
— Не се учудвам, само преди миг си помислих същото и аз. На мен също ми се стори, че никога вече няма да видя господин Дьо Валон и господин Дербле.
— Вие говорите за това като човек, който се тревожи от съвсем друго. Сега виждате всичко в черни краски. Вие сте млад и ако наистина не видите вече тези стари приятели, значи, че те просто няма да са вече на този свят, в който ви предстои да живеете още дълги години. Докато аз…
Раул поклати глава едва-едва и нежно се притисна до рамото на баща си. Но нито единият, нито другият не произнесе и дума повече, тъй като сърцата им бяха препълнени докрай с мъка. Внезапно тропот на множество коне и глъчка привлякоха вниманието им към пътя за Блоа. Забелязаха конници, които весело размахваха факли — светлината се мяркаше между дърветата. От време на време те задържаха конете си, за да не се откъснат от идващите след тях други конници. Огньовете, шумът, прахолякът от дузината коне с богато снаряжение контрастираха странно с глухото и мрачно изчезване на двата призрака — Портос и Арамис. Атос се прибра у дома си. Но едва беше стигнал до цветарника, когато вратите на замъка сякаш се запалиха. Факлите застинаха на място и осветиха пътя. Чу се вик: «Херцог Дьо Бофор!» Атос се затича към вратите на своя дом. Херцогът вече беше слязъл от коня си и се оглеждаше.
— Аз съм тук, монсеньор — каза Атос.
— А, добър вечер, скъпи графе — произнесе херцогът с онази сърдечност, която подкупваше сърцата на всички при среща с него. — Не е ли твърде късно дори за приятел?
— Влезте, ваша светлост, влезте.
Опирайки се на ръката на Атос, херцог Дьо Бофор влезе в замъка. Раул го последва, крачейки скромно с офицерите на херцога, сред които имаше много приятели.