Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (140)

Глава двадесет и шеста
Последно сбогом

Раул извика радостно и нежно притисна Портос към гърдите си. Арамис и Атос се разцелуваха приятелски. Сетне Арамис каза:

— Ние сме за малко при вас, приятелю мой. Само за да ви разкажа за моето щастие — добави Портос.

Атос мълчаливо погледна към прелата, чийто мрачен вид не беше в унисон с безметежното настроение на Портос.

— Какво се е случило? — усмихна се Раул.

— Кралят ме дарява с херцогска титла — прошепна Портос тайнствено на ухото на Раул.

Атос чу тези думи и възкликна, Арамис трепна. Прелатът взе Атос под ръка и като се извини пред Портос, че трябва да поговори насаме с графа, каза:

— Скъпи Атос, голямо нещастие ме сполетя. Ето всичко с няколко думи: подготвех заговор против краля. Заговорът не успя сега след мен без съмнение са изпратени преследвачи. Аз съм загубен.

— Но Портос… Тази херцогска титла… какво означава това?

— Това ме мъчи най-много. Това ми е най-голямата болка, вярвайки в безспорния успех на моя заговор, аз въвлякох в него бедния Портос. Той се отдаде изцяло на тази работа — впрочем Вие и без мен знаете как върши Портос подобни неща — той им дава всичките си сили, без да се интересува от подробностите. Сега той е виновен толкова, колкото и аз, и е загубен като Мен.

Арамис разказа цялата известна на читателя история. На няколко пъти Атос усети, че по челото му избива студена пот.

— Грандиозен замисъл — каза той, — но и грандиозна грешка. Направо престъпление. Ужасно. И аз го зная. Оскърбление на величеството. Бедният Портос! Но какво можех да направя? Успехът, както вече ви казах, е за тоя порядъчен човек.

— А аз, глупакът, имах толкова погрешно впечатление за него — каза Арамис. — О, човешка мъдрост! Ти си гигантска мелница, която смила целия свят и изведнъж, в един прекрасен ден, спира, защото в колелата й е попаднала неизвестно откъде взела се песъчинка.

— По-скоро елмаз, Арамис. Но нещастието е станало. Какво ще предприемете?

— Ще взема Портос със себе си. Кралят никога няма да повярва, че този добър човек е действал несъзнателно. Той никога няма да повярва, че действайки така, Портос е бил напълно уверен, че служи на своя крал. Ако остане тук, той трябва да плати с главата си за моята грешка. Аз не мога да допусна това.

— Но къде го водите?

— Първо в Бел-Ил. Това е сигурно убежище. А по-нататък… По-нататък е морето, ще има кораб, за да се прехвърля в Англия, където имам големи приятели…

— Вие? В Англия?

— Да. Или в Испания, където имам още по-големи възможности.

— Но вземайки със себе си Портос, вие го разорявате, защото кралят без съмнение ще конфискува неговото имущество.

— За всичко съм помислил предварително. След като пристигна в Испания, ще намеря начин да се помиря с Людовик XIV и да възвърна благоволението му към Портос.

— Виждам, Арамис, че се ползвате с доста голямо влияние — скромно забеляза Атос.

— Да, с голямо… И съм готов да служа на своите приятели. Атос и Арамис искрено си стиснаха ръцете.

— Благодаря ви — каза Атос.

— Щом заговорихме за това… нали и вие, Атос, имате причини за недоволство от днешния крал. Вие и особено Раул имате достатъчно основания да не го обичате. Последвайте нашия пример с Портос. Елате при нас в Бел-Ил. А там ще видим… Кълна се в честта си, че най-късно след месец между Испания и Франция ще избухне война и причина за това ще бъде този нещастен син на Людовик XIII, който освен всичко е испански инфант и с когото Франция постъпва нечовешки. Тъй като Людовик XIV не иска война, която да възникне по тази причина, гарантирам ви, че той ще се съгласи на примирие, в резултат на което Портос и аз ще станем испански грандове, а вие — херцог на Франция, тъй като и сега сте испански гранд. Желаете ли всичко това?

— Не, по-добре кралят да е виновен пред мен, отколкото аз пред него. Моят род се е считал открай време за по-добър от кралския род и за нас това винаги е било предмет на гордост. Ако аз последвам съветите ви, ще се поставя в положение на човек, който е задължен на Людовик. Ще получа земни блага, но ще загубя съзнанието за своето превъзходство над него.

— В такъв случай, Атос, бих ви помолил за две неща: да оправдаете моето поведение…

— Да, оправдавам го, ако наистина сте си поставяли за цел да отмъстите на потисника за слабия и угнетения.

— Това ми е повече от достатъчно — каза Арамис. Мракът на нощта скри червенината по лицето му. Още нещо: дайте ми два коня, и то по-добри, за да стигна до следващата станция. На първата до вас ми отказаха под предлог, че всички коне били наети от минаващия из вашия край херцог Дьо Бофор.

— Ще получите коне, Арамис. Моля ви да се погрижите за Портос.

— О, за това бъдете спокоен. Имам един въпрос: считате ли, че скривайки от него истината, постъпвам правилно, както подобава на порядъчен човек?

— След като се е случило нещастието, да! Кралят все едно не би му простил. Освен това вие имате поддръжка в лицето на Фуке, който няма да ви напусне, тъй като въпреки героичната си постъпка е силно компрометиран.

— Прав сте. Понеже да се кача на кораба и да замина от Франция ще бъде равносилно да призная, че се боя за себе си и се смятам за виновен, реших да остана на френска земя. Бел-Ил ще бъде за мен такава земя, каквато пожелая: английска, испанска или папска, зависи от това, какво знаме ще развея над него.

— Как така?

— Аз успях да укрепя Бел-Ил и никой не може да го превземе, докато го защитавам. Освен това съществува Фуке. Бел-Ил няма да бъде нападнат, докато не излезе заповед, подписана от него.

— Вярно е, но все пак бъдете благоразумен. Кралят е хитър и в неговите ръце е силата.

Атос стисна ръката на Арамис, после горещо разцелува Портос.

— А аз съм се родил с късмет, нали? — прошепна Портос.

— Да вървим, приятелю мой — подкани го Арамис.

Раул тръгна напред, за да се разпореди за конете. След няколко минути двамата бегълци тръгнаха към конете. Атос гледаше своите приятели, готови да се изгубят в неизвестността, и в този момент почувства, че пред очите му се спуска пелена, а на сърцето му ляга непоносима тежест. «Колко е странно — помисли си, — защо имам такова неудържимо желание още веднъж да прегърна Портос?!»

В този момент Портос се обърна. Виждайки погледа на Атос, той се устреми към него и широко разтвори обятията си. Те се прегърнаха така силно, както в младите години, когато сърцата им бяха горещи, а животът — пълен с щастие.

Атос видя как белите наметала на конниците, които се мяркаха по пътя, с всеки изминат миг все повече се смаляваха. Конниците се издигаха като два призрака все по-високо и по-високо, докато накрая изчезнаха, но не в мъглата, а отвъд билото. Сякаш при тази стремителна езда те бяха излетели и се бяха стопили във въздуха като пара. С натежало сърце Атос тръгна към къщи.

— Раул — каза той на сина си, — нещо ми подсказва, че ги виждам за последен път.

— Не се учудвам, само преди миг си помислих същото и аз. На мен също ми се стори, че никога вече няма да видя господин Дьо Валон и господин Дербле.

— Вие говорите за това като човек, който се тревожи от съвсем друго. Сега виждате всичко в черни краски. Вие сте млад и ако наистина не видите вече тези стари приятели, значи, че те просто няма да са вече на този свят, в който ви предстои да живеете още дълги години. Докато аз…

Раул поклати глава едва-едва и нежно се притисна до рамото на баща си. Но нито единият, нито другият не произнесе и дума повече, тъй като сърцата им бяха препълнени докрай с мъка. Внезапно тропот на множество коне и глъчка привлякоха вниманието им към пътя за Блоа. Забелязаха конници, които весело размахваха факли — светлината се мяркаше между дърветата. От време на време те задържаха конете си, за да не се откъснат от идващите след тях други конници. Огньовете, шумът, прахолякът от дузината коне с богато снаряжение контрастираха странно с глухото и мрачно изчезване на двата призрака — Портос и Арамис. Атос се прибра у дома си. Но едва беше стигнал до цветарника, когато вратите на замъка сякаш се запалиха. Факлите застинаха на място и осветиха пътя. Чу се вик: «Херцог Дьо Бофор!» Атос се затича към вратите на своя дом. Херцогът вече беше слязъл от коня си и се оглеждаше.

— Аз съм тук, монсеньор — каза Атос.

— А, добър вечер, скъпи графе — произнесе херцогът с онази сърдечност, която подкупваше сърцата на всички при среща с него. — Не е ли твърде късно дори за приятел?

— Влезте, ваша светлост, влезте.

Опирайки се на ръката на Атос, херцог Дьо Бофор влезе в замъка. Раул го последва, крачейки скромно с офицерите на херцога, сред които имаше много приятели.