Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (103)

Глава петдесет и седма
Съперници в любовта

Не бяха минали повече от два часа, откакто Людовик XIV се бе разделил със Сент-Енян. Но обхванат от огъня на любовта, той изпитваше необходимост непрекъснато да говори за Ла Валиер, когато не я виждаше. Единственият човек, с когото можеше да си позволи подобен разговор, беше Сент-Енян. И така той му стана насъщно необходим.

— Ах, вие ли сте, графе! — възкликна кралят, зарадван, че вижда Дьо Сент-Енян, а не Колбер, чието намръщено лице неизменно му разваляше настроението. — Ще участвате ли в нашето пътуване?

— Какво пътуване, ваше величество?

— Пътуването, което ще предприемем до Во, където суперинтендантът организира за нас празненство. Ах, Дьо Сент-Енян, ще видиш най-после празненство, в сравнение с което нашите развлечения във Фонтенбло ще ти се сторят като детска забава.

— Във Во! Суперинтендантът устройва за ваше величество празненство във Во? Това ли било?

— Това ли било! Ти си очарователен, като се правиш на равнодушен. Знаеш ли, че щом се извести за това празненство във Во, още на другия ден всички наши придворни ще започнат да си прегризват гърлата, само и само да получат покана за там. Повтарям ти, Сент-Енян, ти ще участваш в това пътуване.

— Да, ваше величество, ако преди това не направя едно по-далечно и по-малко привлекателно пътуване.

— До къде?

— До бреговете на Стикс.

— Къде? — възкликна, смеейки се Людовик.

— Говоря съвсем сериозно, ваше величество. Принуждават ме да замина за тези места, и то толкова решително, че не зная как да откажа.

— Не те разбирам, мили мой приятелю. Знам, че днес не си във форма, но не се спускай от върховете на поезията в обгърнатите от мъгла долини.

— Ако ваше величество благоволи да ме изслуша, аз няма повече да ви мъча.

— Говори тогава!

Помни ли кралят барон Дьо Валон?

— Естествено! Той е незабравим слуга на краля, моя баща, и, честна дума, не лош сътрапезник. Нали говориш за този, който обядва при нас във Фонтенбло?

— Именно за него. Но ваше величество забрави да упомене още едно негово качество — той е внимателен и любезен убиец!

— Какво? Господин Дьо Валон иска да те убие?

— Или да направи така, че да ме убият, а то е едно и също.

— Хайде сега пък!

— Не се смейте, ваше величество, казвам ви самата истина.

— Значи казваш, че той желае твоята смърт?

— В момента този достоен благородник мисли само за това.

— Бъди спокоен. В случай на нужда аз ще съумея да те защитя, ако той не е прав в тази работа.

— Ваше величество благоволи да употреби думата «ако»?

— Разбира се. Отговори ми, мой мили Дьо Сент-Енян, какво си му направил?

— На него нищо. Но по всяка вероятност на един от неговите приятели.

— Тогава все едно че на него самия. Неговият приятел от четиримата знаменити мускетари ли е?

— Не, син на един от четиримата, само син.

— Но какво си му направил?

— Помогнах на едно лице да му отнеме възлюблената.

— Признаваш ли това?

— Трябва да призная, след като е истина.

— Значи си виновен.

— Ах, така ли отсъдихте, ваше величество?

— Значи не си доволен от моето решение?

— Намирам, че е твърде прибързано.

— Съд бърз и справедлив, както казваше моят дядо Анри IV.

— В такъв случай нека кралят веднага напише помилването на моя противник, който ме чака близо до «Малките братя», за да ме убие.

— Неговото име! И ми дайте пергамент.

— Ваше величество, пергаментът е на масата ви, а що се отнася до името… Виконт Дьо Бражелон, ваше величество.

— Виконт Дьо Бражелон! — извика кралят и внезапно стана сериозен. После, като помълча около минута, избърса потта, избила по челото му, и повтори: — Бражелон!

— Самият той, ваше величество.

— Бражелон, годеникът… Но нали той беше в Лондон?

— Да, но ви гарантирам, ваше величество, че вече не е там, а близо до манастира «Малките братя», където, както имах честта да ви кажа, чака мен.

— Като знае абсолютно всичко?

— И много друго извън това! Може би ваше величество ще хвърли поглед на посланието, което ми е оставил?

Сент-Енян извади от джоба си познатата ни вече записка.

— Когато ваше величество я прочете, аз ще имам честта да ви съобщя по какъв начин съм я получил.

Кралят, явно развълнуван, прочете бележката и попита:

— Е?

— Ваше величество познава известна ключалка, майсторска изработка, която заключва известна врата от черно дърво, която пък отделя известна стая от известно синьо-бяло светилище?

— Разбира се, от будоара на Луиза.

— Да, ваше величество. Та така, в ключалката на тази врата намерих бележката. Кой я е поставил там? Виконт Дьо Бражелон или дяволът? Но тъй като бележката мирише на амбра, а не на сяра, реших, че е направено не от дявола, а очевидно от господин Дьо Бражелон.

Людовик склони глава и се замисли тъжно. Може би в този момент в сърцето му се промъкна нещо като разкаяние.

— Ах — въздъхна той, — значи тайната е разкрита!

— Ваше величество, аз ще направя всичко, което зависи от мен, тя да умре в гърдите, които я крият — с чисто испанска смелост каза графът и направи една-две крачки към вратата. Но кралят го спря с жест:

— Къде отивате?

— Където ме чакат, ваше величество.

— За какво?

— Сигурно, за да се бия.

— Да се биете! — извика кралят. — Почакайте за минута, графе. Дьо Сент-Енян поклати глава като дете, недоволно, че му пречат да падне в кладенец или да си поиграе с остър нож.

— Кой ви каза, че господин Дьо Бражелон е проникнал в тази стая?

— Бележката, която намерих в ключалката. За това вече имах честта да ви докладвам, господарю.

— Какво те кара да мислиш, че той я е пъхнал там?

— Кой друг би се решил да изпълни подобно поръчение?

— Ти си прав. Но как е могъл да влезе при теб?

— Това е много съществено, тъй като всички врати бяха заключени и ключовете се намираха в джоба на Баск, моя лакей.

— Значи твоят лакей е подкупен.

— Това е невероятно, ваше величество! Ако беше подкупен — а той щеше да им е нужен още неведнъж в бъдеще — те нямаше да погубват бедния човек, показвайки толкова явно, че са използвали именно него.

— Правилно. Остава една-единствена възможност.

— Да видим, ваше величество, дали моята мисъл ще съвпадне с вашата.

— Той е проникнал при теб по стълбата.

— Уви, ваше величество, това ми се вижда най-вероятно.

— Значи все пак някой е продал тайната за нашия отвор?

— Продал или може би подарил.

— Защо употребявате тези две различни думи?

— Защото известни лица стоят толкова високо, че не могат да продават. Те могат само да подаряват.

— Какво искаш да кажеш?

— О, ваше величество притежава достатъчно тънък ум, за да се досети сам и да ме избави от затруднението да назовавам…

— Ти си прав. Принцесата! Принцесата, обезпокоена от твоето преместване.

— Принцесата, която разполага с ключове от стаите на всички свои придворни дами и която има достатъчно власт, за да открие това, което освен ваше величество и нейно височество никой не би могъл да открие.

— Значи мислиш, че моята сестра е сключила съюз с Бражелон?

— Да, ваше величество, да…

— Дори му е съобщила всички подробности?

— Може би е направила и нещо повече.

— Повече… Доизкажи се.

— Може би сама го е завела.

— Къде? Долу? При теб?

— Мислите, че е невъзможно? Слушайте, ваше величество. Знаете, че принцесата обича парфюми…

— Да, този навик е възприела от майка ми.

— И по-специално аромата на върба.

— Да, той е любимият й.

— Тогава ето какво: при мен благоухае на върба. Кралят се замисли, помълча известно време и каза:

— Защо принцеса Хенриета ще застава на страната на Бражелон и ще проявява враждебност към мен?

Произнасяйки тези думи, на които Сент-Енян лесно би могъл да отговори: «женска ревност», кралят изпитваше своя приятел, като се опитваше да проникне в дълбините на душата му, за да узнае дали е стигнал до тайната на отношенията му с принцесата. Но Дьо Сент-Енян не беше обикновен придворен и не се решаваше да се намесва в семейните тайни.

Освен това той беше достатъчно близък приятел на музите, за да не се замисля, и то доста често, над скръбната съдба на Овидий, чиито очи бяха пролели толкова сълзи, за да изкупят една вина, която се състоеше в това, че случайно зърнал нещо в двореца на Август. Показал вече своята проницателност, доказвайки, че заедно с Бражелон в стаята му е била и принцесата, той трябваше сега да плати с лихва за собственото си честолюбие и да отговори на поставения пряко и определено въпрос: «Защо принцесата е застанала на страната на Бражелон и проявява враждебност към мен?»

— Защо? Ваше величество забравя, че граф Дьо Гиш е най-добрият приятел на виконт Дьо Бражелон.

— Не виждам връзката.

— Простете, ваше величество! Но аз мислех, че господин Дьо Гиш е също така голям приятел на принцесата.

— Вярно! Всичко е ясно. Ударът е нанесен от там.

— А за да го отразим, не смята ли кралят, че трябва да се нанесе насрещен удар?

— Да, но не такъв, каквито се нанасят във Венсанската гора — каза кралят.

— Ваше величество забравя, че аз съм благородник и че съм предизвикан на дуел.

— Това не засяга теб.

— Но мен чакат близо до «Малките братя», ваше величество. Ето вече час и тъй като аз сам съм виновен за това и никой друг, аз ще се покрия с безчестие, ако не се отправя за там, където ме очакват.

— Честта на благородника се състои преди всичко в подчинение към краля.

— Ваше величество!…

— Заповядвам ти да останеш!

— Ваше величество…

— Освен това аз искам да разследвам докрай тази история. Искам да разбера как са се осмелили на такава нечувана дързост, как са посмели да проникнат в светилището на моята любов. И не ти, Дьо Сент-Енян, ще наказваш онези, които са се осмелили, тъй като те не са посегнали на твоята чест, а на моята! Тя е засегната!

— Умолявам ваше величество да не си излива гнева на виконт Дьо Бражелон. В тази история той може би не е бил достатъчно благоразумен, но във всичко останало поведението му е честно и благородно.

— Достатъчно! Аз ще съумея да отлича кой е крив и кой прав! За това няма да ми попречи дори най-неудържимият гняв. Но нито дума на принцесата!

— Какво да правя с виконт Дьо Бражелон? Той ще ме търси и…

— Аз ще поговоря с него днес или лично, или чрез трето лице.

— Още веднъж моля ваше величество за снизходителност към него.

— Бях снизходителен достатъчно дълго, графе — намръщи се Людовик XIV. — Но дойде време да покажа на някои хора, че все пак господар в моя дом съм аз!

Едва кралят беше произнесъл тези думи, от които с цялата очевидност се виждаше, че към новата обида са се добавили спомени за стари обиди, когато на прага на кабинета му се показа лакей.

— Какво има? — попита кралят. — Защо влизат, когато не съм викал никого?

— Ваше величество — каза лакеят — ми е заповядал да пускам винаги граф Дьо ла Фер, когато иска да говори с вас…

Кралят и Сент-Енян размениха погледи, в които имаше повече безпокойство, отколкото учудване. Людовик за миг се поколеба, но бързо взе решение, като се обърна към Сент-Енян:

— Иди при Луиза и съобщи за всичко, което се крои против нас. Не скривай от нея, че принцесата подновява своите преследвания и че се е обединила с хора, за които щеше да е по-добре да останат неутрални.

— Ваше величество…

— Ако тези вести я изплашат, постарай се да я успокоиш. Кажи, че любовта на краля е непробиваема броня. Ако тя вече знае за всичко, а аз бих предпочел да не е така, или вече е била нападната от някоя страна, кажи й, Дьо Сент-Енян — добави кралят, като трепереше от гняв и възбуда, — кажи й, че този път няма само да я защитавам от нападките, а ще отмъстя, и то толкова сурово, че вече никой няма да дръзне дори да я погледне накриво!

— Това ли е всичко, ваше величество?

— Да. Иди при нея веднага и запази верността си, ти, който живееш с този ад и нямаш като мен надежда за рая!

Дьо Сент-Енян се престара да показва предаността си. Накрая целуна ръка на краля и сияещ излезе от неговия кабинет.