Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (108)

Глава шестдесет и втора
За какво се досети Раул

След като Раул си тръгна, Атос и Д'Артанян останаха сами. Върху лицето на Атос се появи изражение на човек, готов на всичко.

— Е, драги приятелю, какво ще ми съобщите?

— Аз ли?

— Ще ви помогна, приятелю. Кралят е бесен, нали?

— Да, трябва да призная, че е недоволен.

— Вие сте дошли… да ме арестувате?

— Попадението ви е в целта!

— Е, друго и не съм очаквал. Да вървим!

— Чакайте! Къде бързате, по дяволите!

— Не искам да ви задържам — усмихна се Атос.

— Имам достатъчно време. Нима не сте любопитен да узнаете какво се случи при краля?

— Ако желаете да разкажете, с удоволствие ще ви послушам. Атос посочи на Д'Артанян масивно кресло и той се разположи удобно.

— А аз с удоволствие ще го направя — каза Д'Артанян, — защото разговорът ни беше доста интересен. Кралят ме извика при себе си. В същото време вие вече сте слизали по стълбите, както ми казаха мускетарите. Аз отидох. Приятелю мой, той не беше червен, той беше морав на цвят. Аз още не знаех какво е станало между вас. Видях само пречупената на две шпага, която лежеше на пода. «Господин Д'Артанян! — извика кралят, като ме видя. — Тук току-що беше Дьо ла Фер! Той е нахалник!»

— Нахалник? — казах аз, с такъв израз на лицето, че той млъкна веднага.

— Господин Д'Артанян — продължи със стиснати зъби кралят, — готов ли сте да ме изслушате и да се подчините на заповедта ми?

— Това е мой дълг, ваше величество.

— Пожелах да избавя този благородник от позора да бъде арестуван в кабинета ми, защото пазя за него някои добри спомени. Но… вие ще вземете карета и…

Аз се отправих към вратата.

— Ако ви е неприятна тази задача, ако ви е неприятно да го арестувате, изпратете началника на моята лична охрана.

— Ваше величество, няма нужда от началника на охраната, щом аз съм дежурен.

— Не исках да ви възлагам такава неприятна задача — каза мило кралят, — но вие винаги безупречно сте ми служили, господин Д'Артанян.

— Няма нищо неприятно, ваше величество. Аз изпълнявам служебните си задължения.

— Но аз мислех — каза учудено кралят, — че графът е ваш стар приятел?

— Дори дами беше баща, аз съм на служба.

Кралят ме погледна, но очевидно моето безстрастно лице разсея съмненията му.

— Значи вие ще арестувате граф Дьо ла Фер?

— Разбира се, ваше величество, ако ми дадете подобна заповед.

— Заповед! Давам ви такава заповед! Аз се поклоних:

— Къде се намира графът, ваше величество?

— Вие ще го намерите.

— Да го арестувам, където и да се намира?

— Да… но се постарайте това да стане у дома му. Ако е тръгнал към имението си, настигнете го по пътя.

Аз се поклоних, но не се помръднах.

— Какво има още?

— Чакам, ваше величество.

— Какво?

— Заповед с вашия подпис.

Кралят остана недоволен от отговора ми. Наистина, това беше нова проява на власт, необуздана от нищо, проява на произвол, ако е уместно да употребя тази дума, когато става въпрос за краля. Той с неудоволствие взе перото. Малко се забави, но все пак написа:

«Заповядвам на капитан-лейтенанта на моите мускетари господин Д'Артанян да арестувам граф Дьо ла Фер, където и да се намира той.»

После се обърна към мен. Чаках съвсем невъзмутимо. Сигурно в спокойствието ми е видял някакво предизвикателство, защото побърза да се подпише и подавайки ми заповедта, извика:

— Вървете! Подчиних се и ето ме тук.

— Ами тогава да вървим! — Атос стисна ръката на стария си приятел.

— Нима няма да приведете в ред нещата си, преди да напуснете дома си при такива обстоятелства?

— Аз? Не, няма нужда. Господи Боже! Вие знаете, Д'Артанян, че винаги съм гледал на себе си като на обикновен пътник на този свят, винаги готов да се отправи накрай света по заповед на краля, готов да премине в отвъдния свят, ако Бог е повелил така. Какво му трябва на човек, който предварително е готов? Пътната торба или ковчег? И днес, както винаги, аз съм готов. Водете ме!

— А Бражелон?

— Аз съм го възпитал в духа на същите принципи, от които съм се ръководил цял живот. Сигурно забелязахте, че когато ви видя, веднага се досети за целта на посещението ви. Ние успяхме да го заблудим за известно време, но той е достатъчно подготвен за очакващата ме немилост, тъй че тя не може прекалено да го изплаши. Да вървим!

— Да вървим — каза спокойно Д'Артанян.

— Приятелю, аз счупих шпагата си пред краля и я захвърлих в краката му, затова съм свободен от задължението да ви я връча.

— Прав сте. Всъщност за какъв дявол ми е вашата шпага?

— Как да вървя? Пред вас или след вас?

— Трябва да вървите с мен под ръка.

Д'Артанян взе под ръка граф Дьо ла Фер и заедно слязоха по стълбите. Така стигнаха до изхода.

В преддверието Гримо ги изгледа с безпокойство. Той достатъчно беше живял на този свят, за да не усети нещо тревожно.

— Ти ли си, Гримо? — попита Атос. — Ние заминаваме…

— Да се разходим с моята карета — прекъсна го Д'Артанян.

Гримо отвърна с гримаса, която трябваше да означава усмивка. Когато каретата излезе на крайбрежната улица, Атос наруши мълчанието:

— Виждам, че ме водите към Бастилията.

— Аз ли? — учуди се Д'Артанян. — Не, аз ви водя там, където пожелаете. Дявол го взел! Прекрасно разбирате, скъпи графе, че се нагърбих с това поръчение на краля само за да ви дам възможност да постъпите по ваше усмотрение. Да не мислите, че хей така, без да мисля, ще ви откарам в затвора? Ако не бях предвидил всичко, щях да изпратя началника на охраната.

— И какво сега? — попита Атос.

— Повтарям ви, ще отидем там, където вие пожелаете.

— Знам си добрия приятел — каза Атос и прегърна Д'Артанян.

— Дявол да го вземе! Всичко ми се вижда съвсем просто. Кочияшът ще ви закара до заставата Ла Рен, там ще намерите кон, който съм поръчал да държат готов, ще минете транзит през трите пощенски станции. Що се касае до мен, аз ще се върна при краля, за да съобщя за заминаването ви, и ще го направя тогава, когато вече не биха могли да ви настигнат. После от Хавър ще се прехвърлите в Англия. Там ще намерите една уютна къща, подарена ми от моя приятел Мънк, а да не говорим за гостоприемството, с което ще ви посрещне Чарлз II. Не ви ли харесва този план?

— Карайте направо към Бастилията — усмихна се графът.

— Какъв инат сте! Първо помислете, че вече не сте на двадесет години. Повярвайте ми, аз се поставям на ваше място, затова говоря така. Затворът е гибелен за хора на нашата възраст. Само при мисълта за това главата ми пламва.

— Приятелю, за щастие, аз съм толкова силен телом, колкото и духом. Повярвайте ми, тази сила ще ми стигне до последния миг.

— Това не е сила, това е безумие!

— Не, Д'Артанян, това е самият разум. Повярвайте, моля ви, че обсъждайки този въпрос с вас, аз не се замислям дали заради моето спасяване ви заплашва гибел. Аз щях да постъпя също като вас и щях да се възползвам от възможността, ако считах бягството за прилично решение. Щях да приема от вас тази услуга, която при подобни обстоятелства и вие щяхте да приемете от мен.

— Но защо тогава не ми позволите да действам по моя замисъл, ще накарам краля да ви гони доста дълго!

— Все пак той е крал, скъпи мой!

— За мен това е безразлично и макар че е крал, преспокойно бих му казал: «Заточавайте, гонете, изтребвайте, ваше величество, всичко живо във Франция и в Европа! Можете да ми заповядате да арестувам или да пронижа с кинжал когото искате, дори принца, вашия брат! Но в никакъв случай не докосвайте някого от четиримата мускетари, или, дявол да го вземе…»

— Мили приятелю — каза спокойно Атос. — Ако ме бяхте пуснали, аз доброволно щях да се явя в затвора. Искам да покажа на този младеж, заслепен от блясъка на короната си, искам да му докажа, че може да бъде пръв сред първите само ако е най-великодушният и най-мъдрият от всички. Той ме наказва, праща ме в затвора, обрича ме на мъки — добре. Но той злоупотребява с властта и аз искам да го накарам да разбере какво е угризение на съвестта, докато Господ не му покаже какво е възмездие.

— Приятелю мой — отвърна на тези думи Д'Артанян, — много добре знам, че вашето «не» е окончателно. Не настоявам повече. В Бастилията ли искате да ви закарам?

— Да!

— Към Бастилията! — извика Д'Артанян на кочияша. Облегна се на възглавницата в каретата и яростно започна да хапе мустаците си, което, както добре беше известно на Атос, бе признак за взето решение или сериозно обмисляне на проблема. В каретата, която продължаваше равномерно да се клатушка, се възцари мълчание. Атос хвана мускетаря за ръката и каза:

— Нали не ми се сърдите, приятелю?

— Аз? За какво да се сърдя? Това, което вие правите от героизъм, аз щях да направя от инат.

— Но нали сте съгласен, Д'Артанян, че Бог ще отмъсти за мен?

— Познавам хора на тая земя, които ще му помогнат в това дело! — отвърна капитанът на мускетарите.