Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (7)

Глава седма
Двете приятелки

В същото време, когато господин Дьо Безмо показваше на Арамис затворниците в Бастилията, пред вратата на дома на госпожа Дьо Белиер спря карета и от нея слезе облечена в коприна млада жена.

Когато съобщиха на домакинята, че е пристигнала госпожа Ванел, тя беше погълната от четенето на някакво писмо, което бързо скри, и изтича да посрещне гостенката.

Маргарита Ванел се хвърли да я целува, стискаше й ръцете, без да й даде възможност да каже нито дума.

— Скъпа моя — каза тя, — ти съвсем ме забрави! Съвсем се загуби по тези придворни празници.

— Та аз дори не съм присъствала на сватбените тържества.

— С какво толкова си заета?

— Приготвям се за заминаването си в Белиер.

— Да не би да искаш да станеш селска жителка? Харесва ми, когато у теб се появяват такива желания. Но ти си бледна!

— Не, чувствам се прекрасно.

— Толкова по-добре, защото аз се изплаших. Знаеш ли какво ми казаха?

— Какво ли не говорят!

— Готова съм всичко да ти разкажа, но ме е страх, че ще се разсърдиш.

— Това никога няма да стане! Нали ти сама си се възхищавала от спокойния ми характер.

— Ето какво, скъпа маркизо, казват, че от известно време си започнала много по-малко да тъгуваш за бедния господин Дьо Белиер!

— Това са зли сплетни, Маргарита, аз скърбя и винаги ще скърбя за мъжа си, но откакто той почина, изминаха вече две години, а аз съм само на двадесет и осем и скръбта за покойника не може да изпълва всичките ми мисли. Ти първа не би повярвала на такава скръб, Маргарита.

— Защо пък не? Ти имаш такова нежно сърце! — злъчно възрази госпожа Ванел.

— Но нали и ти имаш също нежно сърце, а аз не намирам, че сърдечните скърби съвсем са те убили.

В тези думи се усещаше явен намек за раздялата на Маргарита с господин Фуке и доста прозрачен упрек в лекомислие.

Тези думи окончателно извадиха Маргарита от равновесие и тя извика:

— Тогава ще ти кажа! Говори се, че си влюбена, Елиза. При това тя не сваляше очи от госпожа Дьо Белиер, която неволно избухна:

— Нещастните жени! Всеки гледа да ги оклевети — повиши глас маркизата след минута мълчание.

— О! Тебе, Елиза, не те клеветят.

— Как да не ме клеветят, след като казват, че съм влюбена?

— Преди всичко, ако е истина, то не е клевета, а само злословие, после — ти не ми даваш да довърша, — говорят, че макар да си влюбена, със зъби и нокти защитаваш своята добродетелност. Казват, че живееш зад седем ключалки и при теб е по-трудно да се проникне, отколкото при Даная, макар че тя е била в кула от бронз.

— Много си остроумна, Маргарита — каза, треперейки, госпожа Дьо Белиер.

— Ти винаги си ме хвалела, Елиза… С една дума, имаш репутация на непреклонна и недостъпна. Виждаш, че ни най-малко не те клеветя. За какво се замисли?

— Ако казват, че съм влюбена, то вероятно споменават нечие име.

— Разбира се, че споменават.

— Учуди ме твоето изказване за Даная. Това име неволно ми напомня за златния дъжд. Не е ли така?

— Искаш да ми кажеш, че Зевс се е превърнал заради Даная в златен дъжд? Значи моят възлюбен… Този, когото ми приписваш…

— Извини ме, моля те, но аз съм твоя приятелка и не ти приписвам никого.

— Да допуснем… Тогава враговете.

— Добре, ще ти кажа името. Само не се плаши, той е много влиятелен човек.

— По-нататък…

Като осъдена, която очаква екзекуцията си, маркизата до болка стисна ръце, така че нейните добре гледани нокти се забиха в дланта й.

— Това е един много богат човек — продължи Маргарита, — може би най-богатият, с една дума, казва се…

Маргарита дори затвори очи.

— Херцог Бъкингам — каза най-после Маргарита с висок смях. Стрелата попадна в целта. Името Бъкингам, произнесено вместо това, което очакваше маркизата, подейства като лошо наточената секира, която вместо да обезглави Дьо Шале и Дьо Ту, когато ги качиха на ешафода, само им нарани шията. Тя бързо се съвзе.

— Ти наистина си остроумна жена. Достави ми голямо удоволствие. Шегата ти е прелестна… Никога не съм виждала господин Бъкингам.

— Нито веднъж? — каза Маргарита, стараейки се да остане сериозна.

— Не съм излизала, откакто херцогът е в Париж.

— Може да не се виждате, но да си пишете — възрази госпожа Ванел, закачливо протягайки крак към парчето хартия, което се търкаляше по килима.

Маркизата изтръпна. Това беше пликът от писмото, което бе зачела преди пристигането на приятелката й. Носеше печата и герба на суперинтенданта.

Госпожа Дьо Белиер се премести незабелязано до дивана и покри плика с пищните дипли на роклята си.

— Чуй ме — заговори накрая тя, — чуй ме, Маргарита, нима си дошла при мен толкова рано, за да ми разказваш всичките тия нелепици?

— Не, преди всичко дойдох да се видим и да ти напомня едновремешните ни навици, нашите малки радости. Помниш ли, ходехме на разходка във Венсанската гора и там, под дъба, на нашето тайно място, водехме разговори за онези, които ни обичат и които ние обичаме.

— Предлагаш ми да се разходим ли?

— Чака ме каретата и съм свободна почти целият ден.

— Не съм облечена, Маргарита… а ако искаш да побъбрим, то и без Венсанската гора ще намерим в моята градина и дърво да се скрием, и цял килим от маргаритки и момини сълзи, чийто аромат стига чак до тук.

— Драга маркизо, неприятно ми е, че се отказваш от моето предложение… толкова ми се искаше да излея душата си пред теб.

— Повтарям ти, Маргарита, моето сърце еднакво ти принадлежи в тази стая и под липата в моята градина, както и там — в гората под дъба.

— За мен не е едно и също… приближавайки се към Венсанската гора, чувствам, че моите въздишки ще се чуват по-добре там, за където са предназначени в тези последни дни.

При тези думи маркизата застана нащрек.

— Ти се учудваш, нали… че аз все още мисля за Сен-Манде?

— Сен-Манде! — не можа да се сдържи госпожа Дьо Белиер. Погледите на двете жени се кръстосаха като шпаги в началото на дуел.

— Ти, която си толкова горда?… — каза маркизата с пренебрежителна усмивка.

— Аз… горда!… — отвърна госпожа Ванел. — Такава е моята природа… не прощавам забравата, не търпя измяната. Когато захвърлям някого и той плаче, мога да го залюбя отново, но когато мен ме захвърлят и се смеят, съм готова да полудея от любов.

Маркизата се надигна от дивана.

«Тя ревнува!» — мярна се в главата на Маргарита.

— Значи — каза маркизата — ти безумно обичаш господин Бъкингам, тоест… господин Фуке?

Маргарита болезнено усети удара и цялата кръв се качи в лицето й.

— Затова ти се канеше да отидеш във Венсан… тоест, Сен-Манде!

— Аз самата не знам къде искам да отида. Мислех, че ти ще ме посъветваш нещо.

— Не мога. Не умея да прощавам. Може би не умея да обичам така, както ти, но ако моето сърце е оскърбено, това е завинаги.

— Но господин Фуке не е оскърбявал твоите чувства — с подчертана наивност забеляза госпожа Ванел.

— Ти прекрасно разбираш какво искам да кажа. Господин Фуке не е оскърбявал моите чувства. Аз не съм се ползвала от благосклонността му и не съм търпяла обиди от него. Но ти имаш повод да се оплакваш. Ти си моя приятелка и аз не бих те съветвала да постъпваш така, както се каниш да постъпиш.

— Но какво си си помислила?

— Тези въздишки, за които спомена, говорят достатъчно красноречиво.

— Започваш да ме дразниш! — извика изведнъж младата жена, събрала всички сили като борец, който се готви да нанесе последния удар. — Мислиш само за моите страсти и слабости, а забравяш за чистите и великодушни подбуди. Ако в тази минута чувствам симпатия към господин Фуке и дори правя крачка за сближение с него, признавам си откровено, то е поради това, че съдбата му дълбоко ме вълнува и според мен той е един от най-нещастните хора на света.

— Защо? — попита маркизата, слагайки ръка на гърдите си. — Нима се е случило нещо?

— Случило се е това, скъпа моя, че кралят прехвърли милостта си от господин Фуке към господин Колбер.

— Да, чух това.

— Това е разбираемо, след като се разкри историята в Бел-Ил.

— А мене ме уверяваха, че това в края на краищата е послужило за запазване честта на господин Фуке.

Маргарита се разсмя толкова злобно, че госпожа Дьо Белиер с удоволствие би й забила кинжал в сърцето.

— Скъпа моя — продължи Маргарита, — сега не става въпрос за честта на господин Фуке, а за спасението му. Няма да минат и три дни, и ще стане очевидно, че министърът на финансите е окончателно разорен.

— О! — възкликна маркизата, усмихвайки се на свой ред. — Вижда ми се много бързо.

— Казах три дни, защото обичам да лелея надежди. Но има голяма вероятност бурята да се разрази още днес.

— Защо?

— По най-простата причина: господин Фуке няма повече пари.

— Във финансовия свят, драга Маргарита, се случва така, че днес човек няма нито грош, а утре си играе с милиони.

— Това би могло да стане с господин Фуке по времето, когато имаше двама богати и ловки приятели, които събираха за него пари, измъквайки ги от всички сандъци. Само че тези негови приятели умряха и той няма откъде да черпи милионите, които кралят поиска от него вчера.

— Милиони? — с ужас възкликна маркизата.

— Четири милиона… четно число.

«Подла жена» — прошепна на себе си госпожа Дьо Белиер, измъчена от злорадството на приятелката си. Събра всички сили и отвърна:

— Мисля, че господин Фуке ще намери четири милиона.

— Ако той има четирите милиона, които кралят иска днес, сигурно няма да ги има след месец, когато кралят му поиска отново.

— Кралят пак ли ще иска от него пари?

— Естествено. Затова казвам, че разорението на господин Фуке е неминуемо. Той ще дава безотказно пари от самолюбие, а когато се свършат, ще бъде разорен.

— Това е истината! — каза маркизата с треперещ глас. — Планът е добре замислен… Кажи ми, моля те, господин Колбер много ли мрази господин Фуке? Мисля, че никак не го обича… Господин Колбер сега е в своя зенит. Засега печели и ако го познаваш по-отблизо, той има гигантски замисли, голяма издръжливост, внимателен е. С една дума, ще отиде далеч.

— Той ли ще бъде министър на финансите?

— Възможно е… Ето защо, скъпа моя маркизо, толкова съжалявам този беден човек, който ме обичаше, дори ме обожаваше. Ето защо, виждайки колко е нещастен, в душата си аз му простих измяната… за която той се разкайва, ако се съди по някои факти. Ето защо съм склонна да го утеша и да му дам добър съвет. Той навярно ще разбере моята постъпка и ще ми бъде благодарен.

Маркизата, унищожена от този натиск, пресметнат с точността на добър артилерийски огън, не знаеше нито какво да мисли, нито какво да отговори.

— Тогава защо — каза тя накрая с тайната надежда, че Маргарита няма да доубива победения враг, — защо да не отидеш при господин Фуке?

— Действително започвам сериозно да се замислям над това. Не, не е прилично аз да правя първата крачка. Разбира се, господин Фуке ме обича, но той е много горд. Не искам да се подхвърлям на такъв риск. Освен това трябва да внимавам и за мъжа си. Ти не казваш нищо… В такъв случай ще се посъветвам с господин Колбер.

Тя стана с усмивка, като се канеше да си тръгне. Краката на маркизата не я държаха.

Маргарита направи няколко крачки, наслаждавайки се на унижението и на мъката на своята съперница, но изведнъж попита:

— Няма ли да ме изпратиш?

Маркизата тръгна след нея, бледа и студена, забравила за плика, който така грижливо се бе старала да скрие под роклята си по време на разговора. Тя отвори вратата към молитвената стая и без да погледне Маргарита Ванел, влезе там и се заключи.

Щом маркизата изчезна, нейната завистлива съперница се хвърли като пантера към плика й го вдигна.

— Каква лицемерка! — изсъска тя, скърцайки със зъби. — Разбира се, че е чела писмо от Фуке, когато аз пристигнах!

Тя на свой ред изтича от стаята.

В същото време маркизата, след като се оказа в безопасност зад вратата, почувства, че силите я напускат. Тя стоя побледняла и вкаменена почти цяла минута, след което като статуя, разклатена от ураган, се полюшна и падна безчувствена на килима.