Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (161)

Глава четиридесет и седма
Пещерата Локмария

От пристана до пещерата Локмария не беше близко и двамата приятели загубиха доста сили, докато се доберат до нея. Беше късно. Във форта изби дванадесет. Портос и Арамис бяха натоварени със злато и оръжие. Вървяха по брега от пристана към входа на пещерата. Всеки шум ги караше да застават нащрек, тъй като се опасяваха от засада. Отляво се виеше път, който избягваха старателно. От време на време по него се появяваха бежанци, подгонени от страшното известие за десанта на кралските войници. Най-накрая, след успешен преход, спирайки се от съображения за безопасност няколко пъти, Арамис и Портос стигнаха до дълбоките пещери, където предвидливият епископ беше разпоредил да се прекара върху валяци баркас, способен в това спокойно време на годината да издържи плаване в открито море.

— Драги ми приятелю — Портос поемаше дъх така, сякаш някой раздухваше наблизо ковашки мехове, — струва ми се, че споменахте за трима слуги, които трябва да ни придружават. А не ги виждам. Къде са?

— Не бихте могли да ги видите, драги Портос. Те ни чакат в пещерата и сигурно си почиват след толкова измерителна работа.

Арамис спря приятеля си, който се канеше да се спусне в пещерата.

— Не, Портос! Позволете ми да мина пръв. Вие не знаете условния знак с моите хора, а ако не го чуят, те ще бъдат принудени да стрелят или да хвърлят към вас нож в тъмнината.

— Вървете, скъпи Арамис. Вие както винаги сте пълен с мъдрост и предпазливост. Освен това аз отново усещам онази слабост в краката, за която ви говорих.

Като остави Портос да седи на един камък до входа на пещерата, Арамис започна да имитира гласа на сова. От дъното на подземния ход му отговори едва доловим вик. Арамис внимателно тръгна напред и скоро чу същия глас на сова, с който беше известил за себе си.

— Тук ли сте, Ив? — попита епископът.

— Да, монсеньор. Генек и синът ми също са с мен.

— Добре. Готово ли е всичко?

— Да. Монсеньор.

— Идете до изхода на пещерата, чудесни мой Ив. Там ще намерите господин Дьо Пиерфон. Той си почива от прехода. Ако се окаже, че не може да се придвижва, вземете го и го донесете тук.

Тримата бретонци тръгнаха да изпълнят заповедта. Но предвидливостта на Арамис се оказа излишна. Отпочиналият Портос вече се спускаше по подземния ход и тежките му крачки отекваха глухо под сводовете с естествени колони от гранит и кварц.

Щом баронът се приближи до епископа, бретонците запалиха донесения фенер и Портос увери своя приятел, че е готов за борба.

— Да огледаме баркаса — каза Арамис, — да проверим всичко ли е на място.

— Не поднасяйте близко огън — предупреди собственикът на баркаса, когото наричаха Ив, — тъй като съгласно вашите указания поставих под скамейката на кърмата буре с барут и заряди за нашите мускети, които ми изпратихте от форта.

— Добре — съгласи се Арамис.

Той взе в ръка фенера и внимателно прегледа лодката, която беше дълга, лека, с малка водоизместимост и с тесен кил — произведение на изкусните ръце на корабостроителите от Бел-Ил. В два плътно затворени сандъка под пейките на носа и кърмата Арамис намери хляб, бисквити, сушени плодове, голям къс сланина и запас вода в бъчвички. Всичко, което беше необходимо за хора, които не се канеха да излязат веднага в открито море и в случай на необходимост имаха възможност да попълнят запасите си. Оръжието — осем мускета и толкова пистолети — се намираше в отлично състояние и беше заредено. За всеки случай имаше запасни гребла и малко платно. Като прегледа всичко и изрази удовлетворението си, Арамис каза:

— Да обсъдим, драги Портос, какво да правим с нашия баркас. Дали да се опитаме да го прекараме през неизвестното за нас устие на пещерата, като следваме наклона, или да го преместим на валячетата под открито небе, като проправим път през тръстиките към брега, който тук образува малък скат, не по-висок от двадесет фута, а точно отдолу дъното е добро и водата достига по време на прилива двадесет и пет — тридесет фута.

— Работата не е само в това, монсеньор — каза Ив. — Мисля, че движейки се по наклона в пълна тъмнина, не можем толкова леко да маневрираме с нашия баркас, както под открито небе. Аз добре познавам брега, за който говорите, и мога да ви уверя, че той е гладък като тепсия. Пещерата е натъпкана с камъни. Освен това устието й към морето е толкова тясно, че баркасът може и да не мине.

— Направих измервания — каза ванският епископ — и знам, че със сигурност ще мине.

— Добре, монсеньор, съгласен съм с вас, но ваше преосвещенство знае, че ако не махнем огромния камък, под който винаги минава лисицата, и който загражда устието като огромна врата, ние няма да можем да прекараме лодката до водата.

— Ще го махнем — каза Портос, — това са дребни неща за мен.

— О, вярно, господинът е силен за десетима, но и за него ще бъде трудно.

— Предполагам, че нашият домакин е прав. По-лесно е да свалим лодката по тревата.

— Още повече, монсеньор — продължи рибарят, — че не можем да се доберем до морето, преди да съмне. Толкова работа имаме още! Когато съмне, ще трябва да сложим пост, някъде горе, над самата пещера. Това е съвършено необходимо, за да се следят действията на търсещите ни кораби.

— Да, Ив, действайте. Да преместим баркаса там, където решихме.

Като подложиха под лодката валячета, тримата яки бретонци се канеха да я преместят на другото място, когато в далечината се чу кучешки лай. Арамис излезе от пещерата. Портос бързо го последва. До изгрева не оставаха повече от петнадесет минути. Събудените птички предвещаваха хубав ден. Лаят, който бе прекъснал работата на рибарите и бе накарал Арамис и Портос да излязат навън, се носеше в дълбокото дефиле, приблизително на левга от пещерата.

— Това е глутница — каза Портос. — Те тичат по следа.

— Прав сте! Ей! Ей! — внезапно завика Арамис. — Ив, елате тук!

Като остави работата си, Ив се появи при вика на епископа.

— Кой е тръгнал на лов?

— Не мога да разбера. В този момент господарят на Локмария не би тръгнал на лов.

— Да се върнем в пещерата — предложи Арамис. — Лаят се приближава и скоро ще разберем каква е работата.

Върнаха се, но не бяха изминали в тъмнината и стотина крачки, когато до слуха им достигна звук, който напомняше въздишка на човек. Задъхана и заплашена, лисицата за миг се мярна пред бегълците като мълния, прескочи лодката и остави след себе си остра миризма.

— Проклятие! — възкликна епископът. — Нашето убежище е открито. Нима не знаете, че след лисицата идват кучета, а след тях хора!

В потвърждение на думите му свирепият лай на кучешката сюрия се приближи. В този миг на полянката пред входа на пещерата се появиха шест разгорещени кучета. Техният лай напомняше победни фанфари.

— Ето ги — каза Арамис, който гледаше през малък отвор между две скали. — Сега ще разберем кои са ловците.

— Ако това е господарят на Локмария — каза собственикът на баркаса, — той ще пусне кучетата си вътре, но няма да влезе. Той знае, че лисицата ще излезе от другата страна, и ще я чака там.

— Това не е собственикът на Локмария — каза побледнял епископът.

Портос залепи око на дупката и видя на хълма дузина конници, които гонеха конете си подир кучетата и викаха: «Дръж! Дръж!»

— Гвардейци! — каза Портос.

— Да, приятелю, гвардейци. Начело е Бикар на моя черен кон! В този момент кучетата се втурнаха като лавина и лаят им огласи пещерата.

— По дяволите! — извика Арамис, който се овладя и запази хладнокръвие при тази тежка обстановка. — Знам, че сме загубени, но все пак ни остават някои възможности. Ако гвардейците последват кучетата и видят, че пещерата има изход, не можем да разчитаме на нищо. Влязат ли тук, те ще открият лодката и нас самите. Трябва да пуснем кучетата да излязат, но стопаните им да не влизат. Разбирате, тук има шест кучета. Те ще се спрат при големия камък, под който се промъкна лисицата. Там, в тесния проход, ние трябва да ги спрем и да ги убием.

С ножове в ръце бретонците се спуснаха напред. Няколко минути по-късно се чу слабо скимтене и писък. После всичко утихна.

— Много добре — каза студено Арамис. — Сега е ред на стопаните им.

— Какво ще правим? — попита Портос.

— Ще почакаме да се появят, ще се скрием и ще ги убием.

— Да ги убием? — повтори Портос.

— Това са шестнадесет… засега само шестнадесет.

— И добре въоръжени — добави Портос с усмивка, която показваше, че поне в този факт намира утеха за себе си.

— Това ще ни отнеме около десет минути — каза Арамис. Той решително взе мускета, като стисна между зъбите си ловджийския нож.

— Ив, Генек и неговият син — продължи Арамис — ще ми подават мускетите. Ще стреляме от упор. Ще унищожим поне осем, преди останалите да разберат това. После всички заедно — ние все пак сме петима — с ножове ще довършим и останалите.

— А какво ще стане с клетия Бикар? — попита Портос. Арамис се замисли за секунда и произнесе хладно:

— Бикар ще бъде първи. Той ни познава в лице, приятелю Портос.