Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (110)

Глава шестдесет и четвърта
Какво ставаше в Лувъра, докато в Бастилията вечеряха

Както видяхме в една от предишните глави, Дьо Сент-Енян изпълни поръчението, което кралят му беше дал за Ла Валиер, но въпреки цялото си красноречие не можа да убеди младата девойка, че в лицето на краля има достатъчно могъщ закрилник и че тя не се нуждае от ничия помощ.

Още при първите думи на кралския фаворит, съобщаващ й за разкритата тайна, Луиза се разрида и се затвори в своята скръб, която кралят можеше да сметне оскърбителна за себе си, ако можеше дори с крайчеца на окото да я наблюдава. Дьо Сент-Енян, изпълнявайки поръчението на пратеник, се обиди вместо господаря си и се върна при него с отчет за всичко, което беше видял и чул. Тук ние го намираме развълнуван пред още по-развълнувания крал.

— Но какво реши тя най-после? — попита Людовик. — Какво реши? Ще я видя ли поне преди вечеря? Ще дойде ли? Или аз сам трябва да отида при нея?

— Струва ми се, господарю, че ако ваше величество желае да се види с нея, трябва да направи не само първата крачка, но и да извърви целия път отново.

— Значи за мен не остава нищо! Излиза, че този Бражелон й е много по-скъп на сърцето? — изсъска Людовик XIV през зъби.

— О, ваше величество, това не може да бъде. Госпожица Дьо ла Валиер ви обича, обича ви от все сърце. Нали знаете, че Бражелон принадлежи към онази сурова порода хора, които се правят на римски герои.

Кралят се усмихна. Той знаеше какво означава това, нали току-що се беше разделил с Атос.

— Що се касае до госпожица Дьо ла Валиер, тя е възпитавана при вдовстващата принцеса, което ще рече, в уединение и строгост. Годеникът и годеницата са се клели под луната и звездите и сега, господарю, само дяволът може да разруши този съюз.

Дьо Сент-Енян се надяваше да развесели краля, но постигна обратното. Усмивката на Людовик се смени със сериозност. Той вече започваше да чувства онова, за което Атос говори пред Д'Артанян: разкаяние. Замисли се, че младите хора са се обичали и са клели един на друг във вярност. Младежът беше сдържал думата си, девойката, прекалено честна и пряма, се измъчваше от своята изневяра.

Заедно с разкаянието и ревност прониза сърцето на краля. Той не каза нито дума повече и вместо да отиде при майка си, при кралицата или при принцесата, за да се поразсее и да разсмее дамите, както сам беше казал, се отпусна в широкото кресло, където неговият баща, Людовик XIII беше скучал с Барада и Сен-Мар в продължение на няколко дни.

Дьо Сент-Енян разбра, че сега е невъзможно кралят да бъде развеселен. Той се реши на последен опит и произнесе името Луиза. Кралят вдигна глава.

— Как ваше величество мисли да прекараме вечерта? Трябва ли да предупредим госпожица Дьо ла Валиер?

— Дявол да го вземе! Струва ми се, че тя е предупредена.

— Да устроим ли разходка?

— Току-що се върнахме от разходка — отвърна кралят.

— Какво ще правим тогава, ваше величество?

— Ще мечтаем, Дьо Сент-Енян. Ще мечтаем всеки за своето. Когато госпожица Дьо ла Валиер се наплаче (в сърцето на краля все още говореше разкаянието), тогава може би ще благоволи да ни изпрати вест за себе си.

— Ах, ваше величество, как можете толкова невярно да съдите за толкова предано сърце?

Кралят се изчерви от досада, а ревността отново започна да го гложди. Дьо Сент-Енян разбираше, че положението се усложнява, когато изведнъж гънките на завесата до вратата се размърдаха. Кралят рязко се надигна. Първата му мисъл беше, че са донесли писмо от Ла Валиер. Вместо пратеник на любовта обаче той видя капитана на мускетарите си, който мълчаливо беше застинал на прага.

— Господин Д'Артанян — каза той, — вие ли сте?… Какво стана? Д'Артанян погледна към Сент-Енян. Очите на краля също се насочиха нататък. Тези погледи бяха ясни за всекиго, още повече за Сент-Енян. Придворният се поклони и излезе. Кралят и Д'Артанян останаха сами.

— Значи всичко е направено? — попита кралят.

— Да, ваше величество — отговори Д'Артанян сериозно. — Направено е.

Кралят мълчеше, тъй като не намираше необходимите думи. Все пак неговата гордост не му позволяваше да свърши дотук. Ако кралят е взел някакво решение, дори да е несправедливо, той трябваше да докаже на всеки, който е присъствал, че е бил прав. За това имаше само едно безотказно средство — да се измисли вина на жертвата.

Людовик, възпитаник на Мазарини и Ана Австрийска, владееше кралския занаят по-добре от всеки друг монарх. И този път пак го доказа. След кратко мълчание той небрежно попита:

— Какво каза графът?

— Нищо, ваше величество.

— Нима мълчаливо се остави да бъде арестуван?

— Той каза, че е бил готов за това, ваше величество. Кралят вирна глава и надменно рече:

— Уверен съм, че граф Дьо ла Фер е престанал да се прави на бунтовник.

— Ваше величество, кого определяте като бунтовник? — спокойно попита мускетарят. — Нима в очите на краля този, който не само се оставя да го затворят в Бастилията, но и се съпротивлява на тези, които не искат да го закарат в крепостта, е бунтовник?

— На тези, които не искат да го закарат в крепостта? — възкликна кралят. — Капитане, какво чувам? Полудял ли сте?

— Не мисля, ваше величество.

— Кои са тези хора?

— Очевидно същите, на които ваше величество е възложил това.

— Но то беше възложено на вас, капитане! — извика кралят.

— Да, ваше величество, на мен. Но аз предложих на графа да вземе коня, който бях наредил да му приготвят в заставата Конферанс.

— С каква цел?

— За да може, ваше величество, да стигне до Хавър и от там да се прехвърли в Англия.

— В такъв случай вие сте ми изменили, господине! — възкликна кралят в порив на неукротима ярост.

— Да, господарю!

На думи, произнесени с такъв тон, нямаше какво да се отговори. Кралят срещна толкова упорита съпротива, че това го порази.

— Имахте ли някакво основание да се държите по този начин, господин Д'Артанян? — величествено попита Людовик.

— Аз никога не действам без основание, ваше величество.

— Но това основание не е било приятелството? Единственото, което би могло да ви извини, единственото, което би могло да има някаква тежест. Вашето положение в случая беше изключително благоприятно. Решението беше предоставено на вас?

— На мен ли, ваше величество?

— Нали имахте избор — да арестувате граф Дьо ла Фер или да откажете поръчението?

— Той все едно щеше да бъде арестуван или от мен, или от началника на вашата охрана.

— Значи такава е вашата преданост, господине!… Преданост, която разсъждава, която си позволява да избира! Господине, вие не сте войник!

— Чакам ваше величество да благоволи да каже кой съм аз.

— Вие сте фрондьор.

— Тъй като Фрондата вече не съществува, все пак, господарю, кой съм аз?

— Ако това, което казвате, е истина… Искам да знам за какво сте дошли.

— За да кажа на краля: господарю, граф Дьо ла Фер е в Бастилията!…

— Оказва се обаче, че вие сте непричастен към това.

— Вярно, но след като той е там, важното е ваше величество да бъде осведомен за това.

— Господин Д'Артанян, предупреждавам ви, че прекалявате с търпението на своя крал.

— Напротив, ваше величество.

— Какво означава — напротив?

— Явих се тук, за да заповядате и аз да бъда арестуван.

— Да бъдете арестуван?

— Разбира се. Моят приятел ще скучае в затвора и аз дойдох да помоля ваше величество да разрешите да му правя компания.

Кралят се хвърли към бюрото си и грабна перото, за да напише заповед за затварянето на Д'Артанян в Бастилията.

— Имайте предвид, господине, че това е завинаги! — закани се той.

— Ваше величество, аз дойдох спокойно да поговоря с краля. За нещастие, кралят избухна, но аз ще му кажа всичко, което считам за свой дълг да му предам.

— Оставка, господине, оставка! — извика кралят, захвърляйки перото и листа.

— Вие знаете, ваше величество, че оставката не ме плаши. Веднъж вече, в Блоа, когато отказахте на крал Чарлз милиона, който след това му даде моят приятел граф Дьо ла Фер, аз исках да си подам оставката.

— Добре, говорете, но по-кратко.

— Не, ваше величество, сега няма да стане дума за оставка.

Вие взехте перото, за да ме изпратите в Бастилията. Защо променяте решението си?

— Д'Артанян, каква гасконска глава сте вие! Кой от нас е крал — вие или аз?

— За нещастие, ваше величество, вие!

— Какво означава вашето «за нещастие»?

— Да, господарю, за нещастие, защото ако аз бях крал, бих казал на своя капитан на мускетарите… бих му казал, гледайки го с човешки очи, а не с горящи въглени: «Господин Д'Артанян, аз забравих, че съм крал. Слязох от трона, за да оскърбя благородник!»

— Господине, нима мислите, че като превъзхождате своя приятел в нахалството, ще намалите вината му?

— О, ваше величество, аз ще отида много по-далеч от него и затова сте виновен вие сам. Ще ви кажа нещо, което този деликатен човек не би ви казал. Господарю, вие обрекохте на заколение неговия син, а той го защитаваше. Вие обрекохте на заколение и него самия. Той говореше с вас за честта, религията и добродетелта, а вие го отблъснахте, прогонихте и хвърлихте в тъмница. Аз ще бъда по-рязък от него и ще ви кажа: избирайте, ваше величество! Искате ли да имате около себе си приятели, или предпочитате лакеите? Воини или влечуги, които раздават поклони? Благородни хора или паяци? Честно ли искате да ви служат, или искате само да превиват гръб пред вас? Какво предпочитате: да ви обичат или да се боят от вас? Ако вие предпочитате низостта, интригите и страхливостта, то направо си кажете, ваше величество. Ние ще се отстраним, единствените останки от миналото, ще кажа нещо повече — единствените живи примери на доблестта на миналото време, ние, които служихме и може би надминахме по мъжество и заслуги хората, които са завоювали слава за потомството. Избирайте, ваше величество. Не бавете избора си. Пазете истинските благородници, които са останали при вас, а придворни ще имате повече от достатъчно. Побързайте и ме изпратете в Бастилията при моя стар, изпитан приятел. Защото, щом не съумяхте да изслушате граф Дьо ла Фер, най-мъдрият и благороден глас на благородническата чест, щом не желаете да вникнете в това, което ви говори Д'Артанян, тоест най-откровеният и груб глас, но искрен и прям, значи вие сте негоден за нищо крал, а утре ще се превърнете в жалък и безсилен крал. Лошите крале са мразени, а жалките крале — прогонвани. Ето какво исках да ви кажа, ваше величество. Сам сте виновен, че извикахте тези думи на бял свят.

Смъртно бледният крал се облегна в креслото. Дори мълния да паднеше в краката му, щеше по-малко да го учуди. Сякаш не му стигаше въздух. Той просто се задушаваше. Грубият глас на искреността, за който говореше Д'Артанян, го прониза в сърцето като острие на шпага.

Д'Артанян каза всичко, което беше длъжен да каже. Разбирайки гнева на краля, той свали шпагата си и се приближи внимателно до Людовик XIV, постави я пред него на масата. Кралят я бутна с гневен жест, шпагата падна на пода и отскочи към краката на Д'Артанян.

Макар че мускетарят умееше да се владее както никой друг, този път и той побледня и треперейки от негодувание, рече:

— Кралят може да хвърли войника в немилост, може да го осъди на изгнание или смърт, но и сто пъти да бъде крал, той няма право да му нанесе такова тежко оскърбление — да предаде на безчестие неговата шпага. Никога крал на Франция, господарю, не е отблъсквал от себе си шпагата на човек като мен! След като тази шпага е поругана — помислете за това, ваше величество — тя не може да има друга ножница, освен вашето сърце или моето. Аз избирам своето, господарю. Благодарете на Бога и на моето безкрайно търпение!

После вдигна шпагата си и възкликна:

— Нека моята кръв падне на вашата глава, ваше величество!

Със стремителен жест той опря острието на шпагата в гърдите си, а дръжката — в пода. Но кралят с още по-стремително движение на дясната ръка прегърна през шията славния мускетар, хвана с лявата ръка лезвието и в пълно мълчание го върна обратно в ножницата.

Д'Артанян, бледен и треперещ, все още непреодолял вцепенението, в което беше изпаднал, допусна кралят да направи всичко това. Людовик спокойно се върна до масата, взе перото, написа няколко думи, подписа се отдолу и подаде документа на Д'Артанян.

— Какво е това, ваше величество?

— Заповед до господин Д'Артанян незабавно да освободи граф Дьо ла Фер.

Д'Артанян хвана ръката на краля и я целуна. После сгъна заповедта, пъхна я под кожената си куртка и излезе. Нито кралят, нито капитанът казаха нещо.

«О, човешко сърце! О, компас на монарсите! — прошепна, оставайки сам, Людовик. — Кога ще се науча да чета твоите съкровени извивки така, сякаш пред мен лежи отворена книга! Не, аз не съм лош крал, не съм жалък крал, но съм още истинско дете.»