Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (31)

Глава тридесет и първа
Как Маликорн беше изгонен от странноприемницата «Красивия паун»

В същото време Маликорн се постара да се разположи по-удобно. Когато Монтале се обърна, веднага й се хвърли в очи промяната в положението му. Той седеше като маймуна върху каменната ограда, опирайки се с крака на горното стъпало на стълбата. Главата му като на някой фавън беше увита с бръшлян, а краката му бяха оплетени с дива лоза.

Що се отнася до Монтале, то беше напълно възможно човек да я вземе за дриада.

— На какво прилича това? — възмущаваше се тя, като се изкачваше по стълбата. — Защо не ме оставите на мира, а ме преследвате? Мен, нещастната, тиран такъв!

— Аз? — учуди се Маликорн. — Аз ли съм тиран?

— Разбира се. Вие непрекъснато ме компрометирате, господин Маликорн. Вие сте злобно чудовище!

— Аз?

— Какво търсите във Фонтенбло? Кажете ми! Нали живеете в Орлеан!

— Питате какво ми трябва тук? Трябваше да ви видя!

— Виж ти! Каква бърза работа!

— Много бърза, госпожице, макар че на вас ви е все едно. Що се отнася до моя дом, прекрасно знаете, че го напуснах, и в бъдеще не ми трябва никакъв друг дом освен този, в който живеете вие. Тъй като сега живеете във Фонтенбло, аз пристигнах тук.

Монтале сви рамене.

— Значи искате да ме видите?

— Да.

— Добре, видяхте ме! Сега си тръгвайте!

— О, не!

— Как така не?

— Не съм дошъл само за да ви видя, а трябва и да говоря с вас.

— Ще поговорим. Но не сега и не тук.

— Не сега? Бог знае дали ще ви видя някъде другаде. Такъв удобен случай като този никога повече няма да ни се представи.

— Но сега аз не мога.

— Защо?

— Защото днес през нощта станаха хиляда приключения.

— Тогава това ще бъде хиляда и първото.

— Не, госпожица Дьо Тоне-Шарант ме чака в нашата стая. Трябва да й съобщя нещо много важно.

— Отдавна ли чака?

— Най-малко от един час.

— В такъв случай — каза спокойно Маликорн — ще почака още няколко минути.

— Господин Маликорн, вие се забравяте.

— Вие ме забравяте, госпожице, а ролята, която ме карате да играя тук, започва да ме дразни. Цяла седмица се въртя около вас, а вие не благоволявате да ме забележите.

— Как, вие сте тук вече цяла седмица?

— Да, скитам се из парка като призрак, обгарял от фойерверките, от които ми изгоряха две перуки. Вечно съм мокър от вечерната влага и от пръските на фонтаните. Вечно съм гладен, измъчен, принуждаван да бягам през оградата като крадец. Дявол да го вземе, нима това е живот за същество, което не е създадено да бъде нито белка, нито саламандра, нито видра! Вие сте толкова безчовечна, че ме накарахте да загубя човешкия си образ. Аз протестирам! Аз съм човек, дявол да го вземе, и ще си остана такъв, освен ако за това не последват нови нареждания от нашия небесен началник!

— Какво ви е нужно? Какво искате? — попита Монтале със смекчен тон.

— Да не започвате да ме убеждавате, че не сте знаели за моето пребиваване във Фонтенбло?

— Аз…

— Бъдете откровена.

— Подозирах за това.

— Нима за цяла седмица не можахте да направите така, че да се виждате с мен поне веднъж на ден?

— Винаги ми пречеха, господин Маликорн.

— Дрън-дрън…

— Попитайте другите придворни дами, ако не ми вярвате.

— Никога не питам за това, което сам зная по-добре от другите.

— Успокойте се, господин Маликорн, скоро всичко ще се промени.

— Отдавна беше време.

— Нали знаете, че за вас мисля винаги, независимо дали ви виждам или не! — каза Монтале, мъркаща като котка.

— Да, мислите!

— Честна дума!

— Няма ли нещо ново?

— За какво?

— Относно моето поръчение да се узнае какво става при принца?

— Ах, скъпи Маликорн, тези дни беше невъзможно да се приближа до него.

— А сега?

— Сега е друго нещо. От вчерашния ден той спря да ревнува.

— Така ли? От какво премина ревността му?

— Пусна се слух, че кралят е прехвърлил вниманието си към друга жена, и принцът веднага се успокои.

— А кой пусна този слух? Монтале сниши глас:

— Между нас казано, струва ми се, принцесата и кралят просто са се наговорили.

— Ха-ха!… — засмя се Маликорн. — Това беше единственото средство. А как е нашият беден влюбен — господин Дьо Гиш?

— Съвсем е изоставен.

— Те пишат ли си?

— Не. Цялата седмица не съм виждала никой от тях да вземе перото в ръка.

— А вие в какви отношения сте с принцесата?

— В много добри.

— Ас краля?

— Той ми се усмихва, когато минава покрай мен.

— Добре. Кажете, коя жена ще използват за прикритие?

— Ла Валиер.

— Бедната. Ние трябва да попречим на това.

— Защо?

— Защото, ако възникне подозрение, Раул дьо Бражелон ще я убие или ще убие себе си.

— Добрият Раул! Мислите ли, че ще го направи?

— Жените имат претенции да са познавачи на човешките страсти — каза Маликорн, — а сами не умеят да четат нито в собствените си сърца, нито в собствените си очи. Бражелон безумно обича Ла Валиер и ако тя намисли да го мами, той ще я убие или ще се убие.

— Но кралят ще я защити — увери го Монтале.

— Кралят? — възкликна Маликорн.

— Разбира се.

— Раул ще го убие като обикновен хусар.

— Вие сте полудял, господин Маликорн!

— Ни най-малко. А аз вече знам как ще постъпя.

— Как?

— Ще предупредя тихичко Раул за тази шега.

— Бог да ви пази, нещастнико! — извика Монтале, изкачвайки се на едно стъпало по-близо до него. — Да не сте посмели да кажете и една дума!

— Защо?

— Защото вие още не знаете всичко…

— А какво се е случило?

— Днес вечерта… Никой ли не ни подслушва?

— Не.

— Днес вечерта под кралския дъб Ла Валиер заяви просто и ясно: «Не разбирам как, виждайки краля, една жена може да обикне друг мъж».

Маликорн чак подскочи върху стената.

— Нима е казала това тази нещастница?

— Дума по дума.

— Тя наистина ли го мисли?

— На Ла Валиер каквото й е на ума, това й е на езика.

— За това трябва да бъде отмъстено. Колко сте лукави жените!

— Успокойте се, драги Маликорн, успокойте се!

— Напротив, злото трябва да се сече от корен. Трябва навреме да предупредя Раул.

— Не е много умно, а и вече е късно!

— Защо?

— Тези думи на Ла Валиер…

— Да.

— Тези думи…

— Е?

— Стигнаха до краля.

— Кралят е научил? Били са му предадени тези думи?

— Той сам ги е чул.

— «Ой-ой», — както казваше господин кардиналът.

— Кралят се е намирал в това време недалеч от кралския дъб.

— Значи — заключи Маликорн — сега при принцесата и краля всичко ще тръгне по мед и масло, а Раул ще стане изкупителната жертва?

— Вие сте напълно прав.

— Но това е ужасно!

— Нищо не може да се направи.

— Да, по-добре е да не се застава между кралския дъб и краля, иначе такъв малък човек като мен ще бъде смачкан — промълви сподавено Маликорн.

— Това е самата истина.

— Сега да помислим за нас.

— Това исках и аз самата.

— Отворете прекрасните си очички.

— А вие дайте по-близо големите си уши.

— Приближете малката си устица, за да мога да я целуна по-силно.

— Ето — каза Монтале и му отвърна със звучна целувка.

— Да се разберем. Първо да изясним отношенията. Дьо Гиш обича принцесата, Ла Валиер обича краля, кралят обича принцесата и Ла Валиер, а принцът не обича никого освен себе си. Сред подобни любовни истории дори глупак би направил кариера, какво остава за такива умни хора като нас.

— Вие все си мечтаете.

— Не мечтая, а това са фактите. Позволете ми да бъда ваш водач, скъпа моя. Мисля, че досега не можете да се оплачете от моите съвети, нали?

— Не мога.

— В такъв случай нека миналото ви служи като гаранция за бъдещето. Тъй като всеки тук мисли само за себе си, да помислим за себе си и ние.

— Вие сте съвършено прав.

— Но само за себе си.

— Става.

— Съюзът ни ще бъде настъпателен и отбранителен.

— Кълна се, че свято ще го спазвам.

— Протегнете ръка ето така: всичко за Маликорн!

— Всичко за Маликорн!

— Всичко за Монтале! — отвърна Маликорн, протягайки на свой ред ръката си напред.

— А сега какво ще правим?

— Ще държим постоянно очите си отворени, ще наострим уши, ще събираме улики против другите, без да им даваме нищо компрометиращо за себе си.

— Съгласна съм!

— И аз!

— Тогава всичко е решено. А сега, когато сключихме договора, сбогом.

— Как така сбогом?

— Така. Върнете се в своята странноприемница.

— В своята странноприемница?

— Да, нали сте отседнали в странноприемницата «Красивия паун»?

— Монтале, Монтале, вие сама се издадохте! Вие отлично знаехте за моето пребиваване във Фонтенбло.

— Какво доказва това? Че с вас се занимават повече, отколкото заслужавате, неблагодарнико!

— Хм…

— Върнете се в «Красивия паун».

— Колко е неприятно!

— Защо?

— Това е съвършено невъзможно.

— Нима нямате стая там?

— Имах, но сега нямам.

— Нямате? Кой ви я взе?

— Послушайте какво стана… Един път се връщам убит от умора, тъй като цял ден бях тичал след вас, и изведнъж виждам в странноприемницата носилка, върху която четирима селяни носят болен монах.

— Монах?

— Да. Стар францисканец с бяла брада. Виждам, че носят този болен монах в странноприемницата. Качвам се след него по стълбата и виждам, че го внасят в моята стая.

— Във вашата стая?

— Да, в моята собствена стая. Мислех, че е станала грешка, викам собственика, а той ми казва, че стаята била наета от мен за една седмица, срокът изтекъл и сега е наета от този францисканец.

— Как така!

— И аз казах тогава: как така! Нещо повече, исках да се разсърдя и отново се качих горе. Обърнах се към самия францисканец, исках да му докажа, че постъпката му е неучтива. Но този монах, въпреки цялата си слабост, се повдигна на лакът, впери в мен огнен поглед и каза с глас, който беше годен за командване на кавалерийски отред: «Изхвърлете този нахалник навън!». Тази заповед моментално беше изпълнена от собственика и четиримата носачи, които ме пуснаха по стълбата малко по-бързо, отколкото аз сам бих слязъл. Ето защо, скъпа, останах без покрив.

— Но какъв е този францисканец? — попита Монтале. — Да не е генерал на ордена?

— Навярно. Стори ми се, че така го величаеше полугласно единият от носачите му.

— И така?

— И така, вече нямам нито стая, нито странноприемница, нито покрив и все пак реших, както моят приятел Маникан, да не нощувам под открито небе.

— Какво ще правим? — извика Монтале.

— Това е въпросът.

— Няма нищо по-просто — раздаде се изведнъж нечий глас. Монтале и Маликорн извикаха заедно от изненада. Гласът беше на Сент-Енян.

— Драги Маликорн — каза той, — щастливият случай отново ме води тук, за да ви избавя от трудното положение. Да вървим, предлагам ви стая при себе си и ви гарантирам, че няма да ви я отнеме никакъв францисканец. Що се отнася до вас, госпожице, бъдете спокойна. Вече съм посветен в тайните на госпожиците Дьо ла Валиер и Дьо Тоне-Шарант. Вие току-що бяхте така добра да ме посветите във вашата. Благодаря. Ще пазя тези три тайни така свято, както и едната.

Маликорн и Монтале се спогледаха като ученици, заварени на местопрестъплението. Но тъй като Маликорн не можеше да не види удобствата от предложението на Сент-Енян, той направи знак на Монтале, че е съгласен, и тя му отвърна по същия начин.

После той бавно се спусна по стълбата, обмисляйки как по-изкусно да измъкне от господин Дьо Сент-Енян всичко, което последният би могъл да знае за тази прословута тайна. Монтале побягна като кошута и никакъв лабиринт не можеше да я отклони от пътя й.

Сент-Енян действително заведе у дома си Маликорн, като му оказваше голямо внимание. Той беше щастлив, че държи в ръцете си двама души, които можеха да му дадат сведения за тайните на придворните дами.