Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (49)

Глава трета
Читателят с удоволствие вижда, че силата на Портос не е намаляла

Д'Артанян както обикновено направи своите изчисления и установи, че часът се равнява на шестдесет минути, а минутата на шестдесет секунди. Благодарение на това съвсем точно изчисление той се появи пред вратите на суперинтенданта в момента, когато войникът излизаше от там с празни ръце. Портиерът полуотвори вратата пред него. Д'Артанян много искаше да влезе, без да докладват за него, но се наложи да каже името си. Според мускетаря това трябваше да премахне всички пречки, но портиерът се колебаеше. Д'Артанян разбра, че слугата има строга заповед. Затова реши да излъже, което не беше трудно, особено когато виждаше в лъжата държавна полза или собствена изгода. Затова той добави, че е изпратил войника, който току-що е донесъл писмото до Дьо Валон и че в това писмо се съобщава за неговото пристигане. Чак след тези думи вратите се разтвориха и Д'Артанян влезе.

Някакъв лакей искаше да го съпроводи, но Д'Артанян заяви, че не е нужно, тъй като прекрасно знае къде се намира Дьо Валон. На толкова осведомен човек просто нямаше какво да се възрази. Д'Артанян получи пълна свобода на действие. Приемни, салони, градини, всичко беше огледано внимателно от мускетаря. Почти четвърт час той броди из този почти кралски дворец, където всяка вещ беше произведение на изкуството и имаше толкова слуги, колкото врати и колони.

«Положително — каза си той — тези стаи нямат чет… Може би Портос се е върнал в Пиерфон, без да излиза от дома на господин Фуке?»

Накрая Д'Артанян стигна до далечната част на двореца, която беше опасана от каменна ограда, обвита с декоративни растения с пищни цветове. На равни разстояния една от друга върху оградата се издигаха статуи. Весталките, загърнати в пеплуми, сякаш стояха на стража, устремили към двореца срамежлив поглед. Хермес беше сложил палец на устните си. Ирида бе разперила криле. Нощта със сноп от макове се извисяваше над градините и постройките, които се белееха на фона на черните кипариси, устремили връх към небето. Около кипарисите растяха рози, които се захващаха със своите цъфтящи клончета за всяко дърво и обсипваха статуите с дъжд от благоуханни цветчета.

Тази вълшебна красота настрои мускетаря поетично. Мисълта, че Портос живее в такъв рай, го издигаше в неговите очи. Д'Артанян видя някаква врата и натисна дръжката. Тя се отвори.

Озова се в кръгъл павилион, където не се чуваше нищо освен ромоленето на фонтана и пеенето на птиците. Мускетарят беше посрещнат от лакей.

— Тук ли живее господин Дьо Валон? — с решителен тон попита Д'Артанян.

— Да, господине — отвърна лакеят.

— Доложете му, че го чака кавалерът Д'Артанян, капитан на мускетарите на негово величество.

Д'Артанян беше въведен в салона. Не се наложи дълго да чака. Скоро подът на съседната зала затрепери под добре познатите стъпки, вратата се разтвори и Портос с известно смущение се хвърли в обятията на приятеля си.

— Вие сте тук? — възкликна той.

— А вие? — отвърна Д'Артанян. — Ах, хитрец такъв!

— Да — със смутена усмивка каза Портос, — изглежда, ви учудва това, че ме намирате при господин Фуке.

— Ни най-малко! Защо да не бъдете приятел на господин Фуке? Господин Фуке има много приятели, особено сред умните хора.

От скромност Портос не прибави този комплимент към своята сметка.

— Освен това — добави той — вие ме видяхте, когато бях в Бел-Ил.

— Още една причина да ви считам за приятел на господин Фуке.

— Аз просто съм негов познат — с известно объркване каза Портос.

— Приятелю мой, вие сте виновен пред мен!

— С какво?

— Как с какво? Работите над строежа на укрепленията в Бел-Ил, а нито дума не казвате за това.

Портос се изчерви.

— Нещо повече — продължи Д'Артанян, — срещате ме там, знаете, че съм на служба при краля, а не се досещате, че кралят жадува да узнае що за изключителен човек ръководи укрепленията, за които му разказват чудеса. Не се досещате, че той ме е изпратил да събера сведения за този човек.

— Значи кралят ви е изпратил да съберете сведения?

— Разбира се! Но да не говорим за това.

— Дявол да го вземе! — извика Портос. — Напротив, трябва да поговорим! Значи кралят е знаел, че Бел-Ил се укрепва?

— Разбира се! На краля всичко му е известно.

— Но не му е било известно кой строи укрепленията?

— Не, не му е било известно, но съдейки по разказите, той е подозирал, че те се строят от някакъв изключителен специалист във военното дело.

— Дявол да го вземе! Ако знаех това!…

— Нямаше да избягате от Ван? Нали?

— Не. Какво си помислихте, когато не ме намерихте там?

— Започнах да размишлявам, драги мой.

— Ето какво било… И докъде доведоха вашите размишления?

— Досетих се за всичко, което става.

— За всичко?

— Да.

— За какво се досетихте? Нека чуем — каза Портос, настанявайки се по-удобно на креслото.

— Преди всичко за това, че вие укрепвате Бел-Ил.

— Това не е толкова трудно! Вие ме видяхте, когато работех.

— Почакайте, досетих се и за още нещо. Досетих се, че вие укрепвате Бел-Ил по заповед на господин Фуке.

— Съвършено вярно.

— Разбрах, че господин Фуке иска да държи това строителство в най-строга тайна.

— Действително, доколкото ми е известно, той имаше такова намерение — съгласи се Портос.

— Да, но знаете ли защо е искал да запази всичко в тайна?

— Просто никой да не узнае за тези укрепления, дявол го взел!

— Мислел е да окаже по този начин внимание на краля. Чух как господин Фуке сам говореше за това на краля.

— Какво е говорил?

— Че е решил да укрепи Бел-Ил и да му го поднесе като подарък.

— Значи вие сте чули как господин Фуке казва всичко това на краля?

— Предавам точните му думи. Той дори добави: «Бел-Ил е укрепен от един мой приятел, прекрасен инженер, и аз ще помоля заради всичко това да го представя на ваше величество.»

«Името му?» — попита кралят. «Барон Дьо Валон» — отвърна господин Фуке. «Добре — отвърна кралят, — вие ще ми го представите.»

— Кралят е казал това?

— Имате думата на Д'Артанян!

— Но защо в такъв случай досега не са ме представили? — учуди се Портос.

— Нима не са ви казвали за това представяне?

— Казвали са ми, но аз все още го чакам.

— Не се безпокойте, ще ви представят. Д'Артанян реши да смени темата на разговора.

— Както виждам, вие живеете усамотено, скъпи приятелю — забеляза той.

— Аз винаги съм обичал самотата. Оказва се, че съм меланхолик — въздъхна Портос.

— Странно! — каза Д'Артанян. — Не съм забелязвал това преди.

— То е, откакто започнах да се занимавам с науки — със загрижен вид отвърна Портос.

— Надявам се, че умственият труд не е навредил на телесното ви здраве?

— О, ни най-малко.

— Силата ви не е ли намаляла?

— Ни най-малко, приятелю, ни най-малко!

— А на мен ми казаха, че в първите дни след вашето пристигане…

— Не съм бил способен да се помръдна, нали?

— Как! — усмихна се Д'Артанян. — Защо не сте могли да се помръднете?

Портос усети, че изтърси глупост, и поиска да се поправи:

— Пристигнах от Бел-Ил с лоши коне и това ме умори.

— Сега не се учудвам, че видях по пътя седем или осем паднали коня, когато пътувах след вас.

— Виждате ли, аз съм доста тежък.

— Значи вие сте били напълно изтощен?

— Мазнината ми се стопи и се разболях.

— Бедният Портос… А как се отнесе Арамис към вас?

— Отлично… Той поръча на личния лекар на господин Фуке да се грижи за мен. Но представете си, само след няколко дни започнах да се задушавам.

— Как така?

— Стаята се оказа много малка, а аз съм поглъщал прекалено много въздух. Тогава ме преместиха в друга.

— И там вече дишахте свободно?

— Там ми стана много по-добре, но лошото беше, че нямаше какво да правя. Докторът ме уверяваше, че не трябвало да се движа. Аз обаче се чувствах по-силен от всякога. Тогава стана един неприятен случай.

— Какъв случай?

— Представете си, скъпи приятелю, аз се разбунтувах срещу предписанията на лекаря и реших да изляза, независимо дали това ще му хареса или не. Наредих на лакея да ми донесе дрехите…

— Значи сте били съблечен, мой бедни Портос?

— Не може да се каже, че съм бил съвсем съблечен, защото имах великолепен халат. Лакеят се подчини и аз си сложих дрехите, които ми бяха станали твърде широки. Но се случи нещо странно: краката ми, напротив, се бяха разширили.

— Да, разбирам.

— Ботушите ми бяха станали тесни.

— Значи краката ви са отекли?

— Отгатнахте.

— Естествено! Това ли наричате неприятен случай?

— Именно. Но аз не разсъждавах като вас. Казах си: «Ако на моите крака десет пъти са нахлузвани ботуши, то няма никакви причини да не ги нахлузя единадесети път.»

— Позволете ми да забележа сега, мили Портос, че вие не сте разсъждавали нелогично.

— С една дума, аз седнах до една стеничка и се опитах да си обуя десния ботуш, дърпах го с ръце и го подпирах с другия крак, като правех някакви невероятни усилия. Изведнъж двете уши на ботуша останаха в ръцете ми, а кракът ми се устреми напред като снаряд от катапулт.

— От катапулт! Колко сте силен по фортификациите, драги Портос.

— И така, кракът ми се устреми напред, срещна по пътя си някаква преграда и я проби. Приятелю мой, стори ми се, че съм като Самсон, който разрушил храма. Ако знаете какво стана! На пода се изсипаха картини, статуи, саксии, килими и завеси! Наистина невероятно! Без да смятаме това, че от другата страна на тази преграда стоеше етажерка с порцелан.

— Съборихте ли я?

— Да. Тя отлетя в другия край на стаята — Портос се засмя гръмогласно.

— Разбих порцелан — продължи той с пресекващ от смеха глас — за повече от три хиляди ливри, ха-ха-ха!… Без да смятаме полилея, който падна право на главата ми и се разлетя на хиляди парчета, ха-ха-ха…

— На главата? — учуди се Д'Артанян, хващайки се за главата.

— Право върху нея.

— И ви проби черепа?

— Не, нали ви казах, че полилеят се счупи на хиляди парчета, защото беше стъклен, от венецианско стъкло. Уникална рядкост, тежаща двеста фунта.

— И ви падна на главата?

— Да… гла… ва… та… Представете си едно позлатено кристално кълбо с инкрустации, отдолу с фунии, от които излиза пламък, когато запалят свещите.

— Но нали все пак не е бил запален?

— За мое щастие, иначе щях да изгоря.

— И се отървахте само с това, че ви попритисна?

— Не.

— Как така не?

— Ами така, полилеят ми падна върху черепа. А, изглежда, в нашия род костта на темето е необикновено здрава и би издържал дори ако върху мен беше паднала парижката «Света Богородица».

— Какво говорите?

— Да, да — продължи Портос, — та полилеят падна, кристалът се строши и аз паднах облян…

— В кръв? Бедният Портос!

— Не, в благовонно масло, което миришеше превъзходно, но много силно и главата ми се замая от този аромат. Случвало ли ви се е да изпитате нещо подобно, Д'Артанян?

— Случвало ми се е, когато съм мирисал момини сълзи. И така, бедни ми Портос, вие паднахте и бяхте замаян от някакъв аромат?

— Най-чудното от всичко беше, че лекарят се кълнеше, че никога в живота си не бил виждал подобно нещо.

— Но сигурно ви е изскочила цицина — прекъсна го Д'Артанян.

— Не една, а цели пет.

— Защо пет?

— Защото отдолу на полилея имаше пет необикновено остри украшения, те се забиха в косата ми, която, както виждате, е много гъста.

— За щастие.

— Само одраскаха кожата. Но обърнете внимание на нещо странно. Такова нещо може да се случи само на мен — вместо да станат дупки, ми изскочиха цицини. Лекарят не можа задоволително да обясни това явление.

— Тогава аз ще ви го обясня.

— Много ще ви бъда задължен — каза Портос, като мигаше, което при него беше знак на огромно мозъчно напрежение.

— Откакто вашият мозък започна да изучава науките и да се занимава с изчисления, той сериозно е увеличил обема си. По такъв начин вашата глава се е препълнила с наука.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това. Оттук следва изводът, че черепната ви кухина не само не дава възможност да проникне във вашата глава нищо външно, но тъй като е препълнена, използва всеки случаен отвор да изхвърли навън ненужното.

— А-а-а! — доволно възкликна Портос, на когото това обяснение се видя по-разбираемо от обяснението на лекаря.

— Петте цицини, предизвикани от петте украшения на полилея, са пет натрупвания на научни знания, измъкнали се навън под въздействието на външни обстоятелства.

— Действително! — зарадва се Портос. — Ето защо главата ме болеше повече отвън, отколкото отвътре. Ще ви призная даже, че слагайки шапката на главата си с енергично движение, както правим ние, военните, понякога изпитвам страшна болка, ако не си меря силата.

— Портос, аз ви вярвам.

— И ето, скъпи ми приятелю — продължи великанът, — господин Фуке разбра, че неговият дом не е достатъчно здраво построен за мен и реши да ми отдели друго помещение. Затова съм тук.

— Този парк е охраняван, нали? Парк за срещи, който е известен с тайнствените похождения на суперинтенданта.

— Не знам, не съм имал нито срещи, нито тайнствени приключения. Беше ми позволено да тренирам тук мускулите си и възползвайки се от това разрешение, аз измъквам дърветата с корен.

— Защо?

— За да си раздвижа ръцете и да се сдобия с птичи гнезда. Така е по-удобно, отколкото да се катеря като маймуна.

— Вие имате овчарски склонности като Тирсис, драги ми Портос.

— Да, аз обичам птичите яйца много повече от кокошите. Не можете да си представите какво изискано блюдо е омлет от четиристотин или петстотин яйца от канарчета, скорци и дроздове.

— Как! От петстотин яйца! Но това е чудовищно!

— Но всички те се събират в една салатиера.

Д'Артанян пет минути се любува на Портос, сякаш го виждаше за първи път. Портос просто разцъфна под погледа на приятеля си. Така те прекараха няколко минути. Д'Артанян гледаше, а Портос блаженстваше. Явно беше, че мускетарят търси нова тема за разговор.

— Какво ще правите, Портос, когато ви стане много скучно?

— О, аз няма да стоя тук дълго! Арамис чака да ми изчезне и последната цицина, за да ме представи на краля. Казват, че кралят не можел да търпи цицини.

— Значи Арамис е все още в Париж?

— Не.

— Къде е той?

— Във Фонтенбло.

— Сам ли е?

— Не, с господин Фуке.

— Много добре, но знаете ли…

— Не. Като ми кажете, тогава ще знам.

— Струва ми се, че Арамис ви забравя. Там се смеят, танцуват, пируват и пият вино от избите на господин Мазарини. Известно ли ви е, че във Фонтенбло всяка вечер се представя балет?

— Дявол да го вземе!

— Първо, той ви е лишил от свобода.

— Как така ме е лишил от свобода? Нима не съм свободен?

— Разбира се, че не!

— Иска ми се да го докажете.

— Няма нищо по-просто. Излизате ли на улицата?

— Никога.

— Яздите ли кон?

— Не.

— Пускат ли приятели при вас?

— Никога.

— Ами, драги, който никога не излиза на улицата, който никога не язди и който никога не се среща с приятели, той е лишен от свобода.

— За какво му е на Арамис да ме лишава от свобода?

— Нали Арамис състави плана за укрепленията на Бел-Ил? Портос се изчерви.

— Да, но той само това направи — начерта плановете.

— Драги Портос, работата е, че Арамис, който е начертал само плана, иска да го смятат за инженер, а вас, който сте построили камък по камък крепостните стени и бастиони, иска да понижи до ранга на обикновен строител.

— Строител — това значи каменар?

— Да, каменоделец.

— Който бърка варта ли?

— Именно.

— Общ работник?

— Точно така.

— О, милият Арамис мисли, че все още е на двадесет и пет!

— А отгоре на всичко, че вие сте на петдесет.

— Бих искал да го видя как работи!

— Да.

— Стар пръч, разяден от подаграта.

— Да.

— И с болни бъбреци.

— Да.

— Три зъба са му паднали.

— Четири.

— А вижте моите!

Разтваряйки дебелите си устни, Портос показа два реда зъби, наистина по-тъмни от снега, но чисти, твърди и здрави като слонова кост.

— Не можете да си представите, Портос — каза Д'Артанян, — какво внимание обръща кралят на зъбите. Виждайки вашите, аз взех решение. Ще ви представя на краля.

— Вие?

— А защо не? Да не мислите, че положението ми в двора е по-лошо от положението на Арамис?

— Съвсем не!

— Нали не смятате, че искам да си припиша някакви заслуги за укрепването на Бел-Ил?

— Разбира се, че не!

— Значи аз действам само във ваш интерес.

— Не се съмнявам в това.

— Ето какво тогава, аз съм близък приятел на краля, доказателството е, че когато той трябва да каже на някого нещо неприятно, аз взимам това задължение върху себе си.

— Но, мили приятелю, ако вие ме представите… Арамис ще се разсърди.

— На мен?

— Не, на мен.

— Но не е ли все едно кой ще ви представи: той или аз, след като трябва да бъдете представен?

— А какво ще каже господин Фуке, когато разбере, че съм заминал?

— Нима сте дали дума да не напускате мястото на вашето заточение?

— Не съвсем. Само обещах да не излизам от тук без предупреждение.

— После ще поговорим за това. Имате ли тук някакво задължение?

— Аз ли? Нищо сериозно.

— Освен ако не сте посредник на Арамис по някаква важна работа.

— Давам ви дума, че не.

— Нали разбирате, че аз казвам това само от съчувствие към вас. Да предположим, че имате задължение да изпращате на Арамис писма, документи…

— Писма — да! Изпращам му някои писма.

— Къде?

— Във Фонтенбло.

— Сега имате ли такива писма?

— Но…

— Оставете ме да се доизкажа. Имате ли такива писма?

— Току-що получих едно.

— Интересно ли е?

— Сигурно.

— Значи не ги четете?

— Аз не съм любопитен.

Портос извади от джоба си писмото, донесено от войника, чието съдържание не знаеше, за разлика от Д'Артанян.

— Знаете ли какво трябва да направите? — попита Д'Артанян. — Трябва сам да го занесете във Фонтенбло. А тъй като кралят е във Фонтенбло…

— То вие ще се възползвате от случая…

— Аз ще се възползвам от случая, и ще ви представя на краля.

— Дявол да ви вземе, Д'Артанян, колко сте изобретателен!

— И така, вместо да изпращате на вашия приятел повече или по-малко вярна информация, ние сами ще му отнесем писмото.

— Толкова просто е, а на мен дори наум не ми дойде.

— Ето защо, драги Портос, трябва да тръгнем незабавно.

— Наистина — съгласи се Портос, — колкото по-скоро отидем, толкова по-малко ще закъснее писмото.

— Портос, вие разсъждавате като Аристотел и логиката винаги идва на помощ на вашето въображение.

— Мислите ли?

— Това е следствие от сериозните занимания — отвърна Д'Артанян. — Да вървим!

— А какво ще стане с моето обещание към господин Фуке?

— Кое обещание?

— Да не напускам Сен-Манде, без да го предупредя.

— Ах, мой мили Портос — усмихна се Д'Артанян, — какво дете сте! Нали отивате във Фонтенбло?

— Да.

— И ще видите там господин Фуке?

— Да.

— В такъв случай ще се приближите до него и ще кажете: «Господин Фуке, имам чест да ви предупредя, че аз току-що напуснах Сен-Манде.»

— И така — произнесе със същата тържественост Портос, — след като ме види във Фонтенбло при краля, господин Фуке няма да посмее да каже, че аз лъжа.

— Драги ми Портос, тъкмо се канех да ви кажа същото, но вие ме изпреварихте. О, какъв щастливец сте вие, времето е пощадило вашия ум!

— Да, не се оплаквам.

— Значи идвате с мен.

— Ще наредя да оседлаят конете.

— Нима тук имате коне?

— Цели пет.

— Които сте докарали от Пиерфон?

— Не, подарени са ми от господин Фуке.

— Драги Портос, за двама ни не са нужни пет коня. Аз също имам три коня в Париж. Ще станат осем. Това е твърде много.

— Нямаше да са много, ако тук бяха моите хора, но уви!

— Съжалявате ли за това?

— Съжалявам за Мускетон. Той ми липсва.

— Вие имате много чувствително сърце — каза Д'Артанян, — но знаете ли, оставете конете тук, както сте оставили Мускетон там.

— Но защо?

— Защото после може би ще се окаже по-добре господин Фуке нищо да не ви е подарявал.

— Не ви разбирам.

— Няма защо да разбирате. После ще ви обясня, Портос.

— Хващам се на бас, че тук се крие някаква политика.

— Много тънка политика.

При думата политика Портос наведе глава. След като помисли малко, продължи:

— Ще ви призная Д'Артанян, че не съм политик.

— Отлично знам това.

— Никой не го знае. Нали сам ми казахте…

— Какво съм ви казал, Портос?

— Че всяко нещо с времето си. Казахте ми това, а аз го знам от опит. Идва време, когато получаваш ударите от шпага с по-малко удоволствие отпреди.

— Да. Това е моя мисъл.

— Моя също, макар че аз не вярвам в смъртоносните удари.

— Но вие сте убивали, нали?

— Да. Но нито веднъж не съм бил убиван.

— Много добър довод.

— Аз не мисля, че ще умра от удар на шпага или от куршум.

— Значи не се боите от нищо?… Може би от вода…

— Плувам като видра.

— Тогава от треска?

— Не съм боледувал от треска и мисля, че никога няма да се разболея. Всъщност ще ви призная нещо — Портос сниши глас.

— Какво? — Д'Артанян също сниши глас.

— Ще ви призная, че до смърт се боя от политиката.

— Какво говорите!

— По-тихо — гръмогласно заповяда Портос. — Виждал съм негово преосвещенство кардинал Ришельо и негово преосвещенство кардинал Мазарини. Единият правеше червена политика, другият — черна. Никога не съм бил доволен от първата, нито пък от втората. Първата отведе на дръвника господин Дьо Марсияк, Дьо Ту, Дьо Сен Мар, Дьо Шале, Дьо Бутвил, Дьо Монморанси, а втората — множество членове на Фрондата, към които принадлежахме и ние, драги мой.

— Към които не принадлежахме — поправи го Д'Артанян.

— Не, принадлежахме, защото, ако вадех шпага заради кардинала, то ударите нанасях заради краля.

— Драги Портос!

— Нека довърша. Аз се боя от политиката, затова, ако зад всичко това се крие политика, незабавно се връщам в Пиерфон.

— Ще бъдете напълно прав. Но аз ви казвам направо, политиката ми омръзна. Вие работихте по укрепването на Бел-Ил. Кралят пожела да узнае името на талантливия инженер, ръководил работите. Вие сте срамежлив като всички хора, които си вършат работата. Може би Арамис иска да ви остави в сянка, но аз ще ви взема с мен и високо ще обявя вашите заслуги. Кралят ще ви награди. Това е моята политика.

— Такава политика ми харесва — каза Портос, протягайки ръка на Д'Артанян.

Но той познаваше много добре тази ръка. Знаеше, че ръката на обикновен човек, попаднала между петте пръста на Портос, няма да се измъкне без повреди. Затова протегна на приятеля си вместо длан — юмрук. Портос дори не забеляза това. Те веднага се измъкнаха от къщата.

Часовите започнаха да шепнат помежду си, като произнасяха няколко думи, които Д'Артанян разбра, но не се зае да ги обяснява на Портос.

«Нашият приятел — каза си той — просто е бил пленник на Арамис. Да видим какво ще стане, когато този затворник излезе на свобода.»